Ще ти мине

  Балконът за пушене бе съвсем малък, я имаше един квадратен метър, я не. От него се отваряше гледка към занемарен вътрешен двор, в който стърчаха неработеща чешма и полуизсъхнал орех, и към люпещата се фасада на старата поща. Мястото на пръв поглед бе потискащо, но любителите на тютюна си го обичаха.

  Една от секретарките в рекламната агенция, Галина Мартинова, пушеше нервно цигара, вперила празен поглед в пепелника на перваза, който преливаше от фасове. Макар да си бе взела десетминутна почивка, мислите й все се насочваха към нещата, които трябваше да свърши. Вероятно щеше да се наложи да остане след края на работното време.

  Галя чу трополене на стъпки и вдигна глава. По коридора се задаваше Светлин. Той винаги гледаше да цъфне на балкона, когато тя е там. Търсеше нейната компания, това бе повече от очевидно. Галя общо взето го харесваше, само имаше някои резерви относно чувството му за хумор.

  Светлин отвори вратата и излезе на балкона. Усмихна се и извади цигара. Не бе заклет пушач, но покрай Галя му се налагаше да пуши повечко.

  – Какво става? Шефът ми се вижда кисел днес – подхвърли той и щракна запалката си.

  –  Има много работа – отвърна тя. Пръстите й потреперваха, докато дърпаше от цигарата.

  – Нервна ми се виждаш.

  Тя го изгледа изпод вежди и каза: – Ако ти намираха и на теб кусури за всяко нещо, и ти щеше да си нервен.

  – Не му се връзвай.

  – Абе… кофти ден е днес. А и заради онези разбити плочки стъпих накриво на връщане от пощата. Тъпа работа, уж правиха ремонт скоро…

  – Удари ли се?  – попита Светлин и сведе поглед към обутите й в елегантни обувки с нисък ток крака.

  – Нищо ми няма, и друг път съм си навяхвала глезена.

  – Ама ти си се подула, почти не се вижда кокалчето отстрани! Не те ли боли?

  – Боли ме – отвърна тя и сви рамене, после протегна ръка и някак гневно, с отривист жест, загаси фаса.

  – Хайде да те водя на лекар!

  – Много си мил, но няма нужда. А и съм затрупана с работа.

  Той изпухтя.

  – Не искам да те боли – каза простичко и присви замислено очи.

  – Ами направи магия тогава – подсмихна се тънко тя и наклони главата си леко настрани.

  – Разбира се. Дай да го целуна и ще ти мине.

  Галя примигна от изненада. Пак някоя от неговите тъпи шегички. Но той вече приклякаше, явно наистина си бе наумил да целуне глезена й. Притесни се леко, но в същото време ситуацията й се видя любопитна и реши да не се дърпа, а да се държи наперено.  

  – Предупреждавам, не съм си мила краката от снощи. Ако ти се изприщи джуката, не отговарям.

  – Няма проблем. Дръж се за перилата! – Той повдигна внимателно левия й крак, приведе се и долепи устни до подутия глезен. Мекият допир донесе топлина и леко гъделичкане. Обувката увисна на върховете на пръстите й и се залюля.

  Галя се изкиска, после погледна през стъклената врата – опасяваше се някой да не е станал свидетел на тази странна случка. Никой не бе видял целувката.

   Когато минута по-късно седна зад бюрото си, Галя стигна до извода, че болката е намаляла. Размърда глезена си. Да, онова неприятно жегване определено бе изчезнало. Даже имаше чувството, че отокът е спаднал. В главата й още звучаха думите му: „Ако те заболи нещо друго, знаеш към кого да се обърнеш, нали?“. После, погълната от работата, тя забрави за случилото се на балкона.  

