Семейна сага

Глава 13

Новата 1943 година посрещнахме   весело,  с вкусни мезета,  печено пиле и традиционното ашуре. Постни сармички с канела и стафиди украсяваха празничната маса, около която се беше събрало цялото семейство.  Точно в 12 извадихме суровачките и честитихме на  татковци, майки,  на баба и дядо, на вуйчо и вуйна, на чичо и стринка,  Новата 1943 година. Естествено суровакането не беше безплатно.   След топовните гърмежи оповестили идването на Новата година, седнахме около разчистената маса и се отдадохме на хазартни игри. Томбола, “31”( сега му казват “Блек Джек”) и  традиционния барбут. Не помня дали спечелих или не, но накрая събрах парите на мама, татко, дядо и баба. Това е преимуществото да си единствено дете в семейството. Но както предусещате тази превилегия нямаше да е вечна. Но засега беше така и през ум не ми минаваше, че един ден друг ще обира част от парсата.

Даже след 1 март, когато Богдан Филов подписа договора за присъединяването на България към Тристранния пакт, живота в София не се промени. Само дето в града се появиха лъскави Мерцедеси и стегнати германски офицери придружавани от красиви и елегантни български госпожици.  Една такава  красавица живееше  на първия етаж на нашата къща и всички виждахме нейните обожатели- немски офицери, когато идваха да я вземат от къщи.

Находчиви търговци прескачаха до Кавала, Гюмюрджина, Дедеагач  и Ксанти, та даже до Солун и докарваха персийски килими и други ценни вещи от окупираните земи и ги продаваха на изгодни цени. За произхода на тези стоки разбрахме много по-късно.  Но до тогава хората ги купуваха с чиста съвест.  Появиха се млади момчета с униформи и малки ками на пояса. Викаха им бранници. Не знам с какво се занимаваха, но много ми се искаше и аз да имам униформа и кама. Но нямах и по-късно се оказа, че съм имал късмет, иначе след година щяха да ме обявят за монархо-фашист. Разгеле се разминах с тази опасност.  А и в  организация “Септемврийче” и Комсомола нямаше да ме приемат. Представятели си какъв ужас!

София се готвеше за война. Баща ми  беше мобилизиран в редовете на “Гражданска защита”, дадоха му каска и лента за ръкава. При тревога трябваше незабавно да се яви в училище “Константин Фотинов” на бул. Христо Ботев. Училището е там и до ден днешен, но  там вече няма  щаб на гражданска защита.

Лятото мина спокойно, ходихме на курорт в Бояна. Вече няколко години,  наемахме стая във вилата на едно софийско семейство с три голями деца. Най-голямата дъщеря, Маргарита  беше студентка в Медицинска академия и си имаше гадже красив юнкер от военното на Негово Величество училище. Виолета беше абитуриентка и учеше за матура, а Илийчо най-малкия гонеше врабци с прашката си. А аз имах нелегална дейност, пренасях тайната кореспонденция между Маргарита и красивия военен с пелерината и сабята.  На свадбата им, която се състоя късно есента на 43 година, заемах много почетно място. Дейността ми като куриер за специални поръчки бе богато възнаградена- подаръци и свадбени бонбони в изобилие.

Същата есен станах ученик в първо отделение, но в края на първия срок започнаха бомбардировките  и за мой късмет колежа на йезуитите затвори временно врати.

Драги читателю, може би моят разказ ти се вижда скучен, ама какво може да те заинтересува в живота на едно 6-7 годишно хлапе. Няма пикантни любовни истории, няма приключения в джунглата или в прериите на Аризона. Поразяващата ръка и Винету все още не са ми приятели. Не знам да чета и  имената на Карл Май, Емилио Салгари, Майн Рид и Е. Брин са ми все още дълбоко непознати. Но, моля те,  имай малко търпение, ще дойде и техния ред.  За сега единствените емоции са на Женския пазар всеки вторник и петък- пазарните дни. Тогава освен грамадните кошове с  многоцветни чушки, карфиол, целина  и зеле, щайгите с  домати и   сочни праскови, на пазара се вихрят и атракции  от рода на Гюро Бореца и неговата беззъба мечка стръвница,  “човекът 206 кила”, чиито великански гащи  от роден “американ” се веят пред палатката като знаме, дървената бъчва на братя Соколови и т.н. И понеже живееме съвсем близо до пазара, с приятелчета ходя там да гледам сеир. 

