Откриха чантата на Вероника на кръстовището. Беше случайно забравена на спирката. 
     Преди половин час тя беше тук и разговаряше с Иван и Самуил. С Иван се познаваше още от детската градина, когато той още  тогава имаше навика да плюе през 10, 15 секунди. Тя много се отвращаваше от това, но пък той си оставаше много верен и лоялен приятел - почти като куче! И така си му бе прякорът - Иван кучето. 
      Със Самуил се познаваха бледо. Той, заедно със семейството си, бе пристигнал да живее в големия град миналото лято. Тихо момче, сякаш вечно намръщен. От време на време ставаше изключително разговорчив, даже досадно разговорчив. Имало е случаи, в които дори Иван, който по принцип си пада латерна, му омръзваше цялата тази мания за разговор на иначе тихия Сами. Но тези "избухвания" на Самуил бяха рядкост. Обикновено ставаше такъв вечерта, точно когато всички смятаха вече да се приберат. Цял ден мълчи, умува, слуша - стане около 21, 22 часа и точно когато всеки почва да се ориентира към прибиране, той внезапно, едва ли не с треперещ глас започваше да говори и задържа. "Искате ли да отидем на кафе? Елате у нас да играем карти! Вашите как са? Утре искате ли рано да се видим и да се разкараме из парка?". Почваше ли да дава тези предложения и да разпитва, всеки бързо го отрязваше и се прибираше - само Иван кучето оставаше да го изпрати до тях.
   Двамата другари стояха на спирката и умуваха как да върнат чантата на Вероника, която живееше на половин час път с автобус оттук. Започна да вали ситен дъжд, а край тях бръмчаха коли и автобуси. Вече започваше да се стъмва. Включиха се нощните лампи и под тях се виждаше как на рояк валеше не само дъжд, но и лек сняг.

- Сами, виж, аз трябва да се прибирам. Не ме разбирай погрешно, ама нашите ми направиха забележка за дето он'я ден стоях до 01:00 часа у вас.

Самуил, гледаше вяло приятеля си Иван и вече почти сърдит разбираше накъде отиваха нещата.

-    Добре! - измъкна под носа си кроткият вече Сами.

- Е, не ми се сърди сега, де! Виж, ти самичък живееш. Вашите са в чужбина! К'вото искаш това може да си пра'йш! Ама мен баща ми такъв бой иска да ми хвърли. Все ми ....

-    Схванах, схванах.

-    Кв'о схвана?  Гле'й сега! Голямо бебе си!

Сами махна с ръка, показвайки на Иван, че може да се маха.

-    Ок. Все едно! Ти знаеш вече къде живее Вероника, нали?

-    Да, да!

-    Добре! Иди, занеси чантата, па утре ще се видим! А и - ъхъ, ъхъ. - кимна демонстративно Иван, искайки да подсети нещо! Гледаше Сами и очакваше той да се досети.

-    Какво?!

-    Сеш' се! Знам, че си падаш по Вероника, хитрецо! Мен ни мо'еж излъга! 

Сами беше спрял да го слуша. Седна и гледаше как минават жълтите таксита. Две котки в ъгъла си играеха и се хапеха игриво. Сами изофка, стана и просто ей така прегърна Иван. 

- Какво има?
- Нищо! Айде, бягай! Баща ти да не те набие. 

Сами му намигна и лекичко се усмихна.

    Вече пет минути Самуил стоеше на спирката и чакаше автобус номер 37. Погледна телефона си и отново изофка. Оставаха му 35 процента батерия. 
    Родителите му всяка година заминаваха за Белгия, докато той оставаше да живее тук.  Хубавото беше, че не бе лишаван от нищичко, тъй като всеки месец му изпращаха по 300 евро за поддръжка. 
    Автобусът дойде. В тези 30 минути път Самуил гледаше през прозореца и отбягваше погледа на една бабичка.

-    Извинете! - се чу и някой побутна дремещия Сами.

   Обърна се и до него вече стоеше същата бабичка. С рядка, но боядисана в тъмночервено коса. Доста добре облечена - в смисъла на чиста и спретната.

-    Извинете отново! Вие не сте ли синът на Мария и Лъчезар Сарандови?!

Самуил я гледаше и се чудеше дали да не я излъже, но все пак отговори честно.

- Да, бабо. От къде ги познавате?!
- Работех с тях в Белгия миналата година! Нали може на "ти" ?!
- Да, да! Разбира се, бабо!
- Целият на майка си мясаш! Одрал си ú кожата!

   Самуил очакваше нещо подобно и едва се сдържаше да не бъде груб. Усещаше в стомаха си как нагоре-надолу сякаш се движеха някакви невидими нокти. По време на целия разговор кимаше и се усмихваше! Беше слязъл на спирката почервенял като рак. Бабата му махаше с ръка за "довиждане" , на което той не се надяваше особено.
    Вероника живееше на 3 етаж. Блока беше стар, панелен. Изкачи се по стълбите зазвъня на звънеца, затаи дъх и изчака. На вратата се яви млада жена на около 40 години. Беше с тънки, но приятни вежди, със съвсем нормални тъмнокафяви очи, с бодро и свежо лице. Тя му се усмихна и веднага го покани да влезе.

