Семейна сага 

                         Глава 12

           Появил съм се на бял свят малко преди Нова година и Коледа.  Един вид Новогодишен подарък. Заето с подготовката на големите празници, човечеството не е забелязало  моето появяване. Естествено, много по-важно е да се претака  зелето, да се заколи прасето или да се бутилира младото вино. Осигуряването на дърва и въглища е извършено още през лятото, така че поне тази грижа не отвлича вниманието на софиянци от голямото събитие. Не се шегувам, за семейство Асланян и Казанджиян, моето появяване е много голямо събитие, нещо като раждането на престолонаследник. Симеончо ще се появи  едва шест месеца по-късно. Е, че моето раждане не е оповестено с топовни салюти и учебна година без поправителни изпити и повтарящи класа ученици,   според мен не е нормално. С топовните салюти някак се примирих, но че много  мързеливци и тъпаци минаха безпрепятствено в горен клас и станаха политици и опропастяват България, от това страдам и до сега. А Симеончо, престолонаследникът каза, че на българин “чипът” му бил  сбъркан. Еее, аз ли съм виновен или той.  От  моето раждане никой не се облагодетелствува, а от неговото хиляди. И двойкаджии и изоставащи направиха кариера. Но както и да е, през първите години това не промени живота в страната. Вярно, навсякъде  слагаха неговите снимки- как го къпят, как седи на златно гърне с Герба на Царството, как си играе в двора на  някой от дворците с кака си.  А моя снимка от онази далечна епоха няма. Знам, че не ми вярвате,  но няма. Родната ми майка била отчаяна от грозотията на първородното си чедо и не искала да има спомен от тези първи месеци и години от моето раждане.

Виждал съм много семейни албуми, където новороденото е снимано на един месец, на три и шест. Снимали са го когато излиза от родилния дом като бохча в ръцете на щастливо  ухилен до уши баща, като кавалерист  на дървено люлеещо се конче и т,н.  А за снимки и любителски филми от първия рожден ден на отрочето не искам и да споменавам. Защо? Защото до 3 годишна възраст нямам нито една снимка. Да, нямам! Собствената ми майка не е искала да има  снимки от ранното ми детство. Брат ми има, въпреки че е почти  11 години по-млад. Бях вече студент когато попитах майка ми защо няма мои  снимки като бебе. Усмихна се деликатно, и съвсем неделикатно ми каза, че съм бил толкова грозно бебе, че не искала никакви снимки за спомен. Какво нещо е природата, да извърши такава  величествена метаморфоза само за двадесетина години.

Но да не изпреварваме събитията, въпреки че ми се иска да го сторя, за да прескоча този  “нелицеприятен” период. Той е нещо като “прехода” от зрялото социалистическо общество на бай Тошо към  тъй наречената демокрация в  наши дни. Моят преход завърши  за 3-4 години, докато  “прехода” на България продължава вече цели 25 години и краят му все още не се вижда. Така и ще си отидем мърцина през този безкраен “преход”. Имам чувството, че не е преход, а проход без изход, т.е тунел не пробит до края.

Много е трудно да си бебе. Това го знам от мои близки приятели, братовчеди по майчина и най-вече по бащина линия. Но и от личен опит.

Бебето-кърмаче  се е родило по волята на други хора. Никой не си избира родителите. Аз поне не познавам такива. Бебето не може да избере и месторождението си. Аз съм роден в къщи, а не в клиника. Други са родени на нивата под дивата круша край малката рекичка. Една моя приятелка е родена на параход. Майка й предприема пътуване от САЩ към България и ражда на кораба. 1937 година едва ли е имало Боинги, за да пътува майка й със самолет. И цял живот тя не знаеше своето местророждение. Някъде между Гибралтар и Генуа. 

Навярно животът ми би бил съвсем друг ако се бях родил в   някоя от Скандинавски страни или в Ангола, където със сигурност щях да съм като Нелсон Мандела и да се боря против апартейда. Ами роден в Бразилия, можеше да струвам по-скъпо от Пеле или от Неймар, и сега нямаше да чакам някой да благоволи да ми вдигне пенсията.  А роден в южните щати  навярно щях да съм ръководен фактор на Кукс Клук Клан. Знае ли човек от едно малко розово прасенце, каква дебела свиня може да стане. Примери много. А аз не съм бил  розов, а направо мургавелко. Майка ми казваше, че ме е взела от една циганка срещу стари дрехи. Навремето в София, непрекъснато по родната ми улица минаваха цигани и викаха колкото им глас държи “стари дрехи, стари неща купувам”.  Спях в един голям кръгъл панер. Като премия циганката дала на майка ми  този панер, за да си изнася с него прането на двора,  за да го суши на въжето опънато от бараката до железната ограда.  Бараката игра голяма роля в живота ми, но това по-късно. 