Шопи и шопкини от близките села, облечени в живописни носии предлагат на гражданйете  богатствата на  плодородната българска  земя. Качета със сирене, голями топки масло- краве и овче, съжителстват с  лилав алабаш, бяла и черна ряпа, сочни моркови и алени ягоди от Берковица. Само след година всичко това ще изчезне, ще се появат безкрайни опашки за хляб, захар и брашно, ще имаме нужда от  купони и бележки от ОФ за да си купим  хляб и галоши. Много от тия шопи ще ни станат съграждани и началници,  и ще ни държат сметка защо не сме били  на отчетно-изборното събрание на ОФ-ето. Но до тогава има още много време. Абе, не е чак толкова далечно бъдеще, но все пак не е настояще. 

Както ще каже след няколко години  един поп от трънско, преди да го заключат в мазето на милицията “в българския език има три времена- минало незабравимо, настояще непоносимо и бъдеще невъобразимо”. И до ден днешен  българската граматика не се е особено променила по отношение на глаголните времена.

Есента настъпи с типичните за София мъгли и ситен напоителен дъжд. Немските офицери наденаха черни лъскави мушами, а софиянци разпериха пъстроцветни чадъри.  В неделя сутрин по Царя беше пусто, а и масите на тротуара пред “Савоя” ги нямаше. За сметка на това в кафе- сладкарница “България” беше трудно да се намери свободна маса.  Брашното, маслото, захарта, месото  и млякото  започваха да стават дефицитни стоки и по тази причина майка  ми правеше бонбони от моркови, торта от варена тиква и  ерзац пържени кюфтета от някакъв прах. 

Преди да захвана тъжната тема за бомбардировките, ми се иска да ви запозная с кутурния живот на софийските деца.

Всяка неделя сутрин  някои кина организираха прожекции за деца, които носеха името “детско киноутро”. Обикновено с мен идваше баба ми, колкото да не съм сам. Магьосникът от Оз и Тарзан хич не я интересуваха. В Народния театър често имаше спектакли  на патриотични теми за деца и юноши. Също в неделя сутрин. В салона на Учителската каса, на улица Солунска, по късно  кино Култура – втори салон, кукленият театър представяше детски пиеси.

При хубаво време нямаше по-интерсно забавление от посещението на Детската градина, където сега е паметникът на Съветската Армия. Градината беше оградена с прекрасна ограда от ковано желязо, която можете да видите и днес, само че служи за ограда на Резиденция “Лозенец”, построена по времето на Вълко Червенков.  Според комунистическата власт,  децата не заслужаваха такава  красива ограда.

Вътре в самата градина се забавлявахме  на въртележки, люлки и  игра с пясък. Имаше истински локомотив и самолет с двойни крила. Катерехме се по тях и си представяхме, че сме пилоти и машинисти. Създателите на Детската градина не бяха забравили  естрада, павольон –бюфет и санитарен пункт. Дали някой може да даде някакво логично обяснение защо беше унищожена тази прекрасна придобивка на столичните деца? Едва ли! Дай му да руши на българския управник, нали затова е дошъл на власт. Да руши и граби. “ След мен ако ще и потоп ”,- казал Людвик 14-ти.  Но след него, а не по време. Така казал,  и   цял живот строил и създавал. До ден днешен ние се радваме на създаденото по време на неговото управление.

Зимата 1943/44 година  ще остане паметна за  софиянци. Градът беше нападнат от нещастие което промени облика му и живота на хората. И никога София не се излекува от тази тежка, фатална за съдбата й болест. И след 100 години  столицата на България няма да възвърне европeйския си вид, стил и начин на живот. Селенизацията и циганизацията, съчетани с жестоките бомбардировки на които беше подложена от нашите “любими  днешни съюзници”  се оказаха фатални за развитието на една от най-красивите европейски столици ( по думите на много европейски журналисти и пътешественици посетили  София преди 10 януари 1944 г.).

