Глава четвърта – Станоз

          « След  унищожаването на мъжете и разселването на малките момчета,  градът се превърна в женско царство, в стадо без пазач и всеки който пожелаеше можеше да прави каквото си иска с беззащитните жени, девойки, малки момичета и малкото останали в града невръстни момчета. 

Баща ми беше загинал по време на кланетата на султан Абдул Хамид през 1895 и 96 година. Майка ми  беше останала вдовица с четири дъщери, аз бях най малката. Тя се казваше Искухи, а сестрите ми Астхиг, Аршалуйс и Мелине. Мен са ме кръстили Сара, име много редко срещано при арменците.  Всички в къщата се занимавахме с вълната на ангорските кози. Предехме, плетехме, даже имахме малък стан на който майка ни тъчеше  « тефтиг », този пухкав мек плат от който се  шиеха най-топлите дрехи за зимата. 

Няколко години след смърта на баща ни, в « йергира » се появил непознат и много странен мъж.  Грамаден като великан и кротък като агне.  Ходел от къща на къща и вършел всякаква работа срещу къшей хляб и канче топла чорба.  Поради липса на мъжка сила в дома ни,  и майка ми го използвала за някои работи където се иска мъжка сила.  Самвел  никога не говореше, никой не беше чул от устата му да излезе звук. Някои го смятаха за ням, други за луд, а според Астхиг, най-голямата ми сестра, Самвел не беше нито ням, нито луд. Тя ходеше да пасе овцете и козите, та  понякога  и Самвел отиваше с нея горе в планината. Веднъж, когато  се била отдалечила и той не я виждал,   го чула да говори  с някакви хора, които съществували само в неговото въображение. Не знам кой беше казал, че по време на кланетата през 1895, турците изклали цялото му семейство пред очите му. Когато турците нахлули в кирпичената им къща, майка му го скрила под миндера и той станал свидетел на цялото кръвополитие в което загинали освен родителите му, още баба му и дядо му и всичките му по-голями братя и сестри. Ужасен от клането на което станал неволен свидетел, няколко дни той не посмял да излезе изпод миндера. Останал сам в света, Самвел тръгнал немил недраг по пътищата  и така   стигнал  до нашия град. Не знам дали е истинска тази история, но така говореха хората. Може и да е истина, такива неща са се случвали тогава. Случиха се и по-късно, по време на войната, когато вече бях голямо момиче.

« Учителят Каприел много харесваше  нашата Астхиг, най-голямата ми сестра. Тя беше истинска красавица с голямите си черни очи, с буйна коса, която като водопад падаше на едри вълни по раменете й. Беше висока и стройна и силна като момче.  А и характерът й беше мъжки. Категорично отказваше да връзва забрадка и да крие косите си, както беше прието тогава, скиташе сама из планината за да пасе малкото ни стадо и не не страхуваше даже да преспи в планината, та животните спокойно да пасат цяла нощ на хладинка. В пазвата си  криеше малка кама, с която си служеше за да реже хляб и сирене. Мъжкарана беше Астхиг и  даже момчетата се страхуваха от нея. Луда глава.  И когато някакви турци я нападнали, докато пасяла  овцете и козите, тя се защищавала смело, наръгала един, но другите трима я хванали за да я изнасилят. Тя дала вид, че се предава но се отскубнала и се хвърлила от скалите на водопада. Самвел станал свидетел на нейната гибел, за която  разказал на майка  ни с мимики и жестове. 

В нашето семейство, от страна на майка ми  се раждаха само момичета, докато в семейството на чичо Рапаел който беше от рода на баща ми,  се раждаха само момчета. Между нас имаше светлокоси даже рижави с бяла като млеко кожа. В другите  арменски семейства в Станоз, такива светли нямаше, и някои казваха, че не сме арменци, ама това не беше вярно. Други пък се шегуваха, че сме се смесили с латините от Киликия. Може и така да е, знае ли човек, какво се е случило преди стотици години. Може и моето име Сара, да е наследство от френските рицари,- пошегува се Меци. »

« След гибелта на Астхиг, мама не ни даваше да излизаме от къщи. Стадото пасеше Самвел, а ние се занимавахме с домашната шетня и с предене, навиване на кълбетата прежда  и плетене.  Само в неделя сутрин ходехме на черква, но след като убиха Дер Хорен и Дер Шмавон, и затвориха  черквите, се оказахме  затворнички в собствения си дом.

