6.07.2020 г., 9:48 ч.

Сирена 

  Проза » Разкази
669 1 0
7 мин за четене

Събудих се от иззвъняването на телефона. Беше непознат номер.

-Здрасти Вас, Ави е, изгубих си телефона, затова ти звъня от този на един приятел. Събудих ли те?

-Да, но не се притеснявай. Не сме се чували от сто години.

-Така е ! Нямам търпение да се видим.

Усетих напрежение в гласа й. Навярно не й е удобно да иска услуги точно от мен.

-Какво става, Ави?

-Аз съм в селото до морето, в което бяхме последния път. Помниш ли?

-Да, помня го. Как бих могъл да забравя. Преобърна целия ми живот. Как беше? Остър Камък?

-Да! Много се радвам, че не си забравил.- Имаше тъга в гласа й.

-Имам желязна памет.

-Вас...

-Да, Ави?

-Нямам търпение да поплуваме заедно пак. Ще дойдеш ли?

Побиха ме тръпки от това, което каза, но не разбрах защо.

-За да поплуваме ли? Не може ли да се видим в София?

-Не само да поплуваме, Вас. Ще правим и други неща.

-Ави, ще се радвам да се видим като се прибереш, но утре съм на работа.

-Добре тогава.- Ентусиазмът в гласа й помръкна.

-Ще ти затварям, за да поспя.

-Лека, Вас. Беше ми приятно да те чуя.

-Ще се видим скоро. Хайде.

 

*

 

Събудих се в 12 и, лежайки на леглото, осъзнах ужасното нещо, което се случи. Панически грабнах телефона си и видях, че непознатият номер наистина бе в "приети обаждания". Как беше възможно? Как можех да съм говорил с нея, когато нея вече я няма. Очите ми започнаха да се навлажняват.

 

Натиснах слушалката върху номера и започнах да чувам свободно.

-Ало? - Прошепнах на телефона.

-Да? Кой се обажда? - Беше някакво друго момиче.

-Имали сме разговор по-рано, но не можах да си спомня какъв е бил и дали е било важно. Съжалявам за странния въпрос, но защо сте ми звънели по-рано?

Момичето се изсмя приятелски.

-Обърках номера. Малко Ви събудих и сигурно в просъницата...

-Разбирам. Благодаря Ви.

-Няма проблем, аз съжалявам за разбития сън.

-Приятен ден.

-И на Вас.

Момичето затвори телефона. Това не беше Ави, но трябваше да лъже. Без никакво съмнение си спомнях разговора.

Сърцето ми се опитва да разбие гърдите. Трябва да направя две неща.

 

Първо трябва да разбера чий е този номер и, второ, трябва да звънна на работа, за да им кажа, че напускам. И после да отида на Остър Камък.

 

По телефона проследих, че номерът принадлежи на момиче на име Аделина Ризова, а чрез Фейсбук и gps намерих, че родом тя е от Остър Камък. Какъв беше шансът това да е в съвпадение? В цялото село от максимум три хиляди души, колко момичета на нейната възраст ще объркат точно моя телефон? Скролвайки през Фейсбука й попаднах на снимка, от която кръвта ми замръзна. Беше се снимала до къщата си. В далечината можех да видя плажа...

Нямах съмнение. Това момиче знае нещо за Ави. И навярно ме очаква.

 

***

 

До Остър Камък имаше само един път за коли. Можех да бъда проследен. Но от кого? Какво се случва с мен?

 

След шестчасов уморителен път най-сетне влязох в селото. Няма коли, които да ме следват.

 

Отидох до улицата с хотелите и се настаних в първия. Хазяйката беше стара мила жена, която се грижеше за болния си син. Ще гледам да й оставя повече пари.

 

Това, което открих за Аделина, е че е базирана в София, но родом е от тук. Няма логика да очаквам, че сега дори ще е в селото, но някак си го приемам като факт. Ще я намеря точно в къщата от снимката. Не знам дали ще е дошла да види родителите си или търси работа за през лятото. Вярвах, че тя щеше да е там, когато я потърсех с каквато и да е причина за появата си.

 

Седнах в някакво капанче, от което можех да гледам къщата й. Не мина дори час, когато я видях да влиза. Беше тя. Аделина Ризова. Момичето, от чийто телефон чух гласа на Ави. Прекарах цял ден в кръчмата, чакайки я да излезе и когато най-после го направи, платих възможно най-бързо и тръгнах след нея.

