САМОТАТА НА СИЛНИТЕ,ЧАСТ ТРЕТА,КОСИТЕ НА ЕЛЕКТРА

Глава 1 АКВАРИУМ

   Тони никога не се замисляше как точно майка й присъстваше в живота й.не се питаше дали е тук или там,дали е добре или няма настроение.Не я интересуваше дали е уморена или сърдита.Нито дали ще е в къщи когато се прибере.Беше свикнала да не го взема под внимание.Просто нямаше нужда.

   Когато й беше необходима,майка й беше налице.Можеше да я попита за някоя непозната дума вместо да рови в речника,все едно българска,френска,английска или руска.Нона почти никога не се замисляше,отговаряше точно и изчерпателно,правеше аналогии,даваше примери,ненужни според дъщеря й.Като че ли беше закодирала в паметта си целия речник за чуждици.Момичето не се питаше как знае всичко това,което нямаше нищо общо с професията й на лекар.

   Когато се прибираше,майка й беше вече в къщи или ако не беше,се знаеше кога ще се върне.Можеше да се предположи с ненужна точност къде по пътя към дома е вече.Животът на Нона се движеше по разписание.Беше удобно и за дъщеря й,защото майка й никога не носеше изненада.Обикновено преди обед беше в болницата,до един и половина.Двадесет минути път,изкачване до десетия етаж,пеш!/Това Тони не го разбираше!/Няколко пъти в месеца работеше и следобедите а веднъж или два пъти и в събота или неделя.Тогава Тони много скучаеше.

   И сама не знаеше защо.Беше вече на четиринадесет години,не трябваше да се поддава на такива бебешки настроения.Освен това,когато беше в къщи,Нона или вършеше по няколко домакински работи наведнъж,или четеше непоносимо безинтересни за момичето книги,или правеше упражнения на килима.В останалото време беше по-лошо,защото притискаше дъщеря си да решава задачи или да си подрежда нещата и ако тя се потриваше или се опитваше да обясни,че може и по-късно,след сериала,например,Нона я заливаше с обстойни саркастични обяснения за великия й мързел и безотговорност.

  Изобщо не можеше да се каже,че присъствието на майка й беше извор на приятни изживявания.Никога не успя да я убеди в безсмислието на реда,нито пък имаше щастието да разбере защо майка й толкова държи леглото да е оправено.И без това никой не идваше у тях,дори съседката надничаше за малко по пенюар и си тръгваше бързо,като се оправдаваше с яденето във фурната,което дъщеря й непременно щяла да загори.

  А имаше и много други неща освен оправянето на леглото.Миенето на чинии,изхвърлянето на боклука...обличането сутрин.Когато беше сама,Тони стоеше по пижама до обяд.Това й се виждаше много удобно и по нещо я доближаваше до героините от сериалите.

   А домашните дейности й се струваха съвсем неуместни и винаги можеха да се отложат за по-късно,дори да се отменят.Понякога и майка й беше на същото мнение,но по-често настояваше на своето и в краен случай свършваше всичко сама.Имаше дни когато дори не мърмореше.Беше толкова изпълнена с досада,че не й идваше на ум да негодува.

   От всичко това можеше да си почине по време на дежурствата й,но Тони всеки път недоволстваше когато научеше графика.Поначало майка й не ходеше почти никъде освен да накупи някои съвсем необходими неща.Казваше,че не желае да се мотае из пълните търговски пространства без пари.

   Парите.Малката беше съвсем наясно,че майка й не печели достатъчно, въпреки че в сравнение с останалите майки беше направо богаташка.Парите винаги трябваше да се разпределят.Почти постоянно купуваха дрехи,обувки или книги.Последното ,за което Нона отделяше средства,беше храната.Когато цените все растяха и растяха,тя не губеше време да обикаля магазините с надеждата да спести някой лев от по чудо по-евтин колбас или сирене,нито се запасяваше с индустриални количества брашно или захар.Вдигаше рамене и купуваше евтина книга от уличната търговка пред диетичния магазин.