***

  Двамата не се сближиха дотолкова, че да станат гаджета. Може би Светлин не бе достатъчно настоятелен, може би Галя си падаше по мъже с по-сериозно държание, но факт, връзка не се получи. Бъбреха си на балкончето в работата, от време на време ходеха на кръчма или на кино, и това бе всичко, така и не преспаха заедно. Останаха си приятели, доколкото могат да са приятели мъж и жена, при които интимното сближаване не се е получило.

  Нещата между тях приключиха окончателно три месеца след онази целувка, когато Галя си намери нова, по-хубава работа, а малко по-късно и сериозно гадже на висок пост в една брокерска къща.

  Известно време се чуваха по телефона по празниците, после и тази комуникация изчезна. Забравиха се, така да се каже. За добро или лошо, всеки пое по своя път. Може би никога повече нямаше да се чуят или видят, ако в един слънчев зимен следобед Галя не бе принудена да започне борба с болката.

  ***

  Много я болеше. В нито една минутка от денонощието мъките не благоволяваха да престанат. Дори силните лекарства не помагаха. Нощем трудно успяваше да открадне по няколко часа сън, а когато това станеше, сънуваше кошмари. Веднъж обаче, незнайно защо, спа спокойно, и тогава в съзнанието й се появи образът на Светлин.

  На сутринта, когато хапчетата попритъпиха болката, Галя реши да му се обади, макар че не бе убедена, че иска да сподели нещо с него. Това бе някакъв мимолетен подтик, на който тя не можа да устои. Протегна ръка към лежащия на шкафчето мобилен телефон.

  В първия момент не успя да открие името му и си помисли, че го е изтрила от „Контакти“. Но не, там си беше. Набра номера.

  Светлин вдигна с доста голямо закъснение.

  – А, здравей, радвам се да те чуя – каза той.  Звучеше някак плахо, все едно очакваше неприятности.

  – Здрасти. Отдавна не сме се чували… та затова реших да ти звънна.

  – И аз се канех да ти се обадя, ама нещо…

  – Как си? Какво правиш?

  – А, добре съм. Все още работя тук, в агенцията. И шеф продължава да ми е човекът с вечно киселата физиономия. Голям късмет извади, че се махна, Галче. Леле, преди колко време беше това! Май повече от две години. Както и да е. Ти? Какво ново при теб?

  – Ами… нищо… всъщност … в болница съм.

  – Какво? – изломоти стреснато той.

  – Уф, не е за разправяне. Не ти звъннах, за да се оплаквам.

  – Какво е станало?

  Галя се поколеба. Вече започваше да съжалява, че му се е обадила.

  – Катастрофирах с джипа на приятеля ми. Един камион спря рязко и аз се натресох в него. Бях се разсеяла за момент, защото говорех по телефона. Това е, гадна работа.  

  – Какво ти има?

  – Какво ли ми няма.

  – Ох! – изстена той, сякаш него го болеше. – Къде си?

  – Не, не, не искам да ми идваш на свиждане!

  – Коя болница?

  – Разбери, не искам да ме виждаш такава!

  – Къде си, по дяволите?

  – Добре съм бе, човек, вече се възстановявам. Мина един месец от катастрофата. Остави ме на мира!

  – И ти не си ми казала! Не те е срам! Казвай къде си, веднага!

   Тя прокара длан по челото си и отвърна:

  – Втора травматология, „Пирогов“. Защо ми трябваше да ти се обаждам…

  – Добре, идвам. Някъде до час ще съм при теб.

  – Не ми трябваш! Не разбираш ли, че имам нужда от спокойствие! Не искам да виждам никого!

  – Боли ли те!

  – Какво от това, че ме боли?

  – Как какво, Галче? Като те целуна и ще ти мине.

  Той затвори, а Галя избухна в истеричен смях, която обаче тя бързо озапти, защото разтрисането й причиняваше страдания.