-    Не, не...аз така...да донеса само чантата на Вероника.- тихичко измърмори Сами, явно показвайки притеснението си.

-    Вероникаааа, ела! Виж кой е дошъл! - се провикна младата жена.

На вратата се появи Вероника. Стройно момиче със свежо и игриво лице. Когато се усмихваше широко се показваха приятно розовите ú венци. Очите ú бяха същите като на майка ú с тази разлика, че бяха приятно големи. 

- Здравей! - я поздрави Самуил!
- Хей, ти ми донесе чантата! Благодаря, Сами!

 Самуил едва се сдържа да не се усмихне. Беше му някак приятно, че тя използва галеното му име. Всъщност май на всеки му харесва! 
    След 5 минути упорит труд Вероника и майка ú накараха Самуил да остане за вечеря. Въведоха го в гостната. Домът им беше скромен, но уютен! В салончето имаше етажерка за обувки, малък шкаф и закачалки. Тапетите бяха бели с изобразени водни лилии по тях. В гостната имаше стара кафява маса, която сякаш участваше в разговора им със своето леко скърцане. Отстрани имаше тъмнозелено канапе. Самуил си представяше как стара баба преде нещо там и слуша как децата си говорят и се хранят. Мисълта се стори странна за младия Сами. Някъде в страни имаше етажерка с книги. Най-голямата книга там бе една черна библия. Интересното беше, че точно до нея стояха книги като "Девет разказа" на Селинджър, "Чужденецът" на Камю и книга с разкази на Йовков.
    На масата освен Вероника и майка ú, присъстваше и бащата на Вероника. Слабичък мъж, с приятни черти на лицето. С оредяла брада и с нищо отличаващи се очи, но имащи някак мек и томителен поглед. Ръцете му от време на време трепереха. Всички бяха седнали, а майката на Вероника донесе подред четири чинийки с чорба от шарен фасул. Бащата започна да се моли за храната, при което Сами беше останал с отворени очи, гледайки странно наляво и надясно. По лицето му се четеше неудобство. През цялото време на вечерята всеки се опитваше да подържа разговор с очевидно притеснения Самуил. Вероника разпитваше къде и как са намерили чантата и отново благодари за това, че я донесъл. Майка ú разпитваше как върви училище. Смята ли да продължи образованието си - все общи приказки. А бащата упорито разпитваше за семейството, даже задаваше въпроси, които чисто и просто бяха твърде лични за младежа, при което той се изчерви, а по лицето му се изписа тревожност и желание да побегне на някъде. 
    От време на време Самуил хвърляше поглед към черната библия, която стоеше според него тъй не на място до другите 3 книги до нея. 

-    Библията ли гледаш?- прекъсна съзерцанието му бащата на Вероника.

Сами лекичко се обърка, но успя да отговори.

- Да.
- Чел ли си я?
- Малко, да. Само някои автори.
- Автори?
- Йов! Йов имах предвид.
- Еха, Йов?! И? Какво мислиш?
- Много не разбрах, но е тъжна книга.
- Тъжна, нали. 

   Самуил се вълнуваше от тази книга на Йов, но се опитваше да скрие вълнението си. Но все пак се поотпусна и започна да задава въпроси.

- Може ли да попитам нещо?
- Да, да! Разбира се!
- Йов....ами бил ли е щастлив?!
- Да! Той бил много богат, имал е благово...
- Не, не. Извинете, че Ви прекъснах така. Имах предвид след като умряха децата му и му се родиха нови, дали все пак е бил щастлив?!

  Бащата на Вероника се учуди на това разсъждение. Този млад човек пред него му задаваше въпрос, които самия него вълнуваха дълго време.

- Вярвам, че е бил щастлив.
- Аха, вярвате. А какво е вярата? Извинете ме за тези въпроси, просто.... не знам. Предполагам ми е интересно.
- Не, няма никакъв проблем! Вярата е твърдо убеждение в неща, които не виждаме, неща на които се надяваме.
- Тоест, вие не виждате Йов щастлив, но се надявате да е бил такъв.
- Може би да. Вярвам, че има неща, които са извън разума ни, а може би най-голямото ни страдание като хора се състои в злото, което ни сполетява, но без да знаем защо. Човекът обича кутийката на разума си, но когато нещо ни мъчи извън тази кутия, то за нас това е най-голямо страдание! Ако знаем за какво страдаме бихме се гордели с тази мъка, но понякога просто се надяваме. Така и с Йов. Затова вярвам и се надявам, че наистина е бил щастлив.

- Съжалявам, но аз не вярвам, че е бил щастлив. Явно бързо е прежалил предишните си деца. 

