ПРИКАЗКА ЗА САМОТАТА
Изскърца дървената врата на селската къщурка и зад нея се показа с разбъркана коса и премигващи очи стопанина. Шаро го приветства с енергично размахване на опашката и се стрелна ту наляво, ту надясно, та като глашатай да извести с лай на всички: „ Негово Величество се събуди! Всички спрете и се поклонете!”. Мъжът спря до поточето, коленичи пред Майката Земя и обилно наплиска лицето си с бистрата вода. Ледени капчици се стекоха по раменете, гърдите и гърба му. С мокри ръце се опита да подреди косата си и приседна на любимото си пънче, за да се порадва на изгрева. Но…някак не му беше радостно.
Погледна към изгряващото Слънце, въздъхна тежко, тежко и попита съкрушено:
− Защо?... Защо?... Защо… съм …отново…сам?
Слънцето премигна неразбиращо и с дълбок глас проговори:
− Какво значи „сам”?
Младежът толкова беше потънал в печал, че дори не забеляза как Слънцето тихичко приседна на съседното пънче.
− Сам, самотен, самота…- продължи трогателната си реч мъжа - Ех, Самота, Са ...