16.08.2017 г., 8:14 ч.

Селото 

  Проза » Разкази
834 1 2
6 мин за четене

- Мършав живот, мършаааав!....

Беше ранна есенна сутрин. По каменните стълби, които водеха от малката рекичка до мегдана на селото се затътрузиха стъпки. Бавно и с отегчение бялата глава на дядо Пею се показа от сянката на старите върби, расли току до реката. Селският мегдан беше почти празен, само кметът и Тодор тракториста седяха на дървената пейка пред кметството и обсъждаха започващата сеитба. Селото не беше голямо, имаше-нямаше двеста къщи, но не във всички живееше някой. Въпреки това беше чисто, тротоарът боядисан наскоро, а няколкото пейки пред кметството бяха сравнително нови и читави. Всяка сутрин кметът подраняваше тук, за да размени по някоя добра дума със съселяните си, всеки тръгнал по работата си.

- Мършав живот, мършаааав!.... – отекна в тишината пак гласът на дядо Пею. Леко прегърбената му осанка стигна до двамата ранобудници и те го поздравиха. Дядо Пею не отвърна на поздрава, а само поклати глава, махна с ръка да му направят място на пейката, подпря се на рамото на кмета и с усилие седна до него.

- Мършав живот, мършаааав!.... промълви пак той. С тези думи го знаеха всички в селото, но всеки път ги казваше по различен повод. Веднъж с тях оплакваше прокъсания си джоб и безпаричието, друг път проклинаше някоя болест, която го беше сполетяла, трети път със същите думи някой големец беше нахулен от дядо Пею за това, което се е чуло по телевизията.

Дядо Пею беше някъде над седемдесет годишен. Някога едър и здрав мъж, днес беше побелял, отслабнал и леко прегърбен, загрубелите мазолести почернели ръце издаваха, че не се е боял от селския труд. Лицето му беше хлътнало и набраздено, с няколкодневна брада, показваща, че не го е еня за мнението на другите.. На дясната си буза, малко над челюстта, дядо Пею имаше неравен белег от операция. Като дете се беше наранил на желязо на един строеж и нескопосан хирург го беше така зашил, че и днес белегът от шевовете личеше. Когато дядо Пею беше войник с патос разказваше на новобранците как го боляло зъб и военният зъболекар му разрязал бузата, за да извади зъба. Едвам преглъщайки, младите войничета слушаха с ужас историята, кълнейки се, че никога няма да ги боли зъб.

Някъде преди четвърт век животът на дядо Пею се промени изведнъж. Жена му го остави. Ненадейно, ей тъй. Една сутрин Пею излезе да работи на полето и като се върна, нея я нямаше. По-късно разбра, че е избягала с друг мъж, от същото село. Пею се разбесня, затвори се в селската къща, няколко седмици съселяните му се изреждаха пред портата, почукваха с надеждата да поговорят с него, но безуспешно. Страх ги беше, че може да направи някоя глупост. Понякога го виждаха на двора, понякога в смесения магазин, но не смееха да му кажат нищо. Понякога от къщата се чуваше шум на счупено и Пею нещо крещеше. Съселяните му клатеха глава, не знаейки какво да чакат. След около три месеца Пею най-сетне продума – отслабнал и с яд в очите eдна вечер влезе в кръчмата на селото и каза: „Мършав живот, мършааааав“. Тогава за пръв път се чуха тия думи от устата му и оттoгава Пею не спря да ги повтаря. Така и не се ожени повторно, остана да живее в селото и да работи усърдно до пенсионирането си, но и сега все поправяше това онова, не беше легнал да умира.

- Дядо Пею, как си, чия съдба оплакваш днес? – попита го кметът с надеждата да развесели дядо Пеювата участ.

- Моята, чия друга да оплаквам. Бай Митя си идва, Германеца.

Кметът и Тодор тракториста се спогледаха, кметът стана от пейката.

- Я, идва си! Сигурно ли е? – попита Тодор

- Сигурно, ами – отвърна Пею

Бай Митю Германеца беше причината за горестта на дядо Пею. Десетина година по-млад от дядо Пею той именно беше мъжът, с когото беше избягала жена му преди толкова време. Никой не знаеше какво става с тях от оня злощастен за Пею ден, само чуха от децата на Митю, че били в Германия и оттам му тръгна и прякора Германеца. Децата не наглеждаха селската му къща и преди години тя се срути от собствената си тежест. Дядо Пею понякога ходеше там и стоеше пред руините, клатеше глава одобрително, сякаш изживяваше малка победа над несправедливия живот.

- Мършав живот, мършааааав – пак викна дядо Пею. – Идва бай Митю, казаха ми. И не само, че идва, ами и щял да купува най-личната къща в селото, до щъркеловото гнездо.

Кметът и Тодор тракториса замълчаха неловко.

- А аз къде да живея сега, а? С кои очи ще го погледна, ами.... нея? Да я поздравя ли сутрин като я виждам? Мога ли? – въпросите на дядо Пею заваляха един след друг, той се развълнува, надигна се леко от пейката и изведнъж пак седна.

Очите на всички се обърнаха към  другия край на мегдана, откъдето се чу шум на двигател. Бял джип с немска регистрация спря на площадчето, вратата му се отвори и отвътре се показа Бай Митю. Беше с каскет и тънко сако, ленен панталон и риза. Угаси двигателя и отривисто тръгна към тримата. Очите на дядо Пею горяха, беше отвърнал поглед и гледаше някъде измежду Тодор и неговия трактор, също спрян на площадчето.

- Добре дошъл, Митю, каква изненада! – прокашля се кметът, разчупвайки натегналата тишина – За малко ли си или... ще останеш?

- Добре заварили да сте. Ей, като те гледам цял живот си кмет, а? Тодоре, сполай ти и на тебе!

Бай Митю се приближи до дядо Пею. Тодор стана от пейката, да направи място, но бай Митю махна с ръка и заговори.

- Прощавай, Пею. Прощавай. Ама много прощавай. Тя оная, дето ти изяде главата и моята изяде. Сам съм. Нямаше и пет години откак тръгнахме от село и ме остави в Немско. Заради немец ме остави. Оттогава исках да се върна, прошка да ти взема, срам ме беше, не посмях. Крих се в тая чужда държава, работих, пари печелех, но сърцето ми все в село беше, все тебе мислех, Пею. И сега ето ме, прошка да ти поискам, че и аз съм виновен. Пари доволно скътах за толкова години в Германия, децата казаха, че моята къща се е срутила, нищо. Искам да си купя друга тук, до щъркеловото гнездо. Щото където човек е свил гнездо, винаги ще иска там да се върне.

Дядо Пею вдигна неуверено глава, изправи се. Искаше да каже нещо на Митю, чакаше този момент от години, но една топка се спря в гърлото му и нищо не продума.    

Двамата мъже срещнаха погледи. Очите на дядо Пею вече не горяха така. 

- Прощавай и ти, и тя. Простено да Ви е. Добре дошъл на село, Митю - каза дядо Пею.

Бай Митю се усмихна и каза:

- Пею, добре заварил! Гледам те, омършавял си, но да не дава Господ да дойде мършавост на душите ни.

Дядо Пею избърса с опакото на ръкава си нещо в окото си, направи крачка към Митю и кротко, но силно го прегърна. 

© Чавдар Търгохов Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??