През зимата  в градът  не се чувстваше живот. Кафенето беше пусто, кръчмата без стопанин, дюкяните и работилниците бяха  със спуснати кепенци. Чаршията беше мъртвило. Чуковете и наковалните бяха замлъкнали завинаги. Ръцете които ги движеха лежаха посечени и непогребани по полето, из урвите и деретата. 

Една студена зимна нощ, през януари 1916 малко преди  Коледа се събудихме от невероятно силно чукане и блъскане по вратата.  Самвел скочи първи грабна ръжена от полузагасналото огнище, готов да ни защитава. Врата поддаде и десетина  мъже  нахлуха в къщата.  Бяха турци но не от нашия град. Първи пострада Самвел, след като просна  на земята с разбити черепи двама от нападателите.  Другите се нахвърлиха върху Аршалуйс и Мелине, наденаха им чулове на главите и ги отвлекоха на дръгливите си коне. Аз бях дребничка и не привличах вниманието им, пък и откакто бях започнала да придобивам женски форми, мама ме обличаше в много широки дрехи.

Плакахме  за сестрите ми, вайкахме се няколко дни и в края на краищата се смирихме, какво можехме да направим срещу съдбата на един народ обречен на страдания и мъки.  И живота продължи с мъка, която никога няма да изчезне от сърцата ни.- каза баба Сара и ни се стори, че и там където е било липсващото око се появи малка  бистра капчица » . 

Нашите очи също бяха влажни. Ние съпреживявахме мъките и страданията на нашите баби и майки, на нашите  бащи прокудени от родния  дом, на народа ни останал без родна земя, без родна стряха. Ние не разбирахме понятието « Отечество любимо » защото някой беше решил да ни го отнеме, да ни лиши от възможността нашите деца да се родят в  родния дом на бащите и майките си, да имаме  родова история и наша земя. Осъдени да бъдем цял живот « изгнаници  клети », навсякъде приети и навсякъде  и винаги чужди. »

Простете ми, но  тук ще направя едно малко отклонение. Въпреки че земята никога не ме е привличала, никога не съм чувствал нужда да обработвам земя, да копая, да садя, купих парче земя по  вакарелските баири, та следващите след мен поколения да имат бащиния, бащина Земя. Моите внуци да растят на нея, да чувстват топлината й, да се радват на всяка тревичка израснала от утробата й. Исках да имаме  наша родна Земя. Но не биде, лоши хора прокудиха моите деца извън Родината им, отново ги превърнаха в « изгнаници клети », отново без бащина стряха и без родна Земя. Съдба? Не, това не е съдба, а зла прокоба,   която тегне над хората и в дъното на всичко случващо се днес са потомците на онези които ни клаха, които опожариха бащините ни домове, тези които бесиха най-светлите и смели чеда на народа, и нагли и нахални си позволяват да определят съдбата на моята Родина.

Седнала на миндера до прозореца, Сара медзмайриг, избърса сълзите си и продължи тъжния си разказ.

«  Радвахме се когато до нас достигнаха слуховете, че сестрите ми са продадени като робини и ще украсяват харема на някой бей. Радвахме се, бяха живи ! Но нещастието преследваше  отново  нашето семейство.  Всеки път когато излизах  на улицата, непонятно как,  близо до мен се оказваше Рашид бей, онзи който командваше заптиетата. Възседнал своя кон красавец, той ме следваше от далече докато стигна къщата  където отивах. 

-Хвърлил ти е око,-каза майка ми и не знаеше как да ме опази.

Аз бях дребна, но хората казваха, че съм  красива. Имах дълги светло кестеняви коси с бакърен отенък,  на слънце блестяха като злато. Затова мама никога не ме пускаше да излизам без кърпа на главата, под която да крия  косата си, както е прието при мюсюлманите. Имах съразмерно  и женствено тяло, което също трябваше да крия под широките дрехи, които майка ми шиеше.

