&

            Вероятно и мнозина други като мен по пълнолуние трудно заспиват. Не съм веща в астрономическите науки, но предполагам по-интензивно излъчената светлина възпира отделянето на мелатонин – хормона на съня. Преди десетина дни имахме възможност да наблюдаваме суперлуна в нощното небе. Мнозина от нас я снимаха и споделиха тайнственото сияние на бременната Месечина в социалните мрежи.

           Уголеменият лунен диск ме е впечатлявал още през летата на детството ми. Тогава пътешествието на оранжевата пита из царството на звездите предизвикваше потискащи чувства в крехката ми душица. По-късно, когато понаучих в училище достатъчно факти за света и за живота на хората, мисълта, че тази луна са я наблюдавали милиони хора преди мен, които вече не са сред живите, беше повод да преживявам дълбока тъга и отчаяние.

          Твърде рано ме разтърси заплашителната тайнственост на смъртта. Бях петгодишно дете, когато баба ме заведе на погребението на чичо Етем, гимназиален учител по математика в Кубрат, син на наша близка. Беше починал съвсем млад, но не си спомням точно от каква болест. Много хора бяха дошли да споделят последния път на човека, който пръв в селото ни беше получил диплома за висше образование. Повечето от мъжете, с каскети на главите, опечалени и мълчаливи, се бяха събрали на улицата пред дървените порти на дома на покойника срещу гьола Зааран. Неколцина други сновяха из двора. В далечния ъгъл на градината в имота им бяха запалили огън и топлеха вода в едно голямо медно ведро, опушено и изцяло почерняло от външната му страна. По-късно узнах, че задължителен момент в погребалния ритуал на мюсюлманите е измиването на тялото на мъртвеца и увиването му в бял саван от ходжата, след което е забранено докосването до лицето и ръцете му. При вярващите в исляма не е разрешено тялото на умрелия да се погребва в ковчег. То се спуска от най-близките двама, трима мъже в рода в специално изкопана ниша, над която се нареждат дъски и върху тях се изсипва изкопаната пръст. „Саванът няма джоб“ – има една такава мъдра приказка, но за съжаление, рядко се сещаме за нея. Човек гол се ражда и гол си тръгва от този свят, но през отреденото му време за живот на земята ламтежите му нямат край. Човешкото око насита няма. Чак след като предаде Богу дух, две шепи пръст слагат край на щенията му.

            Пристъпихме по стъпалата на къщата. Още като видя баба, леля Фатме се хвърли на врата ѝ и безутешно зарида.

               – Како Анифе, защо ни сполетя тази беда? Защо съдбата толкова рано ни отне Етем? С толкова труд го издържахме… Що дюшеци, възглавници и ризи съм изтъкала на хората, за да можем да го издържаме, докато учеше в София… Да беше си седял тук, в селото. Да беше станал овчар в овцефермата в ТКЗС-ето при баща си, гладен нямаше да остане нито той, нито семейството му … Туй учене, тез книги и изпити, те му съсипаха живота… – ридаеше опечалената майка.

            Баба пристъпи внимателно през навалицата от седнали на пода жени, отиде до вуйна Зюхре, съпругата на чичо Етем, прегърна я, поднесе ѝ своите съболезнования за тежката загуба. Не пропусна да прегърне и да каже две, три утешителни думи и на кака Фатмегюл, сестрата на починалия. Аз стоях до вратата като втрещена и наблюдавах слисана случващото се. Леля Фатме покани баба да седне до нея, встрани от положеното върху постелка и завито с бял чаршаф безжизнено тяло на сина ѝ. Чак тогава баба се огледа и ми метна с ръка да дойда при нея. Настани се върху постлания на пода пъстър дюшек и ме взе в скута си.

               – На кого, на кого оставяш невръстните си дечица, Етем? Как ще растат те без баща, как? Аллахъм, ти си велик и всемогъщ, нима не сме заслужили милостта ти? Защо, защо не пожали дечицата ми поне? – нареждаше обляна в сълзи вуйна Зюхре, седнала отсреща до главата на издъхналия си съпруг. От време на време лекичко докосваше с пръсти гъстата му тъмнокестенява косата и със сподавени стонове свеждаше глава на рамото на зълва си Фатмегюл, която се опитваше да я успокои.

                – Како, моля те, недей! Ще ти прилошее! Ела да излезем малко навън!

               – Не, не-е-е, сестричке, няма да се отделя нито за миг от него! Те ще ми го вземат след малко, ще го отнесат и няма да го видя повече! Свърши, свърши животът за мен! Как нито веднъж не се усъмни, че ще оздравее! Той ме е лъгал, лъгал ме е, че е добре и аз му вярвах… Вярвах, че ще се оправи, че ще заживеем пак щастливо, както преди …. – нареждаше тя, а насядалите наоколо жени мълчаливо бършеха сълзите си с отпуснатите краища на забрадките си.