   Веднъж чу продавачката,около петдесет годишна дама,да хвали на своя връстница две книжлета с цена около двадесет лева за двете.

“Вземи ги,те са тъкмо за такива като нас!”

   Заглавията бяха някакви женски имена и Нона помисли,че са вероятно любовни   романи и ги купи.Бяха на цената на неделен вестник.

   За нейна изненада,оказаха се чиста порнография.Тя сподели учудването си с Тони.Я виж ти,какви книги предпочитали дамите на тая почтена възраст!

   Във всеки случай,Нона често се връщаше с книга ,вместо майонеза и дъщеря й не знаеше дали така беше по-добре.Майка й изпитваше отвращение към преяждането и дори угаждането с ядене и постепенно това чувство се предаде и на девойчето дотолкова,че то убеждаваше и приятелката си, че храната не е най-важното на света,поне не и когато си на четиринадесет години.Тогава най-важното е да си хубава,а яденето пречи на красотата!

   Това,което Тони безспорно уважаваше у майка си,беше стремежът й да изглежда добре, който прикриваше неистовия й перфекционизъм.Не се питаше защо го иска и защо го прави.Отношенията с баща й бяха съвсем епизодични,срещаха се веднъж месечно и дори по-рядко и за Тони не беше загадка,че тя го възприема по-скоро като приятел,стар добър приятел и нищо повече.Не предполагаше,че мадам може да има връзка в болницата, въпреки че там имаше доста мъже.Нона много пъти беше изказвала безразличието си към мъжете от гилдията.Тя съвсем очевадно не понасяше някой да контролира личния й живот ,особено дъщеря й.Когато момичето се опитваше да научи нещо,тя отговаряше студено:

“Това си е моя работа и не те засяга!”

    И така,въпросът беше приключен.До следващия повод за нескромен въпрос.Тони не можеше да разбере за какво точно не трябва да пита майка си.Всеки път я обземаше гняв и негодувание към разширяващата се зона на забранените въпроси.

   От своя страна,Нона никога не ровеше из нещата й,не отваряше писмата й,не подслушваше телефонните й разговори и не искаше да я запознава с приятелите си.Не й забраняваше да дружи с момичета,които съвсем не можеха да минат за добри ученички.Напротив,съветваше Тони да се опита да повлияе на Ива да подобри успеха си.Казваше също,че Ива е свясно момиче,интересно,с оригинални идеи,понякога с артистични хрумвания.Но по всичко изглеждаше,че никой у тях не се интересува от това.За родителите й не беше от голямо значение какво може тя и какво иска да постигне и това не може да не й се отразява.

  Би могла да се озлоби,но засега просто се оставя на течението.Тони напълно споделяше мнението на майка си.Когато ходеше у тях,почти никога ни виждаше никого  там.Приятелката й винаги имаше поставени задачи,които непременно трябва да изпълни ,ако иска да не си усложнява живота.

   Но не си мислете,че тези задачи бяха от сферата на интелекта!За Ива беше оставено чистенето на целия апартамент или прането.Тони се чудеше как ще успее да свърши,когато на другия ден има три разказни предмета и съчинение по литература.За домашната по математика не ставаше дума,Ива щеше да я препише от нея.Така правеха почти всички от класа и Тони често беше единствената с домашна,написана в къщи.

“Каква тъпотия,мислеше си девойчето,как може човек да се интересува само дали къщата блести от чистота,дали домашните му се събуват още на стълбището и дали банята е подсушена с кърпа след къпането!”

“Е,понякога ми викат в къщи”,казваше Ива.

“За какво ти викат?”

“Ами казват ми да уча...”

  Разбира се,те вярваха,че е достатъчно.Според Тони ,родителите на Ива не навлизаха по-навътре във възпитателната област,защото тя можеше да ги помоли да й обяснят нещо.Всъщност,бащата на приятелката й рисуваше много хубаво и беше й оформил тетрадката по биология с чудесни скакалци,шарани,зайци и прочие представители на фауната.Това пък Нона очевидно не го можеше!Тя не познаваше господина и не знаеше дали някога е имал и по-други стремежи от фирмата за надгробни паметници,която ръководеше.