Да си призная, аз го харесвах този Рашид бей. Висок и строен, със силно атлетическо телосложение, широки рамене  и яки ръце, възседнал черния жребец, имаше вид на войн от античността. Лицето му беше мургаво, украсено с тънки леко провиснали мустаци и две огромни зелени очи които  хвърляха мълнии наоколо.  Беше  ме страх  от него и въпреки голямото ми желание не смеех да го погледна. Нощно време мечтаех да съм  в пръгръдките му, да чувствам силата на тялото му. Сутрин като се събудех и погледнех майка си в очите, бързо ги свеждах от страх да не узнае тайната ми.  Но кой може да скрие  мислите, желанията и чувствата си от една майка. И аз не можах. Мама  разбра моминските ми въжделения и сериозно се разтревожи. Заради турците,  беше вече загубила три от дъщерите си, оставах аз най-малката, последната. Майка ми беше решила да не ме даде на тях, на него. Беше готова да ме убие със собствените си ръце за да не ме докосне Рашид бей, мъжът на моите  първи момински чувства.   Не ме уби, но една сутрин се събудих с ужасна болка на лявото око.  Болката беше нетърпима. Стенех, виех  и се мъчех да  издържа на болката,  а никой не ми казваше  защо окото ме боли толкова силно. Беше превързано и не виждах какво му е.  Тези болки продължиха повече от седмица.  От време на време майка сваляше превръзката, мажеше раната с някакъв мехлем и пак ме превръзваше. Когато тя най-после свали превръзката припаднах. Вместо око там имаше огромна рана, която все още кървеше.  Бях само на 16 години и  вече бях недъгава.  Оказа се, че бях спала 3-4 дни упоена с някаква билка, която старата Нури  беше дала на майка ми за да не чувствам болка.  И до днес не знам какво беше станало с окото ми, но от този ден Рашид  вече не ме преследваше, даже не ме поглеждаше когато пътищата ни  случайно се се пресичаха. Все пак Станоз беше малък град.

            Глава четвърта- Родосто

Младата учителка се връщаше от училище, когато пред фурната  срещна малката Ева. Детето прегърнало току-що купения  хляб, вървеше с наведена глава и плачеше. Беше купила този хляб с последните пари. Г-ца Искухи я видя и  спря пред детето. То също видя учителката си, опита се да скрие сълзите си, поздрави я почтително и искаше да продължи пътя си към дома. Но госпожица Искухи се зарадва на случайната среща, прегърна детето и попита защо плаче. Ева беше в безизходица,  а и много обичашеучителката си. Разказа ù за нещастието, което беше сполетяло семейството й. Госпожица Искухи се опита да  ù даде малко пари, но детето беше гордо и не прие.  Целуна учителката си и избяга.

        Госпожа Манушаг беше всепризнатата шивачка в Родосто. Целият елит на града си шиеше  тоалетите при нея. Имаше богати клиентки, които  идваха чак от Истанбул. Триетажната ù къща беше на « Ордуеви джаддеси », в богаташкия крайморски квартал. Беше красива 45-годишна жена, с изискани маниери и многостранни интереси. Мъжът ù беше търговец на едър рогат добитък и рядко се задържаше в града. По цели седмици обикаляше села и чифлици, за да купува стока. Ходеше винаги въоръжен с два пищова и цяла армия ратаи и вардяни. В кемера му, скрит под широкия пояс, често  имаше стотици жълтици.

Г-жа Манушаг  живееше в  красива триетажна къща със силно остъклени еркери на първия етаж, където беше салонът за гости и  кантората на мъжа ù, Хорен Мануелян.

На партера беше шивашкото ателие, чакалнята за клиентки и кухнята,  където всепризната господарка беше леля Хоропиг, далечна роднина на г-жа Манушаг.

