Никога няма да забравя деня, когато за пръв път видях моста Голдън Гейт. Нашите бяха купили малка, спретната къща в предградията на Сан Франсиско, Калифорния, Хари Труман тъкмо беше избран за президент, а аз получих ново колело и наесен щях да тръгвам на училище.

В тия последни летни дни на свобода и безгрижие, докато родителите ми боядисваха стени, редяха пердета и садяха райграс, аз по цял ден кръстосвах стръмните, криволичещи улици на града, яхнал Сребърната ракета. С щипки за пране закрепих няколко пластмасови карти за игра напречно на шпиците, които пляскаха весело, докато въртях педалите. Минувачите се обръщаха след мен, а аз летях напред, надбягвах се с песовете и се заливах от смях.

В тоя горещ неделен следобед в средата на август, докато времето мързеливо се протягаше към оранжевите останки на деня, стигнах чак до най-северната точка на града, където се издигаше Голдън Гейт и разделяше Санфранциския залив от Тихия океан. Тогава не знаех, че беше най-дългият висящ мост по онова време, а и пукната пара не давах, да си кажа честно - никога не бях виждал нещо толкова величествено и никой не можеше да ме убеди, че някъде някога може да има по-красив от него.

Подкарах Ракетата по страничната алея, покрай десетки пешеходци и велосипедисти, стигнах до средата на моста и се спрях да се полюбувам на гледката. Вляво виждах Ейнджъл Айлънд, разкрачен като черупка на костенурка над водата. А право пред мен - скалистият и страховит Алкатраз - легендарният затвор, където лежаха най-големите престъпници на нашето време, извършили нечувани злини и от където никой не беше успял да избяга.

А всичко друго - синьо! Синя вода, без начало и без край, се ширеше навред, погълнала сушата, като огромен, тлъст хищник. Полюшваше се ритмично от вятъра, златни отблясъци скачаха по вълните, миришеше на риба, сол и водорасли. Гларуси и пеликани летяха ниско, току шмугваха глава под водата и я вадеха, затиснали в човките си лъскав улов. Малки канута и яхти се плъзгаха по нея и оставяха бели дири след себе си. А по бреговете под моста рибари бяха опънали дългите си въдици и художници - платната си. Ей на такава красота се любуваха очите ми, докато гледах надолу.

А после, после вдигнах глава и, ей Бога ми, казвам ви, стори ми се, че не към небето, а към огледало гледам - и там все същата безкрайна и спокойна синева, също тъй мека, хладна и дълбока, да се чуди човек кой към кого наднича. И само слънцето се топеше сред облаци, като жълтък в чинията ми, на закуска.

Докато си мислех за такива ти ми работи, забелязах до мен един самотен дядка - също като мен - облегнал лакти на парапета, загледан мълчаливо във водата. И сега виждам провисналата кожа по бузите му, пърхавата му бяла коса и кафевите петна по ръцете му. Беше един такъв изгърбен и свит и можех да се обзаложа, че е поне на 150 години. Затова много се изненадах, когато пъргаво прехвърли крак през парапета, премина на малката платформа пред него, и без да се бави се хвърли във водата.

Аз, с моя детски мозък, си помислих, че е скочил да поплува и дълго гледах надолу, търсейки го, чудейки се, дали ще стигне до брега с кроу или с бътърфлай. Отде да знам, че от 70 метра не се скача за плуване. И знаете ли какво? Не го видях повече. И понеже времето продължи да тече по старому - водата весело се люшкаше от вятъра, пеликаните ловяха сребърни риби, а художниците драскаха усърдно по платната си - аз реших, че просто ми се е привидяло и тръгнах да си ходя. Дълги години не бях сигурен, дали това наистина се случи или не.

Чак когато професията ми ме свърза с моста, научих черната тайна, която тегнеше над красивия му образ. От построяването му насам, по официални данни, над 1600 души бяха сложили край на живота си, скачайки от него. Да, хората скачаха и от други места - от Емпайър Стейт Билдинг, от Айфеловата кула, от базиликата Св. Петър и дори във вулкана Михара в Япония. Но нямаше друга точка на света, която да събира толкова много самоубийци, като моста Голдън Гейт.

