Здравейте, приятели мои!

        Чудя се как ли да започна този предговор?!.. Нека ви разкажа мъничко за своя живот:

        Аз съм Алекс, на 19 години, от София. Оставили са ме в дом за деца. Не им е харесало нещо в мен на тези, които са ме родили. Но пък ето - на годинка и половина ме е осиновила моята майка и с нея сме заедно и досега, тя е семейството ми. Имах трудно детство – смених доста детски градини и училища, поради проблеми в социализацията. Боря се и искам всичко да е наред. И успявам, макар че не е лесно. Когато бях на десет или единайсет, осъзнах, че освен момичета, харесвам и момчета. Оттогава живея и се приемам такъв, какъвто съм. Хубаво ми е. Не се обиждам от нападки или шеги по тази тема, а напротив – забавлявам се, дори иронизирам себе си понякога.
        Винаги съм бил общителен и благодарение на това чух безброй истории на хора от най-различна възраст и пол. И научих доста. Като например това, че не можем да променим хората, колкото и да ни се иска. Не го правете и не се опитвайте, моля ви. Просто ги приемете и ги обичайте. Аз съм обичал и мен са обичали, за съжаление без взаимност, освен в един-единствен случай. А тогава бях още мъничък, за да оценя истински обичта. И все пак, не съжалявам за нищо (ех, почти) защото това, което ми се е случило, всичко то е било с причина и някой ден, когато порасна и помъдрея, ще разбера каква е тя.
        Някои хора пишат, когато са тъжни, други – когато са весели, трети - за да не забравят какво им се е случило. Аз съм от тези, които изливат мисли и чувства на хартия, защото никой не ги чува и няма с кого да споделят. Така се роди и тази история. Започнах я, за да дам някому това, от което всички имаме най-голяма нужда – усещане за любов. Но не каква да е любов, а такава, която те омайва, изгаря те отвътре и те кара да искаш още и още, да тръпнеш при всяко докосване и да побеждаваш собствените си страхове. Това, което ще прочетете на места може да звучи клиширано и не е толкова драматично, колкото е във филмите или любовните романи. То е, защото съм се старал да не е фантазия, а огледало на истинския живот. Описал съм любовта на две момчета, но ако беше между момиче и момче, историята едва ли би била кой знае колко по-различна. А защо избрах момчета – защото ми се искаше да пиша за нещо различно. Да не е ежедневно. За необикновеното, за забраненото. Надявам се да се е получило. Възможно е някои хора да открият нещо от себе си в образите на Александър и Димитър. Приликите не са случайни, както се казва обикновено. Напротив – търсил съм ги и исках да ги има.
        Дано ви хареса историята ми и най-вече – дано ви накара да се замислите за това, което имате. И за това, което нямате. И за това, което искате да имате, но ви е страх да признаете, дори и пред себе си. Живейте истински живота си, без тайни, лъжи и лицемерие. И помнете – винаги има някой, някъде там, който ви чака и се радва с вашата радост, и страда с вашите болки. Винаги, винаги, винаги....
        Всички се нуждаем от един Димитър до себе си – било то като приятел, любим, брат или баща. Мъж, който да те обича, да се грижи за теб, да можеш да му се довериш. Лошото е, че не осъзнаваме нито навреме, нито истински това, което имаме и често плащаме със сълзи за своите грешки.
Искам да посветя тази книга на всички тях, необикновените хора, знамената ни, опорите ни, нашата утеха в добро и лошо. На моята майка, която прави всичко за мен, въпреки че не го оценявам. Прости ми, мамо! И на тези, които ме вдъхновиха да седна и да напиша сия книжица. Защото те ме научиха какво е да нямам, да загубя и да се стремя да запазя. Благодаря ви!
        Пък аз – колкото можах, толкова и написах. А вие, ако намерите нещо неправо или погрешно написано, не се сърдете и не проклинайте, а поправете грешката и благословете.
Обичайте се, хора!

„Сърцето е дадено, за да обичаш.
Как и кого – ти избираш...”

1

        Вратата на класната стая се отвори и в нея влезе едно момче. Казваше се Александър. Беше на шестнайсет и естествено – нацупен и намръщен като всеки пубер. Слушалките стърчаха от ушите му, а качулката – дълбоко нахлупена - покриваше не само рошавата му коса, а даже и умните кафяви очи.