Хранен по час, приспиван по програма, живота ми беше скучен. Добре, че майка ми нямаше достатъчно кърма, та ме кърмеха още две жени. Хем сит, хем и забавно. Все пак когато сучеш от чужда гръд е  къде, къде по- интересно. Така човек придобива навици,  от които трудно се отървава и когато порасне.  Между кърменията ме будалкаха с биберон, който имах навика да изплювам. Веднъж бяха ме оставили при баба и дядо, за да отидат на някакъв  бал.  Аз съм изплюл биберона, той се търкулнал под някакъв миндер и моя милост реве ли реве. Иска си залъгалката човека. И старите не могат да намерят биберона за да млъкна. Посред нощ, вуйчо отива до  дежурната аптека за да ми купи друг биберон.  Чак тогава млъквам и в   дома настъпва спокойствие и всички заспиват.

Когато бях бебе сукалче, памперсите  още не бяха изобретени и майките повиваха бебетата с пелени.  Повиваха е меко казано, просто ни пакетираха  в меки памучни пелени домашно производство.  И стегаха колкото им позволяват силите, та краката на бебето да са прави като трънски мертеци. Ако можеш шавни, абсолютно невъзможно. А когато тялото ти изхвърли  преработената храна, ела да видиш какво става в тези пелени. Подмокрен и наакан си лежиш и чакаш  някой да се сети, че може би си се напишкал, та да ти сменят пелените. Плачеш, ревеш на един глас за да  ти обърнат внимание,  н о те ти пъхат биберона в устата за да млъкнеш. 

Всяка вечер си подложен на хигиенна обработка. В корито или голям бакърен леген, обикновено калайдисан от някой циганин, наливат топла вода. С лакът проверяват температурата на водата, за да не би да се свариш  по време на водните процедури. След това чукват във водата едно цяло яйце и те обливат с тази водно-яйчена смес, сякаш се готвят да те панират. След изкъпването те намазват с мас, и ти се чудиш защо те къпаха след като пак си мазен и мръсен. Когато те къпят ти държат двата крака за да не риташ от щастие и да разплискаш водата и   намокриш прясно боядисаното дюшеме (паркета е скъп, а ламината все още го няма на пазара). След яйцето и маста трепериш от ужас да не вземат да те изпържат в стария бакърен тиган. Но поне това мъчение ти спестяват и ти успокоен заспиваш, люлян от баба си. 

Пролетта дойде, времето се стопли и започнаха да ме извеждат на разходка с една спортна количка.  Минавайки покрай мен , хората се спирали, правели ми разни маймунджулуци, усмихвали ми се и мама била крайно очудена  какво толкова намират в мен та да се спират и ми се усмихват. Нали съм бил грозен с голяма уста, огромен нос и очи като чинийки за сладко, слаб и черен като циганин. А хората се спирали, явно  съм им бил  симпатичен.  Тайната разгадали трудно. Просто съм се усмихвал на всеки минувач  и с това съм привличал вниманието им. Усмивката  разкрасява човек и отваря много врати.

Бил съм на една годинка и половина, когато мама се разболява тежко. Не могат да й поставят ясна диагноза. Един казва бъбреци, друг друго и се стига до 24 май 1938 година. Майка ми бере душа от болки в корема и нито един доктор не може да определи  диагнозата. Баща ми вика “бърза помощ”. Тогава тази функция изпълнява пожарната команда.  Качват я в автомобила на носилка, за да я откарат в болницата. Майка ми бледа като платно, смята че няма да оживее и съветва баща ми да се ожени за друга,  та малкия да има майка. А аз хабер си нямам, че се готви преврат и кротичко си смуча биберона.

Откарват я в “Майчин дом” на улица Братя Миладинови, където я поема гинеколог –хирург. Д-р Иванов, по-късно професор, поставя верната диагноза- извънматочно забременяване. Прави  четири часова операция и ме спасява от мащеха. Всяка година на 24 май моите родители го посещаваха и му носеха някакъв подарък. Професор Иван Иванов живя  още дълго  за да спасява много деца от мащехи. Почина от рак.

Това беше първото голямо изпитание за моето младо семейство. Доволен, че не ми доведоха някаква зла мащеха, аз започнах да се разхубавявам. Доказателство вече има . Посетете моята страничка във ФБ и ще ме видите на портрет между мама и татко. Доста съм симпатичен, макар на тази снимка  да не съм много усмихнат.  

