5.02.2016 г., 21:21 ч.

Сбъдната мечта 

  Проза » Разкази
867 1 6
9 мин за четене

    Вера беше девойка за чудо и приказ. Косите ù дълги, гарваново черни. Очите теменужени. Кожата- мека и гладка. Висока, с тънка талия и дълги бедра. Стройна като бреза. Ходеше Вера все изправена, усмихваше се и поздравяваше. Като минеше по улицата и младо и старо все подир нея гледаше. Ергените подтичваха подире й, подхвърляха закачки, канеха я на срещи. Заради Вера и другоселци често обикаляха улицата покрай къщата им. Но тя сякаш не ги забелязваше. Ходеше гордо изправена, шеташе из къщи, вършеше си работата. Из селото нямаше хули за нея, нямаше подмятания. Всички я сочеха за пример.

 

    Вера завърши средното си образование в града. Прибра се на село, в бащината къща и започна работа в шивашкия цех. Времето минаваше, но Вера оставаше сама. Майка й започна да я подпитва- няма ли момче, което да й е по сърце. Тя отмяташе коса, усмихваше се благо, благо и все викаше:

    - Мале ма, как да са ми по сърце? Виж ги само, ходят като наперени петли, а работа за пет стотинки не могат да свършат. Не такъв искам аз.

 

    А вериното сърце не беше от камък. Имаше мъж, завладял мислите и чувствата й. Тя го обичаше от преди години. Стоил. Ама Стоил не беше хлапак, а мъж, истински мъж. Едър, висок, с къдрава коса. Наперен, уверен във всяка своя стъпка, във всяко свое действие. Той беше с осем години по- голям от нея. И женен. Деца нямаше. Хората говореха, че жена му била ялова. Колко тъгуваше нощем Вера, че не беше малко по- голяма, че не беше срещнала Стоил по- рано, че Стоил дори не подозираше за тази й любов.

    Именно заради него тя се върна на село. Малко преди да завърши с отличие текстилния техникум, на Вера й предложиха работа в града, по нейната специалност, но тя вече беше решила, че ще стане шивачка на село, в цеха, където работеше Стоил. Така и направи. Седмица след дипломирането си, си подаде документите. Одобриха я веднага. И тя започна. Стоил беше шофьор. Не го виждаше често, но сутрин се засичаха, когато отиваха на работа и пиеха кафе. Само за тези петнайсет минути дневно живееше Вера. Това бяха най- щастливите мигове. Тогава можеше да го гледа, да го слуша, да се смее на шегите му и уж случайно да мине покрай него, да се докосне до ръката му, да помирише парфюма му. А той не спираше да говори, да се задява с колежките, да разказва разни истории. После отиваше и сядаше на машината. Шиеше упорито, без да говори, без да слуша, без да се интересува от клюките, носени от колежките й. Живееше за своите петнайсет минути.

 

    Така мина още половин година. Идваше сутрин усмихната, весела, бъбрива, а после се затваряше в себе си. До онази сутрин.

 

   Беше дъждовен есенен ден. Както всяка сутрин, Вера бързаше към цеха за своите 15 минути. Влезе в стаята за отдих и я обходи с поглед. Не го видя. Настроението й се помрачи. Защо ли днес го няма? Отиде до машината и си пусна едно кафе. Взе чашата, рязко се обърна и тогава се удари в нещо, или някого…. Вдигна очи- Стоил. Замръзна на място, не знаеше какво да направи, какво да каже. Не дишаше, не мигаше, само сърцето й биеше лудо. А той се усмихваше и говореше нещо. На нея. После взе една салфетка и започна да попива якето й. Извиняваше се, че я е стреснал и я е олял с кафе. Чак сега забеляза, че не само якето, но и полата и блузата й бяха мокри. Стоил предложи да я закара до тях да се преоблече. Тя смутено смънка нещо от рода на „Няма нужда, ще изсъхне.“, но началничката й каза да си отиде до тях и да се преоблече, няма да е фатално за нормата й, тъй като и без друго шие бързо.

    И тогава се качи сама в колата на Стоил. Милиони пъти си беше представяла как го заговаря, какво му казва. Беше репетирала всеки жест, всяка мимика, всяка нотка в гласа си. Но сега беше скована като буца лед. Трудно отговаряше дори с „Да“ или „Не“. А Стоил не преставаше да говори, да се смее и да се шегува със случката. Когато слезе пред дома си, беше толкова смутена, че едва успя да обясни на майка си, какво се е случило и защо се връща. Влезе в стаята си, отвори гардероба взе първите попаднали й дрехи, облече се и изтича на вън. Вече отново в колата се прокле, че не се е погледнала поне в огледалото. Стигнаха до цеха като на сън. Единственото, което чу, беше:

    - Беше ми много приятно да те возя. Ще ми се всеки ден да те заливам с кафе.

    Вера изхвърча като подплашено пиле от колата и се зае с ежедневните си работи. Но сърцето й биеше учестено, руменина покриваше бузите й, а усмивката не слезе от лицето й целият ден. Вечерта се въртя до късно в леглото, смееше се и си говореше сама. Представяше си какво щеше да бъде, ако не се беше държала като глупачка. Но беше щастлива.

