Тъгата беше обхванала душите на хората, беше убила всички чувства и емоции, които бяха в нея,само Любовта беше оставила. Отредила и бе място в най-скътаното и тъмно кътче на душата, беше я оградила с каменна стена. Защо остави само любовта да живее, така и не стана известно... Тъгата превзе душите и ги покри с тъмнина - непрогледна и страховита. Тя направи това, защото смяташе, че е в основата на живота. Щом като всички хора, когато се раждат плачат, то значи, че плачат от тъга и страх, че идват в абсолютно непознат свят. Тъгата не се досети, че може бебетата да плачат от щастие, може да не се страхуват да живеят бруталния и горчив живот, да се борят срещу неправдата и глупостта, залели цялата земя и пропили в основата й. А те децата, сладките, плачели от щастие, защото идвали на земята, за да обичат и да бъдат обичани, да сеят радост, да пречистят и променят света. Но горката Тъга не знаела това. И тъй като се сметнала за Царица на Света, всичко подчинявала и всичко унищожавала. Само Любовта оставила... 
 И Любовта в множеството си лица се опитвала да убеди Тъгата да я пусне на свобода, разказвала й как нещастието бавно и постепенно помрачавало живота на хората, как, заради нея, светът умирал... Но Тъгата като чувала тия думи, вместо да се замисли върху постъпката си зла и прокобна, се възхвалявала още повече и сама на себе си се възхищавала. И един ден Любовта най-после решила да действа грубо...Взела решение вече никога повече да не следва правилата и правила да не създава, да руши преградите, да пренебрегва разстоянията, планините и океаните, да убива всичко по пътя си, но да постигне целта си - да свърже душите на хората... да ги събере след дълго и ужасно чакане, да осмисли живота им, да им даде цел, за да продължат да живеят. Накарала всички чувства, които сбирала в себе си да помогнат - загрижеността да се замисли и да поговори с Тъгата, отговорността да се замисли и тя, дори и безгрижността се омислила. Страхът се уплашил много от тези радикални действия и потърсил опора в надеждата. Всички впрегнали възможностите си в едно общо дело. Те, всички чувства и емоции, съпровождащи любовното чувство, създали стихия. Любовта вече не била сбор от много чувства, а се превърнала в непобедима сила. Забoшувала Любовта със сила по-голяма от тази на тайфуните, била студена и пронизваща като Сибирския вятър, гореща като Сахара, дълбока като океана, бърза като светлината, страстна като тангото. Любовта помела каменната стена, разрушила преградата, а отсреща си намерила пустошта и самотата на Тъгата, която я гледала боязливо и едновременно с това удивено. Тъгата не предполагала, че Любовта е способна да обедини всички чувства. Двете се срещнали, седели една срещу друга, гледали се в очите. В очите на Любовта Тъгата видяла как се бошуват всички стихии, разбрала силата й и едниственото нещо, което направила, било да падне на колене пред Любовта. Нямало какво друго да стори. Видяла, че е по-слабата, по-мизерната, по-нищожната. Тъгата седяла така на колене и чакала присъдата си. Тя мислела, че всеки момент ще потъне в забрава и повече няма да види света, който така жадно превзела. Но Любовта се смилила над тъгата, над нейната безнадежност. Затова разпръснала навсякъде по света по-малко от нея, защото иначе нямало с кого да се бори, с кого да бъде сравнявана, а така когато е разпокъсана няма да може и да се обедини.
 От тогава любовта обикаля душите на хората и пръска от всички чувства, на които е способна, като никога не забравя да остави и малко пърченце тъга, за да може хората по-истински да почувстват стихийната сила на любовта...