  В края на краищата,смяташе Тони,Ива сама трябва да изгради бъдещето си и да се развие като личност.Материално тя щеше да е сравнително добре осигурена.

  В някои моменти,ако не и във всички,малката знаеше,че майка й е права и беше съгласна с нея.Но целият този упорит труд,който й предстоеше,й се струваше непоносим.Не будеше учудване способността на родителката й за постоянно свръхмерно натоварване,но си казваше,че тя самата не е навита за това.А Нона ,от своя страна,не поставяше под съмнение убеждението си,че дъщеря й трябва да се поблъска повече от връстниците си в съответствие с по-големите си природни дадености.Те за нея бяха безспорни.

Тони се съмняваше.Не вярваше,че е умна.

  Нона оценяваше подвижния й непредубеден интелект и се стремеше да я направи чувствителна към шаблона,инерцията и снобизма.Според нея,това би било доста жалка позиция за един млад разум.

   Но Тони смяташе,че ако е умна,трябва да върши всичко с лекота и удоволствие.И ,желателно,покрай приятните странични забавления.Вниманието й не беше устойчиво и често се отклоняваше от съвсем незначителни неща.Кучешки лай или вой на аларма я караха да скочи от мястото си и да се залепи за прозореца.С часове можеше да гледа от терасата играта на две кучета,които стопаните им разхождаха,котката,която дебне птичета ,гладните походи на циганчетата към кокошките в къщичките отсреща.Като че ли всичко я интересуваше само защото беше принудена да си стои в къщи!

    Навън,разбира се,животът си кипеше и всички се забавляваха.Това беше ужасно.Нейни връстници се разхождаха с дънки,целите в дупки къде ли не,със смъкнати презрамки на гащиризоните,с измъкнати ризи и щръкнали коси.Ядяха сладолед или парчета торта в най-хубавата сладкарница “Адонай”,а тя си стоеше в къщи!Беше съгласна да стои с компанията в заведението дори и само на един чай,ако няма пари за повече.Пак щеше да е жестоко!А така кой щеше да види новата й карирана риза,най-голям мъжки размер,която,пусната над дънките,стигаше почти до средата на бедрата й.

  Но майка й,изглежда,изобщо не се вълнуваше от факта,че Тони съвсем не е навита да прави баламски жертви.Тя търпеше до едно време,сетне избухваше и понякога я обиждаше.Привидно Тони не реагираше,но думите засядаха в някакво сякаш не нейно съзнание и оставаха там завинаги.Тя се чудеше какво прави това съзнание в нея.То сякаш попиваше всички горчиви излияния на Нона,всичките й разочарования ,гласни и негласни от разсеяното бездействие на нахалното девойче.Можеше да се каже,че това съзнание принадлежи на една друга,вече възрастна Антония,по-възрастна от майка си,която постоянно премисляше неуспехите си през ситото на майчините упреци.

   Но от друга страна,съзнанието на четиринадесет годишната  не се тревожеше от тях.Нека си говори,казваше си тя,това не ме засяга.Все едно,че говори на себе си.тя е виновна,такава ме е родила.Глупава и бавна.

А в това,че именно Нона я е родила,нямаше съмнение,защото беше видяла снимката й като бременна с братовчед й на ръце,самият той бебе тогава.Съвпадаше по време и предположенията за осиновяване,които естествено минават през ума на всяко единствено дете,отпадаше.

   По подобен начин беше търсил произхода си и синът на Нонина колежка.Дълго ровил в старите снимки ,вече петнадесет годишен и когато намерил запечатан образа на бременната си майка,въздъхнал с облекчение:

“Най-после съм сигурен!”

   Майка му наистина беше с много крехко здраве след прекарана тежка туберкулоза като ученичка и той се беше усъмнил в смелостта й да зачене и роди дете при такъв риск за себе си.Нещо,за което тя изобщо не беше се колебала.