В най-голямата одая бяха разположени масите, на които  стояха няколко ръчни  шевни машини «Сингер» и една крачна, на която работеше само майсторката. Никой освен г-жа Манушаг нямаше право да сяда на тази машина, доставена наскоро от Германия. Покрай двете стени бяха разположени миндерлъците, на които седяха калфите и чираците. Госпожа Манушаг беше създала перфектна организация. Всяко момиче си знаеше точните задължения и беше специализирана да извършва определени операции. Една правеше перфектни илици, друга изработваше кантираните подгъви, трети подготвяха детайлите за бродировачките, които работеха в съседната стая. Там бяха и стотиците макари с разноцветни памучни и копринени конци. В специален шкаф се съхраняваха хиляди копчета, малки и големи, стъклени и кокалени, седефени или облечени с плат. Тук бяха телените копчета и циповете. Всяко нещо си имаше определено място и горко на тази, която би се осмелила да премести нещо без знанието на Елиз, момичето, отговорно за подредбата и използването на помощните материали. Тя беше вече 5-6 години на работа при Манушаг, беше калфа и се ползваше с пълното доверие на майсторката, защото беше по-строга и по-взискателна към работничките от самата Госпожа, както всички от ателието наричаха майсторката си. Изключение правеше само «царицата» на кухнята, Хоропиг, която беше с 15 години по-възрастна от Манушаг и се обръщаше към нея с «ахчигъс» (дъще). И действително я обичаше като своя дъщеря.

        Когато младата учителка разказа за злочестата съдба на любимата си ученичка, показа няколко рисунки на Ева, които беше запазила, Манушаг се съгласи да опита с детето, въпреки че я намираше за твърде малка, за да учи такъв труден занаят.

        Беше зима. Сняг нямаше, но вятърът откъм морето беше студен и хората предпочитаха да си останат вкъщи около оджака или кахлените печки. Дървата бяха бол в околните гори, имаше и евтини дървени въглища, та мангалите не оставаха без гориво. Пък и агнешкото печено на мангала беше голяма вкусотия. Ставаше като чеверме при домашни условия.

        Още беше тъмно, когато Ева тръгна за «Сурп Такавор» (Св.Крал), богатата крайбрежна махала, където беше къщата на дигин(госпожа) Манушаг. Облекла едно старо, износено палто на майка си, което собственоръчно беше скъсила, с кърпа на главата, обута с дебели вълнени чорапи и  едни стари боти на майка си, Ева вървеше по надолнището, стискайки малко вързопче, в което се намираше обяда ù. Къс пиде и  няколко маслинки. Вървеше, бореше се с насрещния студен вятър. Сълзите ù капеха по детските ръчички и мокреха грубия плат на торбичката. Ева бързаше да не закъснее за първия си работен ден. След няколко дни щеше да навърши осем годинки.

        Сериозна, любознателна, старателна и упорита, Ева още от първите дни показа  голямата си любов към този занаят, доближаващ се до изкуството.  Госпожа Манушаг беше изненадана от вроденото чувство за финес и естетика у това невръстно дете. Беше впечатлена от нейния талант да придава гъвкави форми, да съчетава по необикновено интересен начин  цветове, които се считаха несъвместими. Майсторката не отминаваше и нейната упоритост да отговори на  строгите  й  изисквания.  С другите момичета се държеше почтително и студено. Не се доближаваше до никоя, но и не отблъскваше никоя. Беше готова да помогне безотказно, ако някоя имаше нужда от помощ. Даже сама предлагаше услугите си.  Този дребосък,  с характер на владетел, много бързо спечели симпатиите не само на чираци и калфи, но и на самата майсторка. Големите ù сини като метличина очи бяха непроницаеми и студени на вид, но зад тях детето криеше нерадостната си съдба, мъката по болната си майка, неизживяното детство, отсъствието на любимите баща и брат.

