1.12.2012 г., 23:45 ч.

Сапунка далечното начало :D 

  Проза
669 0 2
1 мин за четене

Зелено, червено, пулсиращо лилаво, жълти кръгове, смътни очертания, премигващи контури. Гравитация? Моля? Какво е това?

Вятър. Топъл. Не. Болезнено студен, режещ с всеки полъх.

Дъжд. Приятен? Топъл? Вероятно... 

Вече бе мокър...

Глад, студ, болка, страх... омраза.

Омраза. Омраза към него. Омраза към нея. Омраза към всичко живо... 

Ненавист. Ненавист към постъпки. Ненавиждаше нещата, които бе постигнал с пот на челото. Нещата, с които се бе гордял... Нещата, за които някога бе мечтал...

Това ли се случва, когато достигнем върха? Балансираме "върху глава на карфица" и се стремим всячески да не се подхлъзнем? И какво? Колкото по-дълго сме на върха, толкова по-дълго падаме, толкова повече боли, когато ударим дъното? 

Болката. Болката от глада. Гладът за обич, за разбиране. Болката от липсата им... 

Пулсиращата болка в главата му, в стомаха му, във всяка част от изстрадалото му  тяло.

Физическата болка. Именно нея не усещаше, тя не бе несравнима с това, което се случваше със сърцето му. Усещаше го. Обгоряло като въглен, натрошено като стъкло, с прободни рани като кратери, умиращо бавно, на брега на реката, където растяха розите, кървави и диви...

Добра се до паметника. Гигантската пишка, както я наричаха преди. Седна на студения камък. Гигантският конус се издигаше величествено над него. Железните войници и техните близки - застинали в оковите на камъка, мрачно... заплашително...

Красива широка алея. Полянки. Пейки. Слънце. Хора. Деца. Весели игри. Огромни компании приятели.

Светкавица. 

Пейки няма. Пустош. Тревата по полянките? Само кал се стели надолу по склона. Езерцето в ниското, обрасло, статуите счупени, оградата паднала. 

Гледката. Гледката напои и без това изстрадалото му сърце с напалм. Клечката драсна споменът.

Късно след полунощ. Пълна луна. Ухание на рози. На същото място. Тук ù предложи. Тя каза "ДА". Сърцето му пламна. Вече нямаше сили да плаче. Нямаше сили за повече спомени. Имаше сили само за едно. 

Обеща си, оттук-насетне, само болка. Само болка за нея. Само болка за човека, който я накара да го направи. Само болка за всички...

© Ханк Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Да, но нещото е доста големичко, и го редактирам на порции и го обновявам от време на време (също като тъга- когато го качих беше 20 реда...)
  • Това част ли е от нещо?
Предложения
: ??:??