   Така че за него и Тони вече съмнението за кръвната връзка не съществуваше и тя не мислеше за това.Беше естествено и друго.Баща й беше много по-възрастен от майка й и нямаха сватбени снимки.Той просто беше неин баща от рождението й и преди това и тя признаваше,че всеки има такъв на различна възраст.Нейният беше от по-големите.

   Беше естествено,че той има и друго семейство и държи на него.Имаше и по-голяма дъщеря,която пред нея наричаше”кака ти Деница” без никога тая “кака Деница”,вече омъжена и самата тя майка на син на две години /”Твой племенник,Тони!”/да беше пожелала да види малката или вече не толкова малката Тони.

/”Не съм готова,татко!Не съм свикнала с нея,не изпитвам нужда да я видя!”/

   При тия привидно естествени,но неописуемо жестоки думи,които баща й беше предал със старателно премерена точност,без да се съобразява с нищо,цялото същество на Тони се сви от обида и болка.Какво беше направила за да се отнасят така с нея?Не беше казала нищо лошо за така наречената си сестра,дори не беше го помислила!Беше таила малка,но жилава надежда някога и тя да общува с красивата по-голяма дъщеря на баща си,да се радва на племенника си,да облече някой от тоалетите й,дори че може за малко да отиде на сватбата й...

   Но снобизмът на новите роднини на баща й,бурната реакция на майка й ,готова дори на категорична забрана за да спести нова травма на дъщеря си,направиха от тая идея само бледо пожелание.

   Младата дама нямаше друга сестра  но и никога не беше искала да има.Може би дори беше потискала всяко неволно появило се съжаление за тази липса.Докато Тони знаеше,че има сестра,приемаше я и я искаше.Тя нямаше никакви предубеждения и душата й жадуваше за всяка възможност за близост и плахо,но упорито се стремеше да я осъществи.

   Само че не я желаеха.Обидата гореше страните й с тъмночервения пламък на кръвта.Тя заседна в нея ,въпреки че момичето не я показа и се помъчи да я отпрати в другото съзнание.Тони заживя с мисълта,че никой няма нужда от нея.Или може би никой,който би трябвало да има.Сама не знаеше защо го взема толкова навътре.Не беше казала нищо на майка си.Ако беше споделила,Нона сигурно щеше да си спомни колко дълго беше плакала на коленете на майка си когато беше петгодишна ,защото две по-големи момичета не искаха да играят с нея.Обвиняваше едната,смяташе,че другата е под нейно влияние.Кака й Ганка не можеше да я изгони по тоя обиден начин!Майка й я утешаваше и я пращаше да играе с братовчед си и приятеля му,по-големи от нея с цели пет години!Те никога не я пъдеха и я включваха в щуротиите,които вършеха.

  И така,Нона не можеше да си намери по-голяма сестра,но почти имаше по-голям брат.Тони можеше да се утеши с двамата си братовчеди.

   Майка й проявяваше учтив интерес към младото семейство/съпругът на Деница,мюнхенски българин,беше с година по-голям от нея,тоест,шестнадесет години по-голям от жена си/,но дори и привидно не проявяваше изгарящо желание да се запознае с дъщерята на мъжа,с когото имаше общ емоционален живот повече от петнадесет години.Въпреки това ,Тони не знаеше дали майка й можеше да я разбере.Както вече казахме,тя самата нямаше нищо против хубавата си кака Деница,а още по-малко това се отнасяше за сладкото бебче Алекс.Но не знаеше как да го каже на баща си, освен като почти неохотно се съгласява с намеренията му да ги събере някога.

   А на Нона тези намерения изглеждаха като митология,непредсказуеми и неосъществими и в редица разговори тя не спестяваше тая истина на Александър.Нямаше логическо обяснение защо е така ,освен инатът и инертното мислене на по-голямата му дъщеря, но на приятелката му й беше неудобно да му го кажа.

   За него това се превръщаше във фикс идея.Самият семеен многоъгълник,хипотетичен и многократно изчисляван , в който той живееше,имаше като център на тежестта самият Александър. За околните изглеждаше невъзможен за построение в един само свят,светът на трайните предубеждения на средния българин.Дори в края на двадесети век,той нямаше видим образ почти за никого.Безбройните му остри ъгли и неясни диагонали с много малко опорни точки криеха взривоопасна енергия,която той не виждаше.