        Не беше минала и година, откакто Ева беше започнала да учи занаята, когато за любителското представление на местната арменска театрална трупа трябваше да се ушият сценични костюми. Госпожа Манушаг, сама любителка актриса, трябваше да осигури ушиването на тези костюми. Работата беше доброволна, трупата нямаше пари. Манушаг щеше да осигури платовете, естествено от артъци(остатъци) на клиентки, но за труда плащане нямаше да има. Майсторката сподели с момичетата и попита има ли доброволки за изработването на тези костюми. Щеше да се работи  след редовното работно време и през почивния ден неделя. Всички мълчаха. В тишината на голямата стая се чуваше само дишането на момичетата. Първа наруши неловката тишина  Ева. Искаше да шие костюмите на артистите. След нея се обади и Елиз, която се падаше далечна роднина на майка ù. Двете щяха да се справят за 2-3 седмици костюмите да бъдат готови. Майсторката беше изненадана и доволна. Не се беше излъгала, като взе Ева в ателието си. В очите ù заиграха хитри пламъчета.

        Наближаваше денят на представлението. Всички арменциочаквахасинтерес представлението, в което играеха само мъже. Даже една-две женски роли се изпълняваха от тях. Единствената истинска жена на сцената щеше да бъде Манушаг.  Тя играеше главната роля. Партнираше ù д-р Папазян. Понякога репетираха в дома ù. Честите посещения на доктора в дома на красивата Манушаг, нерядко  в отсъствие на вечно пътуващия ùсъпруг, бяха любима тема  на махленските клюкарки.

        Дойде денят на голямото събитие. Неделя след обяд, в салона на училището, щеше да бъде представена комедията «Чаршълъ Артин ага». Ева не само беше участвала в изработването на костюмите, но взе и не по-малко участие в изработването на декорите, където работата се ръководеше от  нейната учителка-госпожица Искухи.

        Докато шиеха костюмите за представлението, Ева и няколко години по-голямата Елиз се сближиха  и станаха приятелки. Богаташката дъщеря се държеше сърдечно с Ева. Помагаше ù в работата, нали имаше по-голям опит  в  шивашкия занаят, често я канеше да делят храната, която носеше за обяд. Започна да носи повече храна и останалото от обяда даваше на приятелката си за вкъщи. Лека-полека връзката им стана много близка, а  бяха и далечни роднини. 

Представлението  се състоя в салона на училището и мина при голям успех. Всички бяха възхитени от хубавите костюми и интерсните декори.  На края  когато всички артисти излязоха на сцената аплодирани от многобройната публика, г-жа Манушаг, която беше в центъра на вниманието, за секунди  слезе от сцената, отиде до последния ред където  се беше приютила Ева за да види представлението, хвана детето за ръката и заедно с нея се изкачи на сцената.

-Ето, това е Ева,  която изработи костюмите за нашето представление,-  с патос обяви  Майсторката. И  залата избухна в ръкопляскания. Ева, цялата трепереше и й се искаше в този момент да влязат майка й и баща й, както и батко й Арам. Колко би се радвала да ги види сред публиката, която станала на крака акламираше малката шивачка. Но майка й беше болна, а баща й и брат й бяха далеч от Родосто, кой знае,  може би не бяха между живите. Ева  тихичко заплака, а публиката заръкопляска още по-силно.

1915 година. Година на апокалипсис за арменците в Турция. Мъжете избити, заточени или избягали извън страната за да спасят живота си. Невръсни деца от мъжки пол разпръснати по селата като овчарчета и ратайчета в турските чифлици. 

      Жените бяха поели работата на полето, те копаеха, те садяха и жънеха. Ширата за виното се стичаше от  белите им  нозе. В дюкяните също се разпореждаха майки, сестри, съпруги или родственици. Бяха настъпили тежки и жестоки времена. Домашното огнище  вече не беше семейна крепост. Гяурските къщи бяха набелязани и често ставаха жертва на грабежи,  палежи, насилие и издевателства. От многохилядните кервани, подкарани и третирани като животни, до целта през  пустинята стигаха само десетки. Полудели майки носеха в прегръдките си безжизнените тела на чедата си  в продължение на седмици. Бременни млади жени загиваха посечени, преди да видят рожбите си. Други, забременели от жандарми и кюрди - мародери, сами се хвърляха в пропастите, пълни с трупове, от които на километри се носеше вонята на разлагаща се човешка плът. Други намираха спасение в кървавите води на Ефрат. В тази величествена река човешките трупове бяха повече от водата. Немощни старци молеха близките си да ги убият, за да свършат нечовешките им мъки по пътя на Голготата. Озверели жандарми биеха, убиваха, изнасилваха без свян и срам. Наливаха се с ракия за кураж и измисляха нечувани и невиждани изтезания за жертвите си. Изнасилваха невръстни момичета пред обезумелите погледи на майките, готови да се отдадат доброволно, за да спасят чедата си от унижението и смъртта. Никой не приемаше тяхната саможертва. Целта беше  да се унижава, да се осквернява и унищожи цял един народ. Един народ горд и непреклонен. Народ творец и създател. Народ миролюбив и достоен. Трудолюбив и всеотдаен.

