Когато човек умре, както е известно на всички, не отиваш директно в ада или рая, не те изпращат в ново тяло на секундата. И на оня свят има чакане. Нещо като спирка разпределителна, където се събират души, на всеки му се разглежда досието и тогава отпътува по направление. В една такава чакалня седя и аз на една дълга, дървена пейка. Душата седнала до мен ме заговори първа.
„И тука бюрокрация, а? Голямо чакане. Мене ме блъсна кола, ти как се озова тук?“ Ох, аз отдавна съм се запътил за тук, ама все нещо става. Ама има време ще ти разправям. Значи, вече десет години със смъртта си играем на криеница. Пръстите ми пожълтяха от тютюн, черният ми дроб преоткрива своя капацитет. Понякога добавям синтетика в кръвообращението си. Спя с всяка, която ми попадне. Обичам скоростните тестове с мотора си. За адреналин карам в насрещното. Мислех си, че всичко това ще ме убие, но не даде добър резултат и уви, черната работа трябва да я свърша пак сам.
Понеделник
Мислех, че ще е най-чисто с приспивателни. Малко е женско, обаче няма болка, няма чистене след мен. Предвидливо си пазих рецептата със седативите дето ми изписа личният лекар преди време. Купих си ги. Изпих цяла опаковка и заспах… Събудих се с главоболие и без спомен да съм сънувал нещо.
Вторник
Купих си втора опаковка сънотворни, изгълтах я заедно с всичко налично в аптечката. До дъно. Събудих се в спешното от невъобразима болка.
Сряда
Реших да се беся, но открих, че не знам нито един възел за примка и нямам въже. Отидох до библиотеката и заех книга за връзване на възли. Бях много мил с библиотекарката. Чувствах се виновен, че никога няма да върна книгата. Купих си въже за простиране на дрехи от магазин за домашни потреби.
Четвъртък
Свалих внимателно абажура в хола, приготвих примката, донесох стола от кухнята. Качих се и поставих въжето около шията си. Поех си дълбоко дъх. Страхувах се ужасно. Ритнах стола. Глупавата кука се откърти от тавана и се сгромолясах на земята. Целия се насиних. После прочетох в интернет, че когато човек се обеси, всичките му мускули се отпускали и увисваш насран и опикан на въжето. Отказах се от този вариант.
Петък
Станах сутринта и реших, че е глупаво да цапам къщата. Ще се хвърля под влака. Отидох на гарата и повървях километър по релсите и зачаках. Чух влак. Изправих се и застанах в средата на релсите. После си помислих за горкия машинист как ще се травмира за цял живот от размазаното ми тяло по машината и как може той самият да реши в последствие да се самоубие. На поредния сигнал на локомотива се хвърлих встрани. Явно и петък не беше ден за умиране.
Събота
Реших, че най бързият и лесният вариант би бил да използвам огнестрелно оръжие. Опитах се да си купя пушка, пистолет или поне газов пищов. Оказа се, че трябвало да имам разрешително, курсове и все неща, които освен пари изискваха време. Нещо, което не желаех повече да губя.
Неделя
Намерих достатъчно висока сграда в града. Качих се на последния отключен междинен етаж. Бях уморен от опити, но знаех, че този път трябва да се получи. Вече не ме беше страх. Прекрачих парапета и полетях. Оказа се, че онова, което го дават по филмите е вярно. Животът ми мина като на кинолента. Имало толкова прекрасни спомени. Моменти, които ми вдъхнаха надежда, че може и да има път, и в един момент много ми се прииска да живея. И тогава ударих асфалта. Не болеше много, после видях собственото си тяло отгоре – сиво, безжизнено, сгънато. И така се озовах тук…
© Анин Всички права запазени