   Нона мразеше страстите в личния живот  и смяташе всички семейни отношения ,основани на една или повече от тях за нестабилни и затормозяващи.Разбира се,че беше разумно да съществува търпимост между нея и Деница,а Тони да почувства поне подобие на сестрински чувства.Това,което природата не беше й отказала,й беше забранено от предубеждението и нерешителността на по-голямата.За Нона нямаше причина тя да се бои да се срещне със сестра си.Още повече,че съпругът й беше проявил поне привидно разбиране спрямо баща й в един разговор насаме и дори беше говорил с Нона по телефона с някаква покана за среща от учтивост.Разговорът беше доста принуден,но тя оцени жеста,до голяма степен направен от уважение към тъста му.Може да имаше и друга причина за поканата-любопитство да опознае жената,успяла да задържи Алексиев толкова дълго време във втория, безкрайно желания му дом.Първият се беше превърнал,това Румен не можеше да не забележи,в предмет на поето преди задължение,което е късно да пренебрегне.А и тази жена,която според всички,освен тъста му,беше доста посредствена морално и физически,сигурно имаше и други,скрити качества...

    Както и да е,всичко това беше скрито от Тони,тя усещаше само напрежението от неосвободените конфликти.Живееше с нейните две съзнания и безотказното отразяване на нуждите  й от майка й.Стига да можеше да покаже какви са те,но тя не винаги се решаваше да го стори.

    Бедата беше,че тя самата не беше наясно с главното, от което се нуждаеше.Най-съществената необходимост в живота й беше почти скрита и от самата нея.И ако това беше така,как можеше майка й да я налучка?Тя почти случайно успяваше да й помогне.

    Истината беше,че Тони беше сама.Тя искаше,когато се връща в къщи,там да не е тихо,а да има много хора.Близки хора,които си говорят,смеят се,спорят,дори се карат с не много изискани слова,но са много близки,достатъчно близки.От едно семейство.Някой да я попита защо е закъсняла или защо звъни щом има ключ.Просто да присъства...ДА ПРИСЪСТВА.

    Майка й не понасяше многолюдността.Работата й беше свързана с постоянни срещи и изслушване на чужди болки и вниманието й беше претоварено толкова тежко,че в къщи желанието й беше за тишина,ред и чист въздух.Дразнеше се от гостите,само много тесен кръг хора ги посещаваха след изрична покана.Мразеше домакинството и вършеше всичко набързо и с желание по-скоро да се отърве от досадата.Често седеше на сгъваемият стол на малката тераса ,загледана в дърветата отсреща или в нощното небе и неизвестните светлини от пръснатите вилички.За какво мислеше тогава?Може би за това,че никога няма да гледа други звезди и други светлини.Или че този мрак е безвъзвратно пропилян, защото щеше да прекара още една самотна нощ...

   Тони ходеше на гости у приятелките си в излъскани до блясък апартаменти с кристал и порцелан в секциите,блестящ хром в баните и мрамор по подовете.Спомняше си за техните доста сносни чаши,заврени в някой ъгъл на кухнята,изместени от купища книги,странни и необичайни за масовия вкус.Ако някой познат би пожелал да избере от книгите на Нона,едва ли би харесал нещо.Та кой чете история на Византия,историческите драми на Шекспир или Павел Вежинов?На гостите едва ли биха се понравили и Солженицин,съчиненията на Ницше,Камю  или “Панчатантра”.В такива случаи тя свиваше рамене и се оправдаваше с изчанчения си вкус,преситен от безразборно четене от най-ранна възраст.

    Понякога по мебелите се събираше прах,но това не правеше впечатление на никоя от двете.Висяха паяжини,които доста късогледата Нона не можеше да види,а Тони не се връзваше да чисти.