    След тази случка, Стоил започна все по- често да я задява сутрин. Тя се отпусна и започна да отвръща на шегите му. След известно време й се стори, че вижда дяволити пламъчета в очите му. Тя грееше от щастие. След толкова години, нейните мечти, нейните сънища, нейните блянове се сбъдваха. Най- сетне той я видя, той я забеляза. Разбра, че на обедната почивка Стоил остава в цеха. Носи си храна от вкъщи. Обясни на родителите си, че нормите са станали по- високи и ще остава в цеха на обяд, за да пести време. Така вече случайните им срещи ставаха по две на ден. Още повече, че на обяд малко работници оставаха. Имаха все повече възможности да бъдат насаме, да си бъбрят за незначителни неща или просто да се радват на компанията си.

    През един такъв априлски обяд, когато всички останали се радваха на слънчевите лъчи, Стоил и Вера останаха в стаята сами. Тогава Стоил й разказа за жена си и как са се оженили. Бил още момче, когато техните го накарали да се сгоди за Неда. Той не я харесвал, не я обичал, а и тя била доста студена жена. Рядко говорела, никога не се смеела, а когато кажела нещо, винаги обръщала разговора в скандал. Вече и брачното им ложе било студено от доста време насам. Но тогава, в онова време нямал особен избор, тъй като думата на баща му била закон. Но сега…. И последва първата целувка. Вера примря от щастие, както по филмите- вдигна леко единия крак и остана неподвижна в обятията на любимия. Усещаше дъха му, топлината на тялото му, ръцете му, обвили тънката й талия. Един непознат копнеж се събуди у Вера.

   Вера се промени коренно. За първи път започна да лъже родителите си- била на гости у приятелка, отивала до града да си купи пола, ще работи до късно, събота ще има обучение. А всяка свободна минута използваше за тайни срещи със Стоил. Прекарваха по няколко часа заедно, отдадени на страстта си, после се разделяха, за да се видят отново утре. Така отмина лятото, дойде есента, а след нея зимата. Нижеха се тайни срещи, Стоил все повече се оплакваше, че не може повече да понася жена си, че в къщи било ад, че не му се прибирало, че мисли за развод. Вера го галеше по косите и го съжаляваше:

    - Потърпи още малко. Подай си документите за развода, а после ще е лесно. Аз ще бъда до теб. Но както ти каза, докато не мине развода, никой не трябва да разбира за нас.

    След месец, Стоил й каза, че ще подава документите за развод и трябва да спрат да се виждат за известно време. Нали разбирала, че ако се разчуе, че изневерявал на жена си, оная ще му вземе всичко. В името на тяхното бъдещо благо сега трябвало да направят тази жертва. И така останаха само срещите в цеха. Но и тогава Стоил я избягваше. Вера разбираше положението и не го притесняваше. Изминаха няколко месеца, през които се бяха видели само веднъж. Той я информира, че нещата вървят по план и трябва още малко време. С течение на времето, Стоил започна да пие кафето си навън, да обядва с останалите и дори престана да поздравява Вера.

 

    Един ден просто изчезна. Без да каже нито дума, без да даде знак, без да обясни. Вера беше объркана. Душата й се разкъсваше на милиони парчета. Какви ли не мисли минаваха през главата й- дали онази не е разбрала за тях и не е съсипала живота на Стоил, дали пък не се е заинатила и не иска да му даде развод? Чудеше се как да подпита колегите му, без да се издаде. С колежките си нямаше много много приказка, та и от тях не можеше да научи. Оставаше й да чака. Виждаше го как се завръща един ден с огромен букет цветя, целува я и й благодари, че го е чакала и че е проявила търпение. Виждаше го как коленичи пред нея и й подава пръстен- пред всички, които гледат като онемели. Виждаше се в бяло и той до нея- щастливи, че са заедно след толкова перипетии. Виждаше светлото им бъдеще, виждаше общата къща, виждаше как идват заедно на работа, как пазаруват заедно, как засаждат градината заедно.

    И наистина той се завърна. През един прекрасен юлски ден, вратата на шивачното отделение се отвори и влезе Стоил с бонбони в ръка. Вера грейна. Сърцето й пропусна три удара, краката й се подкосиха. Тя сияеше. Но за миг. В следващият момент зад Стоил се появи красива, добре облечена жена с пеленаче на ръце. Всички поздравяваха Стоил и жената до него за наследника, добит след толкова години чакане. Стоил се усмихваше, прегърна жената до себе си, целуна детето, остави бонбоните, хвърли поглед на Вера и си замина.

 

    Разрази се лятна буря- тъмна и черна, като бурята в сърцето на Вера. Тя стана от стола, преметна чантичката си през рамо и пое към дома си. Дъждът се сипеше яростно отгоре й, вятърът се блъскаше в тялото й, а единствената светлина в душата й идеше от летните мълнии.

 

    Тя вървеше сама по пътя си.

 

© Анелия Александрова Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Едва сега прочетох и ми направи впечатление умелото изграждане на образите на героите, психологизма. Поздравления за моженето, Анелия!
  • Много хубав разказ! Браво!
  • Фаталният обрат в живота на Стоил не оправдава поведението му - да държи Вера в неизвестност толкова време!
    Подлост, егоизъм е това!
    Такъв човек не може да бъде щастлив.
    Защото щастието не идва отвън, ако не е заложено в душата ни.
    Благодаря за дълбокия поглед към живота, Анелия!
  • Много хубаво пишеш! Поздравявам те от сърце!
  • Харесах!
  • Харесах! Разказваш убедително и увлекателно. Приятно ми беше в компанията на твоите герои.
Предложения
: ??:??