В едно царство, господарство преди хиляди години живели цар и царица. Те били добри и грижовни за своите поданици, но едничка радост им липсвала – нямали си рожба, която да им усмихва деня.
Дните се нижели, а двамата родители унивали все повече и в царството се спускала мъгла, която унищожавала цветята. Не щеш ли – един ден се появила синя лястовица. Тя зачуруликала на прозореца на царя и царицата и те го отворили, за да влезе. Лястовичката изтупала дрехите си и посочила царя с едното си крило.
-    Царю честити, благодаря ти, че ме допусна в твоята крепост.Ще ме нахраниш ли, а пък аз ще ти подаря едно перо от моето крило за благодарност.
Като чул лястовичката да говори, царят пляснал с ръце и скочил да донесе храна за гладното птиче.
Царицата в това време се втурнала да сипе вода за уморената му човка. 
Лястовичката останала много доволна от своите домакини и им изпяла най-хубавите си песни. Двамата домакини за първи път от дузина време се усмихвали и целували щастливи. Не щеш ли лястовичката поднесла на царя едно синьо перо от своята перушина и ме рекла:
-    Царю честити, ти беше добър с мен и аз ти се отблагодарявам с къс от моята свободна душа. Ако ти си щастлив с него може би ще те усмихне някой ден постоянно. 
И като изрекла тези думи лястовичката излетяла през прозореца, а едно перо бавно се завъртяло във въздуха и паднало пред учудения цар. Той се навел, вдигнал синьото перце и го подал на жена си. Топла сълза се отронила от очите й и паднала върху перото. Синият цвят потъмнял от парещата сълза и станал мокър. Тя притиснала перцето между двете си ръце и запяла приспивна песен. Перцето полека изсъхнало и се стоплило между двете й длани, а после се сгушило в сладка дрямка, унесено от мекия глас на царкинята. Така царят и царицата се сдобили с нов член на своето семейство и започнали да се отнасят с него като със своя дъщеря.  Годините минавали, двамата родители се грижели за перцето, което блестяло с искрящ син цвят и ги радвало. Един ден, точно когато били минали петнайсет години от срещата на царя и царицата с лястовичката,  на прозореца на царския дворец се явила една лисица и потропала с муцуната си на стъклото. Царят отишъл да отвори, а тя му рекла:
-    Царю честити, о най-велики от всички царе на света, случи се така, че се озовах в твоето царство-господарство и имам нужда от твоята помощ, за да намеря пътя за вкъщи обратно.
Царят, нали бил свикнал с доброто около и в себе си, не забелязал хитрата усмивка на лисицата и я изпроводил в близката гора, за да й помогне да се прибере у дома. Кума Лиса обаче имала друг план за него. По пътя докато вървели, тя се престорила на прималяла и помолила царя да я занесе на ръце до дупката й. Царят – що да стори, нали бил добър – навел се и взел лисицата на ръце да я  носи.  А тя го милвала с опашката си и му благодаряла лукаво за помощта му. Минало доста време и гората ставала все по-тъмна, а дупката на лисицата я нямало, но тя нареждала благо на царя да я носи. Накрая, съвсем изтощен, царят стигнал в най-мрачната част на гората и лисицата му посочила една голяма хралупа в старо дърво. Щом царят влязъл вътре, лисицата скочила и залостила вратата, а царя избутала да седне в единия ъгъл. 
-    От днес ти, честити царю, ще си мой слуга и ще се грижиш за мен, докато преценя да те освободя – рекла лукавата хитруша.
Царят останал удивен. Бил ужасно изморен и заспал начаса, без да спори с лисицата.
В това време царицата пеела приспивна песен на перцето и сърцето й се свивало за царя в чудене къде ли е, добре ли е? Перцето усещало нейното безпокойство в гласа й и тихичко я милвало с най-малките си перца.
 Така изминали няколко месеца, а царят не се появявал. Царицата потънала в скръб, мълчаливо обичала перцето и помагала на приближените си.
В същото време лисицата товарела Царя като магаре да се грижи за дома й и за нея и му приказвала сладки приказки, за да го държи окован при нея.  Една сутрин, когато снегът се топял и в царството всички треви се къпели и гиздели за пролетното слънце, се случило чудо. Перцето, както си спяло, започнало да расте и се превърнало в чудно красива девойка с дълги коси и прелестни очи. Перушинката била станала синя рокля, а на краката й се диплели атлазени обувчици. Принцесата се оглеждала с интерес, докато майка й пляскала с ръце от изненада и изумление.  Момичето запяло с чуден глас песен и замолило майка си да го пусне да дири загубения си баща. 