Габровското жителство е равно на диплом за завършено икономическо образование, а арменския произход е равностойно на признание за гастро-номически и чревоугоднически способности. Една турска поговорка гласи: “ Бивол да ти влезе в къщата, ще го нахраниш, арменеца не!” Обичаме да си хапваме, това никой не може да ни го отнеме. Вкусно и в големи количества.  И най-важното голямо разнообразие. На масата  трябва да има десетина вида мезета- рибни(филе от аншоа, тарама хайвер  и торук лакерда)  и зеленчукови ( туршии разни или салати, кьополу и  патладжан бюрек), колбаси и  на първо място пастърма,  маслини и банички с месо, пюре от бакла с червен пипер, зехтин и лимонов сок, постни сармички от лозови листа приготвени с много лук, канела, зехтин и полети с пресно изстискан сок от лимони. Кедровите ядки в сармичките им придават още по-екзотичен вкус. Нохутени топки с тахан и зехтин са разкош за Коледната маса. А може ли Коледа без баклава  с вкус на пресно краве масло или Новогодишна вечеря без традиционното “ануш абур”/сладка супа/, както арменците наричат ашурето от турската кулинария. Пилафът с пържено фиде и печени в масло бадеми и стафиди е едно от върховете на кулинарията, наред с видовете “мантъ”- арменски равиоли, обилно гарнирани с кисело млеко и  чесън и поляти с запържено краве масло с червен пипер. Масло, масло и пак масло. Тайната на вкусната арменска кухня, в която свинската мас няма място, се крие в количествата краве масло  и зехтин вместо олио. Майната му на холестерола, важното е да ни е вкусно. Студено малеби със сироп от рози, млеко с ориз посипано с дъхава канела и  реване напоено със  сироп  ароматизиран  с ванилия са едни от най-предпочитаните десерти. Ох, да не забравиме за арменската грис халва, ронеща се като пясък и гарнирана с печени бадеми, стафиди и канела. Ако се опитам да пиша за всички вкусотии на нашата кухня, трябва да издам отделен том с рецепти. Съвестно ми е да възбуждам апетита ви с описание на задушения телешки език и хапките  пържен телешки черен дроб,  зарит в  пресен лук и магданоз.

Настъпиха тежките военни години.  Постепенно магазините започнаха да се изпразват. Първо изчезнаха храните-сирене, кашкавал, месо, захар, брашно и олио, станаха дефицитни. Раздаваха се срещу купони и домакински книжки, в ограничени количества на член от семейството.  Думата “дажба” навлезе дълбоко в речника на градското население. Селяните си имаха ниви, градини, стада и си произвеждаха  месни и млечни продукти.  Естествено  софиянци започнаха да обикалят  с велосипеди и други превозни средства( кой каквото има) по селата и да се снабдяват  с дефицитните стоки. 

Яхнали  колелата, баша ми с приятел  или с чичо ходеха до  Требич, Маслово , Мировяне или Шияковци и се връщаха капнали,  но щастливи, че семействата им ще си похапнат домашно сирене, краве масло и месце от пресно заклано теле или прасе. Когато се правеше домашен суджук, участвах актовно с игла в ръчичка. Дупчех усилено червото за да не остане въздух и да окисли месото.  Подковите сушехме на тавана нанизани на  дълги дървени пръти, които в мирно време служеха за подпиране на въжето на което мама простираше прането на двора.

Купоните за хляб се делеха на  четири категории- ТФР- тежък физически работник, ФР- физически работник, за  обикновените граждани. Единствените, които получаваха дажби бял хляб бяха тези които имаха купони за болни. Такъв беше баща ми като болен от стомашна язва.  Естествено  белия хляб изяждах аз. До сега имам белег на дясната ръка от революционната си дейност, когато за незаслужено наказание  бях лишен от него. Тогава в знак на протест  с малкото си юмруче счупих едно от стъклата на кухненската врата. Според  категорията на купоните  ежедневната дажба хляб беше различна по количество и качество. Имаше период през който хлябът беше черен като катран и се точеше като сурово тесто.  Не ставаше за дъвчене, направо трябваше да се гълта.

Втората вълна дефицит удари дрехите и обувките. Можехме да си купим само с купони шушони и галоши. Сандалите бяха с дървени подметки,  дървени плочици като домино, залепени на дебел памучен плат или мушама. Тракаха по тротуарните плочи като  налъмите на затворниците. В това отношение моето семейство беше превилигировано, нали татко беше обущар и можеше да ни прави хубави обувки с довоенни материали.  Вместо  с гьон,   подметките се правеха от новопоявил се материал наречен “фибър”, нещо като пресован картон, абе направо си беше фазер.  За лицевата част на обувката често, вместо кожа се използваше плат. 

Новата 1944 година  посрещнахме  у леля в Пловдив- аз, мама и татко. В София останаха баба и дядо, вуйчо и вуйна и всичките ни роднини.  След весело посрещане на Новата година, след солидно хапване и пийване, на 10 януари вечерта, радиото съобщи трагичната вест за жестоката бомбардировка  над София,  извършена  от  англоамериканската авиация. Една трета от историческия център на столицата беше превърната в руини. Хиляди  софиянци бяха загинали, а числото на останалите без покрив  беше десетократно по-голямо. Но това беше недостатъчно и същата нощ, нашите утрешни съюзници  доунищожиха столицата на Царство България с нов масиран удар  с запалителни бомби. Онова което не беше разрушено през деня на 10 януари 1944 година, беше превърнато в пепелища през същата нощ.

Изпаднали в паника, чувайки за жестоките разрушения и смъртта на хиляди невинни граждани, на следващият ден, 11 януари 1944 год.,  ние потеглихме за София, където ни очакваше  апокалиптична картина, която никога няма да се изтрие от паметта ми.