Самота

ПРИКАЗКА ЗА САМОТАТА

            Изскърца дървената врата на селската къщурка и зад нея се показа с разбъркана коса и премигващи очи стопанина. Шаро го приветства с енергично размахване на опашката и се стрелна ту наляво, ту надясно, та като глашатай да извести с лай на всички: „ Негово Величество се събуди! Всички спрете и се поклонете!”. Мъжът спря до поточето, коленичи пред Майката Земя и обилно наплиска лицето си с бистрата вода. Ледени капчици се стекоха по раменете, гърдите и гърба му. С мокри ръце се опита да подреди косата си и приседна на любимото си пънче, за да се порадва на изгрева. Но…някак не му беше радостно.

Погледна към изгряващото Слънце, въздъхна тежко, тежко и попита съкрушено:

 − Защо?... Защо?... Защо… съм …отново…сам?

 Слънцето премигна неразбиращо и с дълбок глас проговори:

 − Какво значи „сам”?

 Младежът толкова беше потънал в печал, че дори не забеляза как Слънцето тихичко приседна на съседното пънче.

  − Сам, самотен, самота…- продължи трогателната си реч мъжа - Ех, Самота, Самота… Няма никой друг…На трапезата съм сам, в работата - сам, че и после в постелята няма кого да прегърна…

  − Ооо! – възкликна Слънцето. – Значи това е С а м о т а! Значи… и …аз…такова…ъъъ…съм…самотен!- хлъцна Слънцето и всички хора с високо кръвно налягане се олюляха и сложиха ръце на гърдите си.

  Разтърси се Земята под краката им – лекичко едва забележимо, а след малко отново и отново. Като че ли хлипа, а поточето край къщурката нашепва:” С-а-м-о-т-аааа, с-а-м-о-т-ааа…”. Листенцата на надвесилата се над потока върба подеха припева: „И тя е самааа! И тя е самааа!...”. Завъртя се вятъра  и разроши перчема на самотника, разбърка листенцата на върбата и направи три вълнички в поточето: „Аззззз сссега пак шшште сссъм ввввв депресссия! Фюуууу, фюууууу! Зашшшто ми припомниххххте, припомнихххте, припомнихтееее?” Извиси се нагоре и като камшик изплющя върху пухкавите облачета. Та тяхната вина беше единствено в това, че се забавляват като взаимно си показват разни смешни фигурки! Разстроиха се белите облачета и се спуснаха над поточето като мъгла. Но вятъра не се успокояваше – все ги обикаляше и притискаше и… извая от тънката мъгла образ. Образ така нежен и притегателен. Женски образ със тънка и стройна снага; с дреха ефирна, чиито краища се къпеха палаво в реката; с гърди копнеещи за мъжка ласка; с коси развети, с непокорни кичури обрамчващи лицето досущ нежен воал … Но от всичко най-омайващи бяха очите – ту тъмни езера, готови да те погълнат; ту ведро небе, подканящо те за полет; ту люляк притеглящ те с ухание. Занемяха всички в миг. Дори птичките притихнаха. А ефирната дама протегна изящни ръце и от устните и се отрониха думи като бисери: Ела при мен, ти който ме повика! Ела и ми подай ръцете си! Ела и се стопи в прегръдките ми!”. Като омагьосан мъжът се надигна от пънчето. Прокара пръсти праз косата си и с немигащи очи последва нежният зов. Стъпка, втора, трета и протегна ръка, за да погали лицето и…и тогава го погълна мъглата, а той се издигна над бедната къщурка все по-нагоре и по-нагоре. И се разкри невероятна гледка – колкото по-малка ставаше  къщичката му, толкова по-близо заставаха до нея другите селски къщи. И изведнъж на фона на зелените и цветни селски градини едно танцуващо в двора си момиче прикова погледа му. „Я! – прошепна пътешественика – Това е Зорница! Каква ли песен пее?”. В мига мъглата го понесе надолу и той видя сияйната усмивка и румените страни на момичето, незнайно кога, превърнало се в жена. Държи чепатата дръжка на метлата и ту премита пътеката, ту с реверанс я кани на танц. А гласът и бе по-чист от ромона на поточето и по-ясен от песента на славея. Нарежда девойката песента като мъниста: „ Ех, мое малко сърчице, успокой се! Ще ни намери Ясен и ще ни обикне! Ще пеят заедно сърцата ни и люлка ще люлеят заедно ръцете ни…”

  − Ама как? – премигна мъжът и…ЦОП! Намери се коленичил в рекичката, а мъхчетата по камъчетата от дъното протягат гъделичкащи мустачета. Бавно, като в просъница се изправи мъжът и още преди да си поеме дъх, гледката разкриваща се пред него така го порази, че той широко отвори очи и уста. Добре, че частичка от ума му още си вършеше стриктно задълженията – щом констатира наличие на неидентифицирани летящи субекти с изследователски дух във въздуха наоколо, веднага издаде заповед за незабавно затваряне на устата.