-    Иди дъще, но внимавай – рекла майка й – щом наближиш гъстата гора, повикай светулките да ти осветят пътя. Изпей им една от твоите песни за отплата. Пък, сетне, като намериш баща си и той е готов да се прибере у дома, повикай бухала да ви упъти към мен. Аз ще му дам нов дом на старото ни дърво в отплата.
Речено – сторено. Младата девойка тръгнала да дири баща си по широкия друм. Светулките пърхали около нея и й осветявали пътя. По пътя момата срещнала една старица. Тя била грозна и дрипава, но заговорила девойката.
-    Мари, хубавице ненагледна, закъде си се запътила из тези тъмни дебри? – рекла с беззъбата си уста тя.
-    Отивам да открия баща си. Той изчезна преди време и на нас с майка ни е много мъчно за него. 
-    Тъй ли, рекла дъртата жена – ами аз ще те упътя, ако ми дадеш обувките си.
-    Че ще ти ги дам, рекла девойката – ще ми се изранят краката без тях, но сърцето ме боли повече без баща ми – рекло момичето и подало атлазените си обувки.
Подир това жената го завела до един поток и му показала лодка. Рекла му да плува в лодката докато срещне гъба, голяма колкото камбана на църква. Тогава да слезе от лодката и да отиде до най-близката хралупа. Там бил баща й.
Момичето изпълнило заръката на жената и скоро стигнало до уреченото място. Босите крачета били издрани от храсти и камъни, а алена кръв оставяла дири след нея.
Когато стигнала хралупата, тя се навела и почукала на вратата. Изведнъж се появила лисицата, която лукаво изгледала девойката от главата до петите. И после й рекла:
-    Знам за кого си тук, ала няма да ти го дам, ако не ми оставиш синята си рокля в замяна.
-    Но аз ще остана на студа тогава – рекло момичето.
-    Няма да останеш. Ето ти този мечи кожух. Облечи го и като дойде онзи, за когото си тук, му се покажи и го повикай да върви с теб – рекла Кума Лиса и хвърлила рунтавата кожа.
Момичето нямало що да прави и свалило красивата си рокля, като я подало на лисицата. После сложило мечешката кожа и зачакало баща си.
Не минало много време и той се появил с дърва на гърба си. Грижел се да  е топло на лисицата. Щом влязъл в хралупата, той веднага съзрял мечата кожа и грабнал ножа да я убива.
В този момент момичето промълвило с тъжен и уплашен глас:
-    Мили татко, това съм аз, твоята дъщеря. Дойдох да те прибера у дома, защото мама те чака и е ужасно тъжна.
Царят се стреснал от познат глас и скрил ножа зад гърба си. Бил толкова изненадан, че дори не успял да седне. 
В това време лисицата навлякла синята одежда на девойката и избягала в гората да дири следващия цар.
Момичето прегърнало и целунало баща си и двамата потеглили по пътя към дома си, напътствани от стария бухал, който видя всичко това и ми го разказа и на мен. 
Накрая майката, бащата и дъщерята се прибрали заедно и заживели честито. А мечата кожа окачили на портата на царството, откъдето минавали хиляди хора – да напомня, че лисицата е минавала оттам и е взела най-ценното – любовта на семейството, което я допуснало в своя дом. Царят събрал царството си и обявил за награда ръката на дъщеря си. Явили се много момци, ала тя не харесала нито един. Накрая рекла на баща си:
-    Мили тате, ще взема тогова, който намери лисицата и ми направи шал от опашката й.
Царят обявил желанието на дъщеря си и минали години, но никой не успял да се справи с опашката на лисицата. Един ден в царството дошло едно джудже и подало на царя опашката на лисицата. Царят като видял джуджето, заплакал. Как да даде прекрасната си дъщеря на този там. Ала казана дума – хвърлен камък.  Царската дъщеря пристанала на джуджето и то било ужасно щастливо. Сватбарите били не много весели, ала празненство имало. Накрая на деня джуджето се изправило и повело невестата си към новия им дом. Момичето вървяло, а сълзите му капели по пътя и от тях се раждало цветото Момина сълза.
Щом стигнали своя дом, джуджето пренесло девойката на ръце през прага и в този момент се превърнало в чудно красив принц. Принцесата не можела да говори от изненада.  Плеснала с ръце и го прегърнала до сърцето си. А после любовта им дала уют и светлина по пътя.
Царят и царицата разбрали за чудото на сутринта и три дни яли, пили и се веселили за здравето на двете им деца. 
Аз не бях там, но бухалът ми разказа историята и аз ви я разправям на вас, защото любовта и добротата винаги намират пътя към светлината.
Край 