            Крехкото ми детско съзнание не можеше да обозре същността на тази покъртителна ситуация. – „Защо плачат всички тези хора? А чичо Етем защо не ги чува? Защо не се събужда?“ – недоумявах аз, но не смеех дума да отроня. Като се прибрахме у дома, опитах се да разбера причината за тази затрогваща всеобща скръб.

               – Бабо, защо всички жени плачеха у леля Фатме?

               – Защото повече няма да видят чичо ти Етем, чедо – беше лаконична тя.

               – А защо, бабо?

               – Защото ще го заровят в гроб под земята, детето ми.

            Знаех какво е гроб, имахме нива под селските гробища, където баба и дядо ни водеха, когато трябваше да се коси и да се обръща люцерната, а после и да се пренесе сеното с магарешката каруца вкъщи, но не знаех нищичко за смъртта. Не бях я срещнала все още, не се интересувах от нея. Някои хора Вселената ги дарява с доста развинтено въображение. Май и моето по рождение си е такова. Започнах да си представям как ще се почувства заровеният под тежката купчина пръст. Много, много жестоко ми се стори това отношение на живите към мъртвите. – „Ами ако се събуди? Ще се задуши! Ще му се пръсне сърцето от ужас в тъмното!“ – кръжаха мислите в детската ми главичка и си представях какви ли не картини. Знаех, че пръстта е дом на много насекоми и пълзящи живинки. Нима мъртвото човешко тяло служи за храна на беззащитни живинки? – питах се аз. – Ами ако баба или дядо умрат? Или пък някой от родителите ми“?

            Новооткритите истини за живота свиха туптящото ми сърчице на стъклено топче. Не можех да си обясня защо хората трябва да се раждат, щом ще умират след време и няма да ги има вече на този свят. И сега, шест десетилетия по-късно, още не съм си отговорила напълно на този въпрос. Тук ще вметна една скоба и като веща по проблемите на възпитанието на подрастващите, ще посъветвам настоятелно родителите да намерят най-щадящия начин за обяснение на същността на феномена смърт на децата си, когато техни близки се преселят в отвъдното. Това познание трябва да бъде влято в тяхното съзнание много деликатно, изключително грамотно.

&&

            Изживях още един случай на неописуем, обсесивен страх, оставил траен отпечатък в паметта ми. Вероятно е било краят на ноември или началото на декември, беше завалял пухкав сняг, около педя. Беше съботен ден, майка и татко си бяха вкъщи. Закусили вече, залепихме носове на запотените стъкла на прозорците, за да наблюдавахме врабчетата по затрупаните със сняг клони на дюлята и крушата пред къщата ни. По едно време дядо взе чайника от печката и подкани баба, която от няколко дена изглеждаше необичайно унила и занесена в някакви мисли :

              – Хайде, бабо, облечи се дебело и ела да поливаш точилото, че трябва добре да наточа големите ножове, работа ни чака. Хората след малко ще са тук, дните са къси, трябва да приключим до свечеряване! Нито веднъж не чух дядо да назове баба по име. Тя пък използваше обръщението „дядо“, когато трябваше да го повика или да го помоли за нещо. Все още не знам защо отбягваха да се назовават един друг по име.

               – Ти, булка, стопли вода в голямата тенджера, наглеждай децата и не ги пускай днес на двора! – със загрижен тон нареди дядо на майка, която се беше захванала да меси тесто за баница. Ние с брат ми се спогледахме въпросително. Макар и съвсем малки, аз на седем, той на пет години, бяхме доста немирни и свободолюбиви, особено той. Ни забрани, ни заплахи можеха да възпрат хлапашките му хрумвания, в чиято реализация често участвах и аз. Майка взе таблата на баща ми, изсипа пуловете в единия край на стаята и ни каза да отделим белите от черните. Аз избрах белите, брат ми започна да трупа пред себе си черните.

            – Хайде да видим на кого от двама ви кулата ще е по-висока! – заинтригуващо ни подмами тя. Трябваше да наредим една върху друга пуловете, без да ги събаряме на пода. Между мен и брат ми винаги е съществувало някакво мълчаливо съревнование, в което той винаги печелеше приза по дързост и смелост в белите, а аз бях вечната мишена за упреците и наставленията на баща ми. Прокурорската титла в семейството беше връчена на него. За мое огромно съжаление, майка никога не влезе в ролята на моя адвокатка.

            Заиграхме се ние, мина около половин час. По едно време майка излезе от стаята, вероятно да вземе нещо необходимо за заливката на баницата. Брат ми сложи показалец на устните си и лекичко ми кимна с глава. Отворихме безшумно вратата на стаята, после и на преддверието и хукнахме навън по вълнени чорапи. Изтичахме до страничната врата откъм градината пред къщата, която също водеше към двора. И …..