До 1941 година  нямаше други събития за запомняне.   

На няколко, пъти се опитахме да задомим вуйчо, ама не се получаваше. Кандидатките се оказваха  неподходящи, едната понакуцваше, другата беше комплексирана стара мома, третата и четвъртата не знам какви дефекти имаха, но до свадба не се стигна.  Не можах да присъствам даже на годеж, но помня едно пътуване до Пловдив на сгляда. Татко не можеше да остави магазина и заминахме тримата – мама, вуйчо и аз.

Вуйчо беше висок, представителен мъж. Облечен в елегантно пардесю  от  вълнен плат,   десен “рибена кост”, в бежово кафяви тонове. Мама също елегантна с тъмен костюм “тайор”, а аз  на главата с вечната пилотки с пискюл висящ отзад, каквито майка ми ми правеше много пъти.  Заминахме с бързия влак, който взимаше разстоянието за около 3 часа и половина, а пътническият почти два пъти повече. Той се задъхваше на вакарелските баири, но  за разлика от “бързия” на него не му прикачваха втори локомотив. 

Събота вечер се състоя сгледата.  Естествено не помня къде се състоя това важно събитие, у момата или в друга къща, но помня,  че имаше доста хора, като на годеж. Работата не стана защото момата силно накуцваше. Не я одобрихме и  разочаровани  се върнахме у дома.

Баща ми имаше близък приятел на име Гаро, прекорът му беше “котарака”, защо  го бяха кръстили така и до сега не знам. Той имаше братовчедка, стара мома и нашите решиха да сватосат вуйчо за нея. Беше хубава жена, висока, леко закръглена, с приятно излъчване. Активистка в арменските дружества и често я бяхме виждали по снимките  на баща ми от туристическия му период. След свадбата  той беше престанал да се катери по планините с приятели. Майка ми обичаше конфорта и хубавите ресторанти, балове и т.н. Чукарите , горите и планинския въздух не я привличаха.  Другото хоби на баща ми- театралната самодейност също беше приключила. “Никакви репетиции до посред нощите, с разни артистки и прочие” беше казала майка ми и в името на  мира в семейството,  татко е  направил и тази жертва.

Но да се върна към новата кандидат годеница на вуйчо. Казваше се Гадарине и живееше със сестра си, зет си  и двете им деца на улица Алабин, съвсем до площад Македония.  Видяха се на една вечеринка в клуба и вуйчо я хареса, аз също. Беше готина “мацка”, макар и не на 20-30 години.

И така скоро след това направихме годеж у тях. Такава беше традицията тогава- годежа у момичето, а свадбата  в дома на  момчето. По ресторанти и кръчми такива тържества не се правеха. Може би богатите да са правели, но ние не бяхме от клиентите на “Юнион палас”. На годежа отидохме с подаръци за годеницата и близките й, и задължителните луксозна кутия шоколадови бонбони и домашно приготвени бадемови курабии.  Те съсдържат- чисто краве масло, захар и  бадемово брашно. Те се топат в устата и са невероятно вкусни.  Наричаха ги “бадем езмеси”, което е турска дума.

На свадбата бях шафер, а кумове леля ми от Пловдив със съпруга си. И “младото” семейство се настани в малката стаичка на нашето жилище. Така станахме  пет човека, а съвсем скоро след това, при нас се заселиха и дядо и баба, и станахме 7. 

Гостната беше ликвидирана и се превърна в спалня на татко и мама. Там сложиха и моето креватче с  изрисуваните метални табли и мрежите. В  ъгловата стая се настаниха баба и дядо, а малката стаичка си остана за “младоженците”. След някоя и друга година и мен щяха да ме изгонят от семейната спалня, но за целта трябваше да порастна още малко.

Най обичах да стане неделя сутрин. Под възглавницата си намирах  един Аеро шоколад на Пеев ил Бераха, вече не помня. Но беше много вкусен и  непрекъснато предизвикваше завистта на мама. Тя също много обичаше аеро шоколад, но под нейната възглавница “птиченцето” нищо не оставяше. Това беше повод тя да се муси и да  натяква на баща ми, че мисли само за мен. Явно му е омръзнало и един неделен ден на нея татко донесе 500 грамов аеро шоколад и настояваше тя да го изяде целия. Много се смяхме, че не можа да го изяде и доста голяма част остана за мен.