  Въпреки всичко,близките им се чувстваха много удобно у тях,защото сядаха направо на килима върху подовото отопление.Нона обожаваше топлината и не си спести парите за тоя почти лукс.Гостите можеха да не ядат на масата,а от чиния,поставена до тях на пода,в която  често надничаше котаракът Типтип.Можеха да гледат разсеяно телевизия и да говорят на всякакви теми ,без да се притесняват как държат приборите и дали изобщо си служат с такива.Обикновено домакините нямаха алкохол,нито безалкохолни,те не обичаха такива неща.На гостите,ако не пиеха кафе,се предлагаше компот или айрян,а мезето почти винаги бяха сандвичи с яйца и сирене.

   Общо взето,докато беше малка,Тони стана жертва на усилията на майка си да защити една след друга две медицински специалности.Курсове,колоквиуми,изпити-това беше много досадно за момичето,защото го обричаше на самота или общуване само с баба й.Разбира се,не я успокояваше и това,че и самата Нона  не се смята за добра майка.Надяваше се,че дъщеря й може би ще я разбере.Беше нормално да й е сърдита докато порасне.В края на краищата,все някога ще оцени усилията й да остане на горния етаж та професията си.

   Но сега малката категорично отричаше нуждата от това блъскане.Високата квалификация не носеше много пари,а ядеше ненаситно от времето.През нощта телефонът звънеше и майка й се движеше из тъмното като сомнамбул,докато се облече и слезе долу,където вече я чакаше колата на “Бърза помощ”.Нона не палеше лампата да не я събуди,но детето винаги усещаше.Когато се прибираше,на тъмно и възможно най-тихо,Тони не знаеше колко е часът,струваше й се ,че е на другата нощ,но не беше сигурна.Пак някой беше изял времето,което можеше да е нейно.Времето да е с майка си дори когато спи,когато всички спят.Не че се страхуваше,просто имаше право на това време.

   Майка й правеше трагедия от обикновени неща.Неща,които другите биха приели с безразличие.И в същото време приемаше леко и философски други,много по-важни за дъщеря й.За Тони всичко това беше непонятно.Не разбираше защо майка й трябваше да е толкова различна.Това съвсем не беше удобно.

  Ето,например,когато котето скочи от гардероба и остана на място без да се движи.Първата мисъл на Нона беше,че си е счупило гръбнака.Беше недохранено, улично коте и може би затова бъбреците му отказаха.Едно денонощие лежа на килимчето пред електрическата печка без да се изправи или ходи по малка нужда.Накрая тя се сети да донесе легенчето му там.Оказа се,че бедното животно,научено да ходи само там,се беше стискало,защото не можеше да отида самостоятелно до него.Нона изпадна в умиление и остави бележка на Тони,която беше на училище по време на забележителното събитие.

“Миличкото,само за това заслужава да го обичам!”

   За  кое точно,Тони не знаеше,но си отдъхна.Беше й мъчно за котето,наистина,но то си беше виновно само.Защо се катереше на високо,след като не може да слезе само?И защо скочи, а не почака някой да го свали?Може би беше глупаво и нищо не можеше да се направи.Беше просто боклуджийско коте от кошовете и  условията в апартамента му се бяха отразили фатално,особено къпането и обеззаразяването...Изобщо имаше много неща,които не зависеха от нея или майка й.Защо трябваше да го приема толкова навътре?

   Типтип се оправи бързо след това ,още повече че го гощаваха с пастет от свинска кожа и черен дроб.Пак заигра с топчето си през нощта.Препускаше като луд през хола,скачаше върху столовете или гонеше някоя муха.Точно в шест и петнадесет сутринта заставаше до главата на Нона и започваше да мърка усърдно.В края на краищата тя преставаше да се прави на заспала .

   Тони недоволно мрънкаше.Всъщност ,Типтип трябваше да спи при нея под юргана и да понася безбройните й целувки, без да се дърпа и драска,но вървеше подир майка й и я гледаше право в очите с изразителните си зелени ириси.