  – Не искам да ме вижда такава, не искам – занарежда тя и се вторачи с трескав поглед в страховитите железа, които стърчаха от таза й, в разкрачените си и вдигнати по противно неестествен начин крака и в пълната с пикня тръбичка на катетъра, която се бе проточила над бедрото й. Щеше й се да потъне вдън земя. При мисълта, че той, какъвто е луд, ще вземе да я целуне там, където я боли най-много, тоест в слабините, направо й призля. Горчиво съжаляваше, че му се е  обадила. Може би трябваше да каже на сестрите да не го пускат?

  Малко по-късно успя да си изпроси успокоително. Зачака да дойде Светлин. В главата й вилнееше буря от объркани мисли.

***

  Светлин дойде задъхан. В ръката си държеше цвете, което явно бе откъснал от някоя градина или от лехите до болницата. Виждайки колко е изтерзана бившата му колежка, пребледня и захвърли цветето на едно шкафче. Приближи с плаха стъпка, сякаш се опасяваше, че ако тропне с крак, Галя ще се натроши още повече. Стрелна с поглед позиционираните й като за гинекологичен преглед крака и железата, втъкнати на няколко места в таза, които чаршафът нямаше как да скрие.

  – Казах ти, че не съм приятна гледка – простена Галя и притвори очи.

  – Къде те боли най-много? – попита Светлин делово.

  – Моля те не ме целувай! – промълви младата жена и събра дланите си като за молитва.

  – Галче, мила, няма друг начин.

  – Ти си луд, напълно луд!

    Другите две пациентки в стаята надигнаха глави от възглавниците си и загледаха с любопитни очи.

  – Моля те, не ме прави за смях – проплака тя.

  – Нима искаш да те боли? – попита учудено Светлин.

  – Ама ти наистина ли не разбираш, че това са пълно глупости! – сопна му се тя.

  Той приседна на един стол и се замисли. Търсеше решение на проблема. Минутка по-късно въздъхна тежко и рече:

  – Викай, ако искаш, но аз ще си свърша работата. Не мога да те оставя да страдаш, просто не мога.

  Първо я целуна по челото, дълго и сочно, после продължи към местата, в които долавяше болка. Вреше глава между фиксаторите и долепяше устни до изстрадалата, зацапана с йод плът. В това време Галя стискаше зъби и се молеше всичко да приключи бързо. Цялата трепереше от напрежение.

  Светлин не се мота излишно, за няма и минута приключи с целуването на тежкопострадалите места. Изглежда искрено бе вярвал, че помага.

  В този момент лежащата на съседното легло бабичка кискайки се подхвърли:

  – Хей, младеж, хемороиди лекуваш ли? – Явно бе чела тъпите вицове в жълтата преса.

  Светлин я изгледа объркано, после се усмихна и отвърна:

  – А, не, получава се само когато обичам дадения човек.

  – Моля те, върви си – каза с изнемощял глас Галя. – Достатъчно ме изложи. Хайде, хайде, моля те.

  – Утре да дойда пак?

  – Да не си посмял!

  Той сведе обидено глава.

  – Добре, само петата да ти целуна и си тръгвам.

  – Какво?

  – Усещам, че те боли лявата пета.

  – Откъде знаеш?

  – Не знам откъде знам, просто знам. – Той мина пред таблата на леглото и целуна три пъти розовеещия овал на петата й.

  – Наистина има проблем там. Някаква костица се е пукнала, така ми казаха лекарите. Решиха да не ми гипсират стъпалото, бездруго скоро няма да се изправям на крака.

  Той кимна, махна с ръка и излезе.

***

  През нощта Галина Мартинова спа като къпана, защото болката бе спаднала до съвсем приемливо ниво. Събуди се освежена и с желание за живот. После цяла сутрин се чуди как да се извини на Светлин. Беше решила да се сближи отново с него. Смяташе, че човек, който умее да облекчава болките й, не е за изпускане. А и той, макар и по малко случаен начин, бе признал, че е обича.

  Обади му се и каза:

  – Боли ме всичко.

  – Сериозно ли? – попита плахо той.

  – Не.

  – Добре, идвам.