„До тук съм, деца мои! До тук е нашата родина! Вижте, нататък е топлото море, ще го прелетите и още много вода ще видите под себе си. Все на юг, все на юг!”- така говореше баща им, старият щъркел. „Следвайте водача, бъдете все в ятото, догодина – пак обратно. Аз оставам, не ще мога да измина целия път, изморен съм, ще остана тук, където съм се родил, където съм ви отгледал. На добър път! Сбогом!”

Дълго кръжеше старият щъркел и гледаше отдалечаващото се ято. Синееше се небето, белееше се морето, а долу горите, уморени от августовската жега, тъмнееха в своята унила красота. Като змия се виеше реката, над която полетя, за да се върне в родното село, откъдето бяха тръгнали. Наляво се извисяваха най-високите планини, чиито скалисти върхове блестяха на слънцето. Ширнала се нашироко, голяма планина със заоблени върхове, се спускаше към южното море, а дълга река на север очертаваше границите ú, спокойно лъкатушейки през низината. Още по на север се беше протегнала планина – верига – оттатък щъркелът не беше ходил.

Не можеше да сбърка червените покриви на къщите, ето го селото! Дълго се рея, гледайки къщи, улици, градини, хората, които човъркаха земята, стадата от овце и кози, стоящи на купове, запладнели. Слънцето клонеше, Залезът аленееше, протегнаха се сенките на къщи и дървета. Старият щъркел гледаше потъващото слънце и неговите отблясъци. Отиваше си светлината, умираше денят.

Постепенно започна да се снижава, приближавайки гнездото си. Хората учудено възкликнаха, когато видяха сянката от крилете му… Падна мрак. Откъм реката се дочуваше жабешки хор, щурци насищаха въздуха с песните си. Пролайваха кучета.

Звезди затрептяха, а пълната луна освети всичко наоколо. Щъркелът се успокои и заспа, сънувайки пътя на своите деца…

На сутринта слънцето не изгря за стария щъркел…