 При тези думи Сами сам се притесни от собствената му дързост, но сякаш нещо неумолимо го караше да изкаже неща, които бе мислил от дълго време. 

- Аз..аз мисля, че Йов не е обичал първите си деца, за това бързо ги е прежалил. Вярата е, вярата е игра на сляпа баба, в която очите на разума са вързани с черна кърпа. Ами, ако човек се пребие докато се хване за Бог?

   Всички останали гледаха Самуил и се маеха - не от дързостта му, а от това, че тихият Самуил толкова се вълнуваше от това. Беше вече станал морав.

- Бог не е човек, Самуиле! Той обича децата си!

   "Обича" повтори думите му Сами, мислейки за нещо.
      През останалото време от вечерята Вероника разказваше как бе прекарала миналото лято на морето, за всякакви смешни случки. Накрая и Сами се отпусна и се смееше с глас. Вечерята приключи и родителите на Вероника отидоха да измият чиниите в кухнята. Самуил помоли Вероника да му каже къде е тоалетната. Изправи се и тръгна. Пътя към тоалетната минаваше през салончето, където отдясно беше кухнята. Самуил погледна на страни и видя бащата на Вероника как целуна майка ú по бузата. Веднага погледна на страни, но някаква странна тъга предизвика това в него. В същото време усети силна привързаност и обич към тях.
   Бащата реши да изпрати Самуил с кола, че беше твърде късно за автобус. На входната врата бяха останали само Вероника и Самуил, докато баща ú приготвяше колата отвън, а майка ú продължаваше с чистенето. Самуил подаде ръка за довиждане. Вероника изведнъж се приближи към него и го прегърна. Самуил усещаше и разбра, че това не е прегръдка на момиче с момче, а прегръдка между един човек с друг. 

    На входната врата на своя блок Самуил благодари за вечерята и се извини, ако с нещо ги е обидил.  След 2 минути вече беше пред врата на своя дом. Изчака пред нея около минута замислен отново за нещо. Навън продължаваше да вали ситен дъжд със сняг. Беше толкова тихо! Щракна с ключа и врата заскърца. Съблече обувките си, остави якето си на закачалката и отиде в стаята си. Беше оставил климатика да върви и само то нарушаваше глухата тишина. Съблече се, облече пижамите си, изми си краката и легна на леглото. Ситният дъжд тракаше на прозореца до леглото му и той слушаше неравния тропот, мъчейки се да долови някакъв ритъм, да схване мелодията му. Но дъждът си ръмеше без никаква музика - троп, троп, троп. Но пак беше някак приятно. Въртеше се в леглото и нещо не можеше да заспи. Стана, отиде до лампата и я светна, след което отиде до тоалетната. След минута, две се върна. Все още валеше. Стана 03:37 и все още не можеше да заспи. Минаваше му мисълта, че ако би му станало лошо никой не би могъл да разбере и би умрял самичък в стаята. Отново стана, взе телефона си и отиде в кухнята. Седна на бялата маса, отгоре със стъкло. Отвори хладилника си взе нещо за ядене и седна отново. Върху масата имаше ваза с изкуствени цветя, ключ и писмо. В писмото имаше 300 евро. Твърде тихо му беше. Стана и отвори хладилника, за да се чува как работи. Дълго стоя и гледаше 3-те празни стола отсреща. Отново беше за него твърде тихо. Взе телефона, гледаше го сякаш чакаше да му проговори. Накрая набра номера на Вероника. Чуваше се само звукът от набиране. Вдигна!

- Ало?!

   Сами се чудеше дали веднага да не затвори или да поговори с нея. 

- Ало, Сами?!
- Ало! Аз съм!
- Да, какво има?

Чудеше се как да отговори. Защо му беше да звънне в 3 сутринта се чудеше и самият той.

- Аз...аз. - Сами усещаше как нещо дави гърлото му. 
- Какво ти има, Сами?! Добре ли си?!
- Аз...аз..- повтаряше само тези думи сякаш имаше само тях.

- Бог...Бог обича ли ме, Вероника?!
- Да, Сами, разбира се! Той те обича безкрайно много! Но добре ли си?!
 
  Сами се бореше и не искаше да пусне това, което давеше гърлото му.

- А...а.. вие ще ме обикнете ли?!
- Ооо, Сами! Разбира се! Виж, нека утре се видим. Ела пак у нас! Задължително! Сега се успокой, легни да поспиш, а утре непременно ще се видим!
- Добре.

    След този разговор Самуил отиде в стаята си, легна в леглото и се обърна с лице към стената. Плака дълго. Сякаш се обърна с лице към стената, за да не го видят. Бе успял да заспи едва към 7 сутринта. Климатикът духаше тихо, сякаш някоя ръка милваше заспалия Самуил. Навън вече бе ден. Беше спряло да вали и се чуваха коли и няколко котки. Небето бе открито и слънцето блестеше. Очертаваше се един прекрасен ден, но Сами не знаеше, защото все още спеше дълбоко.