Заговори се за война. Нищо хубаво не ни чакаше, макар че в България беше тихо и спокойно.  Е, от време на време разни самолети се виеха из небето, правеха лупинги и изчезваха на някъде. 

Междувременно започнах да посещавам  “мангабардез”- арменската забавачка.  На обед там се хранехме, имаше и следобедна закуска. Готвеше Шантур морак/леля/. Макар и много злояд, там всичко си изяждах.

Имам снимка от тази забавачница, всички деца които я посещаваха са на нея. До мен седи  Марияна, мойта първа братовчедка. Като гледам снимката, ми се струва, че вече не съм грозен, напротив намирам се за симпатично момче. Някой ден ако тази сага види бял свят на хартия, ще сложа снимката като илюстрация и сами ще се убедите, че съм прав. А сега просто ми повярвайте.

Един ранен следобед, в забавачницата се появи кака Люси,  далечна роднина на татко. Каза нещо на ухото на учителката и последната ни направи знак, на мен и на братовчедка ми да тръгваме с кака Люси, макар че още беше рано.

По пътя кака Люси ни обясни, че дядо Рафаел е починал. Той вече не живееше у нас и почти не го виждах, нито пък знаех, че е болен.  Когато отидохме у чичо, където дядо живееше през последните години, го видях легнал в ковчега.  И до сега не мога да гледам мъртавци, нито мога да исказвам съболезнования.  Чувствам се ужасно, когато съм принуден да го правя от благоприличие. Просто “от вътре” не ми идва да кажа такива думи.   Това беше първият близък когото виждах мъртав.  Не плаках,  не знам дали ми беше мъчно. Струва ми се не особено. Той  не  живееше  с нас и аз сигурно не съм го чувствал толкова близък. А може би суровият му характер да е бил причината, не знам.

Както вече ви казах, бях много злояд и поради тази причина много слаб, както се казва “кожа и кости”. Масло не слагах в устата си, а на шпековия салам изваждах сланинките с клечка за зъби. За да напълнея поне малко, мама правеше торти “Монблан” с чист маслен крем, а всеки след обяд към 4 часа ми разбиваше два жълтъка с захар и какао- “шато”. Когато ме водеше по лекари, жените в чакалнята ни гледаха със съжаление. Навярно са мислили, че няма да издържа до Нова година. А аз никога не боледувах. Просто нямах тлъстини. Е, сега не мога да се оплача, имам си достатъчно.

Всяко лято, нашите наемаха стая за един месец и отивахме на курорт- Бояна, Княжево, Владая, все села около София, в подножието на Витоша, та от чистия въздух да ми се отвори апетита,  да ям и напълнея. С майка ми ходехме из младите борови гори, събирахме борови връхчета от които тя  вареше боров мед, който трябваше да ям  за да напълнея.  Рибеното масло беше другото средство на което се разчиташе за да се увеличи теглото ми, което в продължение на няколко години, беше застопорено на 22-24 кг.  Явно всички тези средства са били със   закъснително действие. Сега не мога да се отърва от излишни килограми, но това е неприятна тема и нямам намерение да ви развалям настроението.

Слаб не слаб, дойде есента на 1943 година и трябваше да тръгна на училище.  В къщи се мотаеха брошурки от поредицата “1000 думи френски”, самоучител по които баща ми е искал да учи този прекрасен език.  Аз си играех с тях, защото не служеха никому.  Явно моят интерес към тези книжки е бил направилно изтълкуван и на 15 септември 1943 година се оказах ученик в френския колеж “Св. Св. Кирил и Методий” на улица Пиротска номер 9, в класа на г-ца Атанасова. Симпатична блондинка с телосложение на спортистка.  Не знам колко съм разбирал тогава от женски тела, но ми е направила такова впечатление. 

Едва ли някой от вас е учил в Йезуитски колеж, но мога да ви кажа, че там “лабаво няма”.  Труд и учение, учение и труд и железна дисциплина. Всяко провинение се наказва, няма забрана за физически наказания. Да те оставят след часовете когато умираш от глад  за да напишеш 100 пъти “ аз няма да говоря в час” е дребно безболезнено наказание, независимо, че трябва да го напишеш с краснопис, т.е тънко и дебело с перо и мастило. Ако недай си Боже капнеш капка мастило на листа, започваш наново, нищо че вече си написал 89  пъти изречението. Годината се очертаваше много тежка. Спасиха ме бомбардировките.

България беше подписала тристранния пакт и беше влезла във войната като съюзник на Германия, Италия и Япония и страната тръгваше по един път от който никога нямаше да се върне. За България, както и за мен започваше нова ера.