                                         Глава четвърта-

                      град  Екатеринодар, Русия

           Нощта се стелеше над лагера на военнопленниците. Арам и Бруно допушваха лулите си и се готвеха да спят. Напоследък в лагера цареше голямо объркване. Дисциплината  беше загубила много от строгостта си. Войниците от охраната не изпълняваха  така стриктно заповедите на офицерите, както беше през първата година от пленничеството на Арам.   Бяха минали   петнадесет месеца  от деня в който той и приятелят му Вартан, бяха избягали от турската казарма и бяха минали фронтовата линия.  Войници  облечени в турски униформи, без оръжие и без документи будеха съмнение. Отначало руснаците ги бяха посрещнали с недоверие, но арменските им имена  и най-вече  ходатайството на  прапоршчик Хачикян  на когото се бяха натъкнали случайно, бяха помогнали за изпращането им в военнопленническия лагер в  Екатеринодар. 

Екатеринодар беше стар град, основан по волята  на Екатерина Велика, като дар  от Императрицата на черноморските казаци  за вярната им служба. Тук на  десния бряг на река Кубан, бившият казашки лагер се беше превърнал в цъвтящ град.  Речният транспорт, железопътната линия прекарана през последните десетилетия на 19-и век,  както и плодородната кубанска земя, бяха помогнали за стопанското развитие на Кубанска област. Не случайно Екатеринодар неофициално  се смяташе за южната столица на Русия. 

Военнопленническият лагер се намираше на два километра  извън  града, на брега на реката. Военнопленниците обитаваха големи палатки за по двадесет човека, а за  войниците от охраната и другия персонал имаше изградени дървени бараки. Само  за офицерския състав имаше стаи на втория етаж на сградата  в която се помещаваше  командантството  на   лагера. В най-голямата барака се помещаваше  столовата и кухнята на лагера.  Охранителната рота бяха около петдесет човека, които денонощно  караулеха около лагера и комендантството. Работата им се улесняваше от факта, че пленниците нямаха никакво намерение да бягат.  Тук бяха далеч от фронта и от смъртта. Между тях имаше и доста дезертьори от турската армия, които доброволно се бяха предали на русите за да избегнат смъртта. Сред тях имаше гърци  и доста арменци.

В лагера цареше  мъртва тишина. Единствено луната осветяваше  бледите лица на двамата приятели които допушваха лулите си преди да влязат в палатката и заспят. Още един ден от живота им беше безвъзвратно отлетял. 

В  бараката служеща за столова на военнопленниците, персонала  и охраната беше шумно. Освен тракането на алуминиевите  канчета и лъжиците,  коментари на висок глас обсъждаха новата заповед на коменданта. От утре всички пленници трябваше да полагат  седмично по 50 часа труд. Това беше против международните норми за военнопленници, но на война като на война. Никой не искаше да хрантути  безплатно хора попаднали в плен. Още повече, че  в страната цареше глад и местното  население беше в много тежко положение. 

Пленниците от барака 23 попаднаха в бараката на столовата. Беше им заповядано да изтържат дъсчения под, да боядисат стените, масите и железните столове. Поради липса на достатъчно персонал в кухнята, готвача Вадим беше издействал от отговорника на палатката, гъркът  Стефано, трима да помагат в кухнята.  Така нашите познати Арам, Бруно и германчето Ханс попаднаха под командването на русокосата Любаша. Тя беше помощничка на Вадим, който след 10 часа сутринта не беше годен за работа.  Още от ранна  сутрин започваше да  се налива със  самогон, замезвайки с юмрук  допрян до дебелите си устни.