Цели 35 години работата ми се състоеше в това, да патрулирам по него и да следя за нередности. Случваше се да се сблъскат велосипедисти, друсан бездомник да дръпне чантата на някоя бабка или някой турист да се заклещи из железата. Но нищо не свиваше сърцето ми така, като това да чуя през радиостанцията - код 10-31, пращене, код 10-31. Полицейският код за самоубийци.

Колко от тях видях да скачат, вече отдавна не броя. Редовно в управлението ни връчваха списъци, статистики, таблици с числа - но те не означаваха нищо за мен.
В началото се врекох да ги помня, да пазя малък спомен за всеки от тях, но знаете ли какво? Забравят се, повечето се забравят. Потъват във водата и времето просто минава през тях и ги премазва. Като оня мой първи дядка, с рехавата му бяла коса, който отдавна беше изяден от рибите. Един си отива и идва следващият.

През всичките тези години се научих да ги разпознавам. Вървях по страничните алеи, вглеждах се в хората и се опитвах да си отговоря на въпроса - колко отчаян изглежда този човек? Винаги бяха сами, винаги гледаха хипнотизирани към водата. Оставеха ли раница или портфейл на земята до тях, отивах при тях и ги заговарях. Защото прекрачеха ли парапета, застанеха ли на малката платформа в най-тъмния им час, беше трудно да ги върнеш. Колко пъти съм гледал към тая вода, колко пъти съм се чудил какво виждат там. Дали ги тегли, като пъпна връв, майчината утроба и оня забравен спомен за първичното безкрайно щастие. Дали виждат отразените облаци и вярват, че ще паднат право в рая. Каква надежда криеше тая пуста вода.

Спомням си Мери Джейн, млада и красива студентка от Сакраменто, която един ден просто излязла по средата на лекцията си и взела такси за 250 долара до Голдън Гейт. Видях я как стои боса на платформата - стройна, изящна и притихнала като статуя. Пръстите на краката ѝ стърчаха във въздуха, вятърът развяваше дългата ѝ тъмна коса, а тя трепереше и броеше от едно до десет. След това спираше, и започваше отначало. А аз стоях зад парапета, надвесен към нея и се опитвах да я заговоря, но тя не ме чуваше.

Като много други, в тоя момент тя си говореше с водата, с моста и със себе си. Понякога хората намираха своите отговори и се връщаха. Понякога намираха своите отговори и скачаха. Мери скочи и умря.

Почти никой не оцеляваше. Успеваемостта на самоубийците, които опитват да отнемат живота си с отрова или рязане на вени е едва към 10%. Но само двайсетина от тия 1600 човека, скочили от моста, се отърваха с изпотрошени кости.

Предполагам, че в изстрадалите им умове, не беше тъй романтично да се размажат на асфалта пред някоя сива, бетонена сграда, затова избираха моста. Сигурно им изглеждаше бързо и лесно да направят една малка крачка, да полетят свободно за 4-5 секунди и да решат трайно временния си проблем. Едва ли много от тях осъзнаваха, какво ще се случи с тялото им, когато се ударят с 120 км/ч във водата. Как се разпорва кожата, как се размазват органите, как се чупят ребрата и ги пронизват като шишове. И колко е студено. И как понякога не се намират от спасителите, а от псетата - изхвърлени на някой бряг, с изядени от рибите очи.

Когато Мери скочи, лицето ѝ беше спокойно, решително, почти ведро. Не знам къде беше душата ѝ, когато я извадиха. Всичко, което знам, е че от ушите ѝ течеше мозък.

Спомням си и Майк. И онази ясна, юлска вечер през 1998, когато го заварих на платформата. Беше добре облечен, спретнат - с лъснати обувки и наскоро подстригана коса. И досега се чудя, като си решил да скачаш, защо ти е, по дяволите, да си лъскаш обувките и да си подстригваш косата.