“Ще си говоря с тебе,казваше му Нона,може и някой да ме смята за откачалка,особено кака ти Тони,тя и сега е тук,подслушва и се чуди ...Много важно!А когато говоря с нея,изобщо не ме чува !Не че ти си по-добър от нея,изобщо не казвам това,ти изобщо не слушаш...но поне не ми противоречиш.А всичко разбираш,дори и това,че не бива да си остриш ноктите на килима!Казах ти,не ги остри на килима!Изобщо не ти трябват остри нокти тук!Ела с мене в кухнята!Но не е необходимо да влизаш в хладилника!Я,какво ти става?”

   Тони беше дошла при майка си и без да каже дума,взе Типтип и го отнесе в хола.Нона прехапа устни за да не де засмее и продължи да бърка яйцата.

“Махай се,Типтип!Днес е неделя,защо ме будиш толкова рано!”

   Много ясно защо.Неделя или не,в шест часа котето беше адски гладно.За него денят беше започнал в три часа с гонитба на топчето и търкаляне по пода.Следваше борба с гумения хипопотам ,после скокове по пердетата.От всичко това ужасно се огладнява,особено ако си на три-четири месеца,типичен котешки пубертет.Време беше за закуска,за предпочитане двойна.

    Другата трагедия на Нона бяха рибките.Уж Тони беше тази,която настояваше да запазят новородените гупи въпреки възраженията на майка си, че няма да има място в аквариума.Те се раждаха много дълго и момичето прилежно ги отделяше в  голям буркан за да ги запази от ненаситните апетити на безотговорната майка.Хващаше ги с цедката,загуби някои.Бяха толкова малки!.Купи им специална храна,топлеше ги край електрическата печка.Това продължи месец и половина,а те не бяха достатъчно големи за да оцелеят при възрастните.Трябваше да ходят на село,баба й отдавна не беше я виждала и на Тони й омръзна да се съобразява с малчуганите.Трябваше най-после да се реши,пък каквото ще да става.

   Отначало всичко беше добре,плуваха си спокойно,проучваха новото място.Но когато на сутринта майка й отиде да ги види в спалнята,малките ги нямаше.Нито една не беше оцеляла.Разбира се,бяха изядени.В рибешкия свят няма друго положение.Ако те няма,значи си изяден.Жената излезе тихо без да посмее да събуди момичето.Нямаше кураж да й каже какво е станало, макар че така или иначе щеше да научи.

   За нейна изненада дъщеря й не показа особена мъка.Станалото-станало,то се и очакваше.Жалко за усилията.Тони не беше по драмите.

   А Нона си представяше ужаса на малките същества,пренасяше се в телцето на някоя от тях и бягаше ли,бягаше.Отчаяно отваряше уста за глътка сила.Преследваше я хищната паст на огромната за  мащабите на аквариума  риба булка,розова и бездънна.Нямаше място,на което можеше да се скрие,място,което да е сигурно.Нямаше нищо стабилно в празните рапани и декоративни камъчета.А Тони не разбираше какво толкова ужасява майка й.Та това са само рибки!Наистина,можеха да живеят още, но не стана,така е в природата!

...Беше през нощта и пълната луна светеше в стаята.Тони сънуваше,че плува под вода.Мъчеше се да види нещо пред себе си и забеляза,че няма клепачи,нито ръце или крака.Не можеше да затвори устата си и беше ужасно гладна.Гладът беше като лудост,непреодолим и престъпен.В стомаха й зееше черна дупка,която се засищаше само от престъпления.

   Тя убиваше и гълташе малки полупрозрачни рибки, които бягаха пред нея.Усещаше ги как мърдат в устата й,как хрущят костите им...усещаше кръвта им,студена и солена...острите бодливи перки...някои със сетни сили пълзяха из устата й,по гърлото ...давят я.Беше гладна ,но защо ядеше сурова риба?Защо беше във водата,защо изглеждаше така?Луната беше златен стълб във някаква мътна течност през която преминаваха треперещи сребристи телца...и тя гълташе,гълташе...Изведнъж разбра,че се е превърнала в риба,голяма хищна,жестока и тъпа риба,която злобно изяжда по-малките от нея без значение какви са те.