Момчетата се справиха с беленето  и нарязването на огромно количество лук и  нарязването на червеното цвекло, което не си правеха труда да го белат. Понякога даже не го миеха и земя полепена по тях попадаше в  постния и редък борш, както наричаха хладката землисто червеникава мътилка, с която хранеха пленниците.  Работата в кухнята допадна на момчетата и  готвачът Вадим, виждайки старанието на Арам и Бруно, издейства от надзирателя  прапорщик те да останат за постоянно на работа в кухнята. 

Любаша хвърляше  любопитни погледи към Арам, който й правеше впечатление с къдравите смолесто черни коси и голeмите огнени очи  хлътнали дълбоко от страдание и глад.  Беше висок и мургав като циганин, но с високо чело и  тънки, засукани  мустаци.  Докато работеше, Арам си тананикаше през цялото време, някаква непозната за околните мелодия.

-Канта Арам, канта,- каза Бруно знаейки какъв хубав глас има приятелят му. 

Но Арам нямаше никакво желание да пее в тази мръсна и мизерна барака, приспособена за кухня на лагера.

Няколко седмици, Бруно и Арам работеха в кухнята. Работата не беше особено тежка, като изключим вонята на помия от липсата на канализация.  За сметка на това храната беше  по- свестна. Готвачът Вадим  беше добър човек и голям пияница. В действителност Любаша беше тази която се разпореждаше  с всичко. Момчетата бяха забелязали, че всеки  обяд тя лично носеше храната на коменданта и доста време   отсъстваше от кухнята. След час два се връщаше с мръсните чинии   и със   спусната коса, която обикновено носеше заплетена в дебела плитка завита на кравай на главата й. 

Тази година Великден беше на 23 април и като добри християни жителите на Екатеринодар се тълпяха по черквите на града, боядисваха по някое и друго яйце, което купуваха от селяните по околните села. По магазините  нямаше и следа от тях. Камбаните биеха от сутрин до вечер подканяйки Екатеринодарци да се молят за Възкресението Христово. На самия ден, 23 април 1916 година, Любаша измоли  от коменданта да пусне Арам и Бруно, за празника  да гостуват в бащината й къща. Арам беше православен, а Бруно католик, но и за двамата Великден беше голям празник. Сутринта ги заведе на черква, а след черквата в къщи, където се беше събрало цялото семейство. Родителите, роднините и приятелите на  казачката  не спираха да говорят на момчетата, да ги разпитват, сякаш двамата разбираха руски. От любезност и двамата клатеха одобрително глава и единственото което казваха беше “хорошо, хорошо”. Самогона се лееше като из ведро и бързичко  всички  “направиха главите”. Братовчед на Любаша донесе китара и   се образува малък хор, който напеваше някаква тяхна песен под акомпанимента на китарата. Арам  им пригласяше без думи и когато Егор остави китарата, арменчето я взе и започна да пее една тъжна песен на арменски.  В Родосто, Арам беше  майстор на лютнята и за него беше лесно да свири на китара, инструмент който той виждаше за първи път в живота си.  Той пееше акомпанирайки си и сълзите му се стичаха по хлътналото лице. Големите черни  и леко изпъкнали очи бяха тъжни като песента, в която се пееше за жеравът,   който напролет се завръща в родното село, но не намира гнездото оставено през есента. Вие се дълго над дърветата, взира се  за да намери старото си гнездо но напразно. Бездомен и отчаян жеравът отлита за да търси нов дом за малките които скоро ще трябва да подслони.

Никой не разбираше думите на песента, но всички бяха почувствали жалбата за загубената бащина стряха, мъката по родната  къща и  по близките останали там далече и чиято съдба беше неизвестна. В песента Арам беше изразил собствената си мъка, горчивата съдба, а китарата плачеше заедно с него. Когато спря, всички присъстващи мълчаха и в стаята  се беше разположила необикновена тишина.  Христос во истина беше възкръснал, а щеше ли да възкръсне народът на Арам, да възкръсне за нов живот?