– А, влизай, влизай, очаквахме те – каза учителката с добре тренирано през годините въодушевление.
 – Добър ден! – поздрави той.
–  Деца, това е новият ви съученик Александър. Нека го приветстваме в нашето малко общество и да го накараме да се почувства като у дома.
– Здравей! – изплезиха се двама-трима.
–  Здравейте! - отвърна сухо Алекс и се обърна към госпожата. – Може ли вече да си седна?
–  Да, разбира се. Избери място и се чувствай като у дома си!
        Да бе!... Той се запъти към последния чин, който беше свободен и седна на стола. Всички го гледаха, все едно, че е извънземно...
 –  И така, кой иска да ми разкаже как мина ваканцията? – попита учителката с все същия патос като в лош български филм.
Иван вдигна ръка.
–  Да, Иване, как премина твоето лято?
 – Аз обиколих България с мама, татко и брат ми. Първо бяхме в Кюстендил, после в Благоевград, Сандански, Пловдив, Стара Загора, Габрово, Велико Търново, Шумен, Варна, Бургас и се прибрахме в София.
 – Голяма разходка сте си направили. Браво! Ами ти, Анастасия, почина ли си добре?
–  С мама и тати бяхме в Париж.
– Аууу – плесна с ръце госпожата, несполучливо имитирайки ентусиазма на платена публика в „Шоуто на Слави”. - И какво ти хареса най-много там?
–  Всичко там е суперско, но най-жестоки са Лувърът и Айфеловата кула.
– Браво! Радвам се, че ти е харесало. Ами ти, Мария, какво ще ни разкажеш?
–  Ние бяхме на море в Гърция. Вижте какъв тен имам – каза момичето и гордо разпери настрани голите си ръце, които палаво се подаваха под потничето ѝ.
– Браво, браво! И ти си прекарала хубава ваканция...
        Един по един всички разказаха какво са правили през лятото. Всички освен Александър. Госпожата реши, че е по-добре да му го спести, и без това на никого не му пукаше. А и да го бяха попитали, едва ли щеше да им се обяснява колко е скитал и как е рисувал. В дивите храсталаци около София. Там се чувстваше у дома си. Далече от всичко и всеки, далече от вкъщи, далече от миналото, далече от любовта... Или поне така си мислеше.
        Най-после часът свърши. Всички се юрнаха навън, бутаха се и ръгаха с лакти да минат първи през вратата, все едно от това им зависеше животът. Алекс остана последен. И както бавно влачеше крака по коридора, някой извика след него:
–  Хей!
        Той се обърна и видя едно от момчетата.
–  Забрави си това на чина – прошепна Иван и мушна нещо в ръката му.
–  Ама аз не съм... – запротестира Александър, но онзи вече беше изчезнал.
        „Това пък какво е сега?”, зачуди се Алекс и затича да го настигне. Надникна зад ъгъла, а до съученика му стоеше друго, по-голямо момче. Беше брат му – приличаха си. И тогава този, по-големият, вдигна главата и двамата срещнаха своите погледи. Само за няколко секунди. Такива едни дълги, в които Александър просто стоеше и гледаше. Братът на Иван имаше сини очи, възможно най-сините, като лятно небе. А Алекс обичаше лятното небе и може би затова никак не можеше да се откъсне току-така. Чак го хвана срам и насила се извърна настрани. Но не пропусна да забележи с крайчеца на окото как братята си тръгват. Тръгна и той. Прибра се вкъщи, влезе в хола и тържествено обяви:
–  Ето ме и мен!
–  Здравей, как мина първият ден в училище? – попита майка му.
–  Нормално. Ще си взема нещо за ядене и после ще съм в стаята си.
 – Да се нахраниш добре, че нещо ми се виждаш отслабнал – викна загрижено тя подире му. Ако зависеше от нея, щеше да е охранен и с червени бузки като шопарче...
        Той отиде до шкафа, извади си чиния и изведнъж пред очите му блесна някакъв неясен образ. Само за секунда. Тръсна учуден глава. Какво беше това? Хапна нещо и се прибра в стаята. Метна чантата до стената, скочи върху леглото и затвори очи. И отново същият образ изпълни съзнанието му – този път по-ясен. Но сега се отпусна и остави това странно видение да превземе мечтите му. Скоро съвсем ясно успя да различи две сини очи. С див ужас осъзна, че това са очите на онова момче, бяха се запечатали в мислите му толкова добре, че ги виждаше и със затворени клепачи. Скочи като ужилен и усети сърцето си да бие силно, силно, толкова силно, та чак трябваше да се хване за стола, иначе щеше да падне. Отиде до банята и се наплиска с вода. Погледна в огледалото над мивката, но в него видя само своето собствено лице. Сините очи бяха изчезнали. Засега. Внезапно се сети за това, което Иван му беше дал на излизане от училище. Извади го и видя, че е прозрачен камък с морскосин цвят. Времето сред природата го беше научило на разни неща - знаеше доста за минералите, тяхното значение и приложение. Имаше си дори малка колекция. И така, камъкът, който държеше, беше авантюрин или още известен като един от камъните на приятелството. И това би трябвало да означава, че Иван го пита дали иска да бъдат приятели. Александър рядко допускаше хора до себе си, имаше причина за това. Но все пак си даде сметка, че без близки хора, нямаше да оцелее дълго и в това училище.
–  Защо пък да не опитам? – запита се той.
        Нямаше ни най-малка представа какво го очакваше.