  Прекрасната ефирна дама проникнала с ръка чак до центъра на Земята сега вече я издигаше към гърдите си, а в дланта и пулсираше частичка от самата същност на планетата. В нежен танц жената започна да се издига нагоре и нагоре, а крайчеца на дрехата и докосна нашия герой и го понесе към вторият му полет. Летяха високо и все по-високо, докато селцето се изгуби като малка точица, реката остана като врязан конец в гънките на планината, която пък преля цветове с морската шир. Издигнаха се над пухкавите бели облачета и съзряха с притаен дъх цялото великолепие на Земята. Красива и самотна, плуваща в Космоса. Но полета спря едва когато пред очите им се разкри цялата слънчева система. В центъра, като забито с пирон насред нищото, стоеше Слънцето, а около него танцуващи в кръг - нашите планети. Краищата на аурите им се докосваха и преливаха нежно в динамично сменящи се цветове. Добре, че стопанинът на селската къщичка беше там без физическото си тяло, защото челюстта му отново щеше да увисне.

 Обърнаха взор планетите към гостите си:

 − Добре дошли! Здравей, Приятелко! Защо си тук? Някой от нас ли те повика?

 − Сестричката Земя е тъжна. – отвърна Самотата с лек реверанс.

 − Тя, милата, носи тежък товар – приюти в себе си хиляди видове и очакваше Човека да спомага за хармонията и баланса в съвместното им съществуване, но… Но ние всички сме тук, за да и помагаме. Ето – Меркурий е авангарда, а Плутон – ариергарда; Венера и изпраща неизчерпаема любов и търпение, а Марс я дарява със смелост, сила и страст и  останалите я закрилят като своя малка сестричка. От всяка планета се плъзна към Земята по един лъч, така че когато се доближиха до тъжната си сестричка те я обгърнаха нежно като майчина милувка. И като че ли Земята се усмихна – по една лъкатушеща линийка заблестяха хиляди светлинки.

  − Пътят на Сантяго! – възкликна нашият пътешественик, а един слънчев лъч се вплете в косата на ефирната дама. За едно мигване на окото спътниците се отзоваха над Млечният път. Хиляди, милиони звезди примигваха и се въртяха във вихъра на невиждан досега танц. Мъжът се опита да каже нещо, но нито звук не излезе от устните му. Но тънкото гласче на слънчевият лъч прошепна:

   − Я… почакайте… малко!... ХА! Та те си говорят! Виждате ли как премигват и как сякаш се издуват, а после се смаляват? Това е техният език и аз го разбирам!

 В миг като че ли всички звезди замряха, а после в синхрон запулсираха. С усмивка Самотата въздъхна:

− Ах! Те приветстват Слънцето! Пътешествието ни завърши.

 И с лекота и грация на котка ефирната жена се спусна към селския двор, на който Шаро подремваше блажено. А там притихнал я чакаше Вятъра. Той я пое и Самотата бавно и красиво се стопи в прегръдката му…

  Бавно отворих дървената врата, а тя въпреки това отново изскърца. Няма как ще трябва да я смажа. Щом пристъпих на двора Шаро замаха с опашка и заподскача с лай наляво надясно. Умът ми се избистри едва когато се наплисках с бистрата вода от потока. Помислих си: ” Благодаря ти, рекичке! Благодаря ти, Майко Земя! Благодаря ти, Слънчице!”, а на глас казах:

  − Хайде, Шаро! Днес няма време за игри! Трябва да подредим в къщи и по двора, че скоро ще имаме стопанка!

            И ако видиш нежна мъгла разнасяна от вятъра, знай, че Самотата и Вятъра още танцуват любовния си танц в търсене на самотни души.

  Но да знаеш, че не идват при теб, защото както казва Ронин от „Тайната на горските пазители”- „Никой не е сам, дори и ти!”

                                                                                                                                                    Мая Миленкова