 

За щастие не я изгубих от поглед и скоро почти я настигнах. Трябваше да внимавам повече да не види, че я преследвам, отколкото че ще я изгубя от поглед.

 

Тя пое по пътя към плажа. Щях да я настигна още сега, но имаше твърде много хора около нас. И тогава тя зави към "малкия кей". Всеки косъм по тялото ми настръхна. Какъв беше шанса? Никой не ходеше там, освен нас. Не беше истински кей, а просто камък навътре в морето.

Беше специален само за нас, до голяма степен точно защото не идваше никой. Но това момиче, което случайно ми е позвънило, е родено в СЪЩИЯ град и ходи на СЪЩОТО място точно в момента, в който я следвам?

Внезапно се съвзех от ужаса си и осъзнах, че това е най-добрата възможност, която ще имам да разбера какво става. Все пак... там не идваше никой.

 

Момичето ходеше напред без дори да се обръща. Това сякаш ме успокои прекалено много, защото почти спрях да внимавам. Тя действително стигна точно до малкия кей и спря. Стоеше сама и гледаше към светлините, които идват от далечните пристанища. Пристъпих към нея колкото можех по-тихо, но скоро се отказах дори от тази мярка. Момичето стоеше с гръб към мен и не бях виждал лицето му в последните двайсет минути. За момент се панирах... ами ако се обърне друг човек?

 

Тя се обърна и от уплаха в очите й всичкият мой страх се изпари. Поне тук и сега аз не бях антилопата, а лъва. Извадих ножа от джоба си. Хванах я за косата и я издърпах към мен. Тя изпищя.

-млъкни- изсъсках аз допирайки нож на врата й. - какво знаеш?

 

Изглеждаше толкова объркана, колкото и изплашена.

-Какво? - Проплака тя. - Кой сте Вие?

-Защо ми се обади? Защо се обади точно на мен?

Момичето беше ужасено. Можеше ли да не знае нищо?

-Вас?- Времето сякаш спря. Пуснах Аделина от хватката си и изпуснах ножа върху камъка. Ави стоеше до кръста във водата, сякаш напълно гола.

--Ави...- Гласът й имаше сила над цялото ми същество.

-Още един опит за убийство на невинно момиче? - Тя се усмихна игриво. Сякаш беше някаква шега и игра. Сякаш ми броеше питиетата. Как беше възможно това? Пристъпвах внимателно по камъка. Бях съзнателен, че можех да се подхлъзна и да падна на острите скали долу. Точно като...

-Ще влезеш ли при мен? - Ави подвикна от водата.

-Видях те как умираш. Не може ли просто веднъж завинаги да умреш? - гневът започна да се надига в мен, но не го оставих да ме завладее. Свалих обувките и дрехите си и внимателно скочих възможно най-далече от остри камъни. Заплувах към Ави. Течението беше силно, но бях по-добър плувец, навярно щях да я настигна. Ако това изобщо беше тя.

 

Чух я да пее някаква песен от детството ни.

-Следвай гласа ми, Вас. Ще ти е трудно да ме виждаш при тези вълни. - В гласа й имаше игрива нотка. Сякаш да плува в това ужасно течение беше детска игра за нея.

 

-Тук! - Чух я зад мен.

Обърнах се. Сините й очи бяха почти с цвета на водата.

-Как? - Попитах, едва-едва борейки се за дъх.

-Как? - Тя се изсмя, но този път в смеха й имаше горчивина. - Това е първото нещо, което ще ме попиташ след като се опита да ме УБИЕШ? - Тя пропищя последните думи и от това ме заболяха ушите.

-Съжалявам. Съжалявам всеки ден и ми липсваш. Но ти знаеш какъв съм. Знаеше, че не биваше да ме предизвикваш. Знаеш какво направи.

Лицето й се изкриви в злоба и тя се хвърли върху мен, захапвайки ръката ми. Зъбите й се врязоха в мен като игли и проплаках от болка.

- Какво направих, Вас?- Изхриптя грозно тя.

- Еба се с всички. Подигравахте се зад гърба ми. Подигравахте се в лицето ми. - Проплаках.

-Значи съм заслужила смърт?- Тя ме изгледа маниакално.

-Знаеш, че не исках, Ав. Беше злопоука. Само исках да те избутам. Не исках да те нараня наистина. Обичам те, Ави. Ти ми беше любимото нещо. Единственото любимо нещо.

Тя ме прегърна и очите й прорязоха моите.

-Тогава остани с мен завинаги.- Каза тя и усетих цялата тежест на океана да ме дърпа надолу, при нея.

© Блек Рум Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??