1.

Имаше нещо зловещо в онзи прозорец.

Беше последната вила преди гората. Прозорецът гледаше към дърветата и бе единствен от тази страна. Пердетата бяха винаги спуснати, въпреки че тук не достигаше слънчева светлина. На перваза бе поставена бронзова женска глава,  която бе украсена с елегантна червена шапка от памук с широка периферия.

Винаги, когато отиваше към гората и минаваше оттам, Надя изпитваше някакво странно чувство и сърцето ѝ започваше да бие учестено. Никога не бе виждала хора тук, но бе чувала, че вилата е собственост на възрастен шапкар от Пловдив.

Днес денят беше мрачен и Надя реши да направи обичайната си разходка по-рано, преди да е заваляло. Мина покрай вилата на шапкаря и отново я обзе усещането за нещо нередно. В предната част имаше малка тераса с маса и два стола. Забеляза две чаши и кана, от която все още излизаше пара.

„Значи все пак има хора!“, помисли си Надя, но никой не се мяркаше наоколо.

Тя подмина и навлезе между дърветата, но чувството на безпокойство не я напусна. Започна да диша дълбоко и свежият въздух бавно успокои мислите ѝ. Тогава изведнъж дочу пукане на съчки. Сепна се, обърна се рязко и после въздъхна с облекчение.

- Ох, изплаши ме! – каза тя на човека пред нея. Беше Николай от вилата до ресторанта.

- Извинявай! Нямах подобно намерение. Цялата си предбледняла, какво ти е? – попита той.

- Нищо, просто...не знам. Всеки път като минавам оттук, ме обзема някакъв страх.

- Гората те плаши? Не ходи сама! – опита се да предложи компанията си Николай.

- Не, нямам предвид гората, а онази вила ето там.

- Ха, за Синята брада ли говориш? – с насмешка попита мъжът.

Надя го погледа въпросително.

- Не си ли чувала приказката?

- Знам я прекрасно, но какво общо има тя? – недоумяваше Надя.

- Е, носят се разни слухове... Първата съпруга на шапкаря починала от рак. После се женил още няколко пъти, но всеки брак бил с лош край. Една от жените му загинала при инцидент – паднала от кон, друга изчезнала безследно, трета яла отровни гъби...

- Предполагам, че са доста преувеличени тези слухове – каза Надя.

- Може и така да е – отвърна Николай. – Е, искаш ли другарче за разходката или предпочиташ да се страхуваш сама? – добави той и се усмихна.

- Определено ще се радвам да не съм сама!

Двамата тръгнаха по пътечката и разговаряха на различни теми. Николай се опитваше да я впечатли, разказвайки ѝ забавни случки от предишното лято. Точно минаваха покрай малко дере.

Докато гледаше с интерес към мъжа, Надя изведнъж се спъна, залюля се и се търкулна надолу.

Чу се пронизителен писък.

- Добре ли си? – разтревожено извика Николай.

- Аз съм добре, но тук долу има труп! – беше отговорът.

..............

Николай слезе в дерето и помогна на Надя да се изправи. Увери се, че тя има само няколко драскотини и основното поражение беше шокът.

- Но това е последната жена на шапкаря! – изненадано каза той, след като видя „находката“.

Надя отново погледна към тялото и бързо извърна глава.

- Не е ли много млада? Чувала съм, че той е възрастен, а тази жена изглежда на моите години.

- Убеден съм, че е тя! Видях ги преди няколко дни в ресторанта.

- Какво ще правим? Да отидем до вилата да му кажем?

- Мисля, че е подобре да уведомим полицията!

Следва продължение...