Според закона по-лесно бе да изоставиш своето дете, отколкото да осиновиш нечие! Това създаде не малко проблеми, през които приемното семейство премина, докато получи право на пълно осиновяване, в отговора от Директора на социално подпомагане.
Денят беше петък и за Мая щеше да е специален. Специален с това, че някой за първи път се бе погрижил рожденият ù ден да бъде нещо много повече от мили думи.
Рожденичката се прибираше от училище, вървеше бавно и с усмивка се вглеждаше в безгрижния летеж на лястовиците, които се гонеха влюбено. Славеите пееха, врабците бяха накацали по разцъфналите дървета, а във въздуха се усещаше едва доловим аромат на лалета. Това създаваше настроение и радост в чистите очи на порастващата Мая. Вървеше и пееше една песен, която много обичаше, докато ме видя и отдалеч се затича...
-Ела да прегърна малкото слънчице, което днес има рожден ден! - протегнах ръце към нея.
-Ама ти откъде знаеш? - с възторг попита ме Мая.
-Всичко знам! Хайде, ела да минем през магазина и да се качваме, че трябва да черпиш - усмихнах се аз.
Обожавах, когато срещна малките сладури, да влизаме в кварталния магазин и да им купувам неща, от които всяко дете има нужда. Харесвах да ги гледам как като пчели доволни кръжат около мен, държат се за ръце и ме разсмиват с детската си невинност.
-Два сладоледа за малката принцеса и кутия шоколадови бонбони, моля.
Запътихме се към Дома, където Галя и цялото ù семейство чакаха Мая. Докато вървяхме, Мая се спря и ме попита:
-Митко, ти вярваш ли в Бог?
Замислих се... преди да отговоря, че дълбоко вярвам ...
Дали съм истински вярващ?... Ами ако бях, дали щях да се тревожа за всичко?! Защо постоянно се притеснявах и измъчвах за нещо?...
-Ходя на църква -отговорих ù...
-Аз знам - отговори Мая. - Знам, че Бог ще сбъдне мечтите ми! - Той ми каза да не се безпокоя за нищо!
-Каза ти?! - учуден я попитах.
-Да, говорихме си и Той ми каза, че ако Го следвам и Му вярвам, няма за какво да се тревожа. Замислих се и осъзнах, че вярата ми бе по-малка от синапово зрънце.
-Имам един подарък за теб - продължи тя...
-За мен?
-Момиче, не спираш да ме учудваш.
Мая отвори раницата си и извади малко писмо, което бе изрисувала. .
-Аз знам. Знам, че днес е последният ми ден тук и че утре ще пътуваме.
Не знаех какво да кажа, само стоях и гледах. Помислих си за родителите на Мая, знаят ли какъв Ангел са захвърлили? Там, в света на невидимите. Нима не искат да знаят какво е да се прибереш вкъщи и две пламтящи искри да те чакат, да те гледат, да те прегърнат, да ти кажат „мамо”?! Да се взират любопитно и с интерес какво носиш в чантата. Господи, тези хора имат ли сърца?
Когато се качихме, семейството на Галя дойде при мен и ми благодари за грижите, помощта и съдействието, които им оказах. Мая ме прегърна, качи се в колата, разплака се и каза:
-Някой ден ще се срещнем отново...
Бяха изминали повече от шест месеца, откакто работех в Дома за деца, лишени от родителски грижи. По програмата "Фар" бе разработен проект под наслов - "Дарете обич" и като сътрудник в "Имка" имах щастието да бъда част от живота на малките ангели...