   Събуди се и въздъхна тежко.Не беше още съвсем на себе си , когато усети,че стомахът й се свива,боли я и й се гади.Стана и отиде в тоалетната.Докато повръщаше и освобождаваше червата си,все още премисляше съня.

“Ама аз не съм ги изяла,и то сурови!Не мога да ям сурова риба...и жива при това...Ужас!Пак ми се повръща!Няма ли да спре,вече няма нищо в стомаха ми!”

  Миришеше на кисело,трябваше дълго да мие зъбите си.Сънливостта й изчезна,нападна я мъчително безсъние.Легна си,отвратена от съня.Как можеше да има такива сънища!И през ум не й е минавало да яде рибки!Друг ги беше изял.Булката,голямото розово чудовище!

  Сети се за писмото на кака си Деница ,което баща й беше дал да прочете.Младата дама беше направила пътешествие до Лазурния бряг ,където живееше сестрата на мъжа й,стара мома,отдавна избягала от бдителното око на деспотичната си майка.Едно от нещата които непременно опитваха всички туристи,били стридите.Те се поднасяли живи,капвали им лимонов сок и ги ядели така докато още се свиват и мърдат.Според Деница,били много вкусни.

  Нона направи красноречива гримаса на отвращение,а малката усети лек спазъм в корема и за пръв път не протестира срещу нестандартната реакция на майка си.Може и да е искала да забрави тоя случай,но той се беше върнал в съня й странно преобърнат.Бяха се съединили тя,сестра й и лакомата риба.Двете с Деница се бяха слели в това студено,ненаситно тяло с безкрайни нужди от жива, мърдаща храна и гълтаха ли,гълтаха...Гълтаха риби  и стриди...с лимон или без...живи,само живи,защото за Деница това беше най-вкусното нещо на света...Не,Тони не искаше,тя не беше като сестра си!Никога няма да влезе в аквариума,никога няма и да помисли да яде френски специалитети!

Как я болеше стомахът...Никога няма да го забрави.Живите риби...хрущенето на костите...и болката.

На другия ден дълго гледа рибите.Беше я яд на булката,все още не можеше да й прости,че беше присъствала в съня й по тоя кошмарен начин.като че ли все още не можеше да отдели истината от въображението.Реши да отдели рибката в малкия аквариум при хищните хелери.За вината й нямаше никакво съмнение.Трябваше да я накаже.

“Ще я отделя...ако оживее,нейна си работа!Може да я изядат,а може и да им вземе страха...Не ме засяга вече!Ще ги храня,няма да ги уморя от глад,но не ме засягат!Ух,че голяма уста,мислеше си с погнуса момичето,каква лакомия!Колко голяма стана и за кратко време...никоя друга не е пораснала толкова.

    Беше малко неочаквано ,че за нея тая рибка криеше вече нещо сатанинско,нечовешко,престъпно,като  разум от друга планета,който не можеш да обхванеш с моралните норми на човечеството.Беше непонятно как едно такова същество нямаше друга причина да спре с убийствата освен утоляването на глада,а това не ставаше никога.Като приказката за чудовището,което се храни с планети...Наистина ли беше чела тази приказка?Тони не беше сигурна.Навярно майка й я беше разказала или ,още по-естествено за нея,измислила.Там чудовището най-накрая се самоизяждаше.Започваше от опашката...краката,лапите.После вътрешностите...нямаше къде да отива изяденото...езика...Накрая оставаше само устата.А къде отиваше всичко изядено?

“Това е ентропия,казваше Нона,то произвежда ентропия...”

    Тони си спомни,че Ива беше изхвърлила нейната булка когато придоби неоспорими доказателства,че е изяла красивата скалария.Хвърлила я в тоалетната,било й жал да я убие,а котката й била на село.

“А аз защо я търпя?,питаше се Тони,сигурно защото искам да видя колко голяма може да стане.Но тя може да изяде всичко,защото е убийца!Защо,защо съм такава!Не мога да я изхвърля в канала,не мога да я гледам как скача без вода...А може и да не е виновна ,може и да са другите,дори самите гупи!”