- Как се чувстваш днес, приятелю? - го питах предпазливо.
- Не особено добре. - ми отговори без капка ирония.
- Искаш ли да ми разкажеш?
Той замълча.
- А какви са ти плановете за утре? - питах, както са ни обучавали.
Той се усмихна, отмести поглед от водата и ме погледна за пръв път:
- Нямам планове за утре.
- А не искаш ли да измислим нещо? Остани още ден, ако не се получи винаги можеш да се върнеш.
Той се замисли за момент, после каза:
- Знаеш ли какво е да мразиш слънцето, което влиза през прозореца ти всяка сутрин. - погледна към тъмните кули на Алкатраз и добави - Тялото ми е затвор, а не храм. Аз съм погребан жив. - после се обърна към мен и ме пита. - Чувал ли си за кутията на Пандора?
- Разкажи ми за нея. - помолих го, просто за да спечеля време.
- Според гръцката митология, Пандора била създадена от Зевс и пратена на земята с кутия с дарове. Богът я предупредил в никакъв случай да не я отваря, но любопитството надделяло, и тя надникнала вътре. Тогава, оттам излезли всички злини и залели земята. Омраза, мъст, болести, завист, срам, вина и смърт. И единственото добро, което лежало в кутията, била надеждата. - спря за малко и после ме пита. - Какво става, когато отвориш кутията и вътре няма надежда?

Той замълча, наклони се напред и скочи. Гледах го как се блъсна във водата, никога не можех да откъсна очи. Все едно се надявах да се случи нещо по-различно.

Същата вечер, като се прибрах, поседнах на верандата пред входната врата, отворих си една бира и до сутринта издялках голяма, дървена кутия. През цялото време си мислех за Майк и всички други, които мразеха света и себе си и за тоя отчаян акт на безсилие и безпътност. Реших, че в моята ще оставям много надежда, почти само надежда, но вътре слагах и копия на всички прощални писма, които намирахме.

Като това на Ейдън, който скочи през зимата на 2001 - самотник в средата на трийсетте, в чийто аскетично обзаведен апартамент, сред купища книги, намерихме бележка:
- Ще тръгна по моста днес. Ако по пътя натам някой ми се усмихне, няма да скоча.

Или това на Хауърд - пенсионер от южните щати, който беше запазил в найлонов плик лист хартия. Пишеше само: Оцеляват приспособимите.

Жена ми ме нарича Холдън, като спасителя в ръжта. И наистина много хора успях да върна. Без да правя нищо друго, освен да ги слушам. Без да ги съветвам, без да дискутирам с тях, без да ги убеждавам в нищо. Просто стоях там и слушах какво имат да кажат.

Ще ми повярвате ли, ако ви кажа, че повечето хора не обичат самоубийците. Те са заплаха, те са луди, тях не можем да ги спасим. Често се случваше, докато говорех с някой от тях на платформата, минувач да се провикне: Хайде, скачай, страхливец такъв! Скочи най-накрая!
И понякога ги замерваха с кутийки от кола. Това най-често бяха хора, които бяха заложили пари, че точно в този ден един от тях ще скочи. Добре се печелеше от тия залози.

А ще ми повярвате ли, ако ви кажа, че решението, да не се инсталират мрежи, които да ги ловят, се основаваше предимно на естетически съображения?

И сега, в края на живота ми, пак вървя по този мост. И го гледам, все така величествен, все така красив. Водата е все така синя и спокойна, но мен ме плаши, черна ми е. И вече знам, че тоя мост може и да е символ на човешкия гений, на техническия прогрес, но за мен беше символ на провала в междучовешките отношения. Защото съм сигурен, че ако бяха обичани или имаха кого да обичат, тия хора нямаше да скочат, нямаше да се хвърлят на вятъра.

Малко преди да се пенсионирам, получих писмо от сестрата на Мери Джейн, с която понякога си пишехме и която вече сама беше старица, като мен. Беше ми написала стиховете от една стара, погребална песен:

Не стой на гроба ми и не плачи.
Аз не съм там. Аз не спя.
Аз съм хилядите ветрове във бурен впряг.
Аз съм нежните искрици във блещукащ сняг.
Аз съм слънчевият лъч, огрял узрялото зърно.
Аз съм есенният дъжд, намокрил сухото сено.
Когато се събудиш в утринната тишина,
aз съм тази забързана припряност
на тихи птици издигащи се в кръгов полет.
Аз съм топлите звезди, греещи в нощта.
Не стой на гроба ми и не плачи със тях;
aз не съм там, аз не умрях.*

Усмихнах се и ги прибрах в кутията.

--

*Стихове на Мери Елизбет Фрай