&&&

            Боже-е-е! В горния ъгъл на двора, в близост до високата купа вършинак, беше потекла по снега река от алена кръв. Позастарялата вече наша крава, досущ бяла, без нито едно петно по кожата, беше просната на земята. Трите крака на животното, завързани с дебело конопено въже, се свиваха и отпускаха със стихващи конвулсии. Близо метър встрани от трупа главата ѝ все още леко помръдваше. Дядо, баща ми и още четирима наши съседи стояха изправени до заколеното животно и чакаха тялото му да се отпусне напълно, за да почнат да дерат кожата му. Неслучайно дядо често е споменавал, че заплодената юница, рожба на Белуша, скоро ще ни роди теленце. Традиция беше в дома ни в началото на всяка зима да се коли едно угоено теле, но кой да знае, че той е намислил да се простим вече с нашата Белуша! И то по такъв жесток начин! Толкова много я обичахме! Бяхме израснали с продуктите от нейното мляко, а колко телета беше народила тя!

            Не мога да опиша какво съм преживяла! Не мога! Не помня и какво се е случило после, но са ми разказвали, че съм вдигнала температура, втресло ме е, а след като съм се свестила, започнала съм силно да заеквам, а съм била голяма бърборана още от съвсем малка. Проговорила съм на две години направо като възрастните, пропускайки бебешкия период в речевото си развитие. Баба се падаше ходжа и знахарка, лееше куршум, четеше против уроки, правеше масажи. Чела ми е тя разни молитви, няколко пъти ми е ляла куршум и съм се съвзела. Сега вече не се боя от смъртта. Косата ѝ всеки настига. И мен няма да ме подмине. Неизбежността ѝ дали ме отрезвява? Мисълта за нея повод ли е постоянно да преподреждам житейските си приоритети? Истината за нейната неизбежност прави ли ме по-добра? Може би…

&&&&

            Та сега, когато реша да хапна месо, напълно съм наясно, че то е добито по начина, по който се разделихме с нашата Белуша. Може би и затова съм почти вегетарианка, но вие не ме последвайте, защото наскоро четох, че месото е източник на протеини и ценни минерали, на витамините А, B и D, подпомагащи зрението, поддържащи костите и зъбите здрави, а кожата – еластична. Ако искате да сте млади и до дълбока старост да имате гъста коса и гладка кожа, яжте месо, хора! Моята коса ли? Е, не е опадала съвсем… Навремето, като гимназистка, беше дълга до кръста, заплитах я на плитка, дебела колкото китка на трътлеста селянка, а сега мяза на котешка опашка, даже не и на сиамска. Но …. все още има надежда. Козметичната промишленост също трябва да има потребители, нали? В потребителски времена живеем – с по три, четири телевизора, с мобилни телефони за два бона, с маркови обувки за хилядарка …..

         Това бяха първите мои дълбоко преживени срещи със смъртта. Започнах раздумката с впечатленията си от суперлуната, която преди десетина дена наблюдавах, люлейки се в хамака в една ясна звездна нощ, а пък накъде я подкарах и докъде стигнах?! Не, не ме е налегнала още деменцията. Има, има логическа връзка в изложените факти. Въпросът е защо сиянието на тазгодишната суперлуна е събудила в паметта ми спомените от моето детство?

            Тогава, в ранното ми детство, бях си внушила, че хората след като умрат, отиват да живеят на луната. В горещите летни вечери, сбрани на раздумка със съседите на пейката пред къщата ни, седнала в скута на баба ми, съзерцавах огромното оранжево кълбо, взирах се дълго в тъмните петна по него и ми се привиждаха очертанията на позната картина – софра, с насядала челяд около нея. Мислех си, че това са хората, които вече не са сред живите, че те и там, в отвъдния свят, пак са семейство, пак са заедно. Не вярвах, не вярвам и сега, че след кончината на човека не остава нищичко от него. Зачатието на човешкия зародиш не е ли приземяване на Светия дух? На онова непознаваемо нещо, което съществува извън времето и пространството?

            Та суперлуната, която наблюдавах наскоро, ме върна към тези мои детски спомени. И … видях пак по нейната повърхност очертанията на софра, досущ като оная, на която се хранехме, докато бях съвсем малка. Тази кръгла дървена паралия, потъмняла на цвят във времето, е била наследствен дар за моя дядо Мюстеджеб от неговия дядо Хасан. Повече от век и половина тя е събирала три пъти на ден многобройната челяд на няколко поколения от рода ни. Взирайки се в суперлуната оная вечер, като че ли виждах образите на баба и дядо, на родителите ми. Те бяха насядали около нея, а лицата им бяха обърнати към земята. Те ме виждаха, но бяха безмълвни. Пак бяха заедно. Само нас двамата с брат ми ни нямаше там.

            На Байряма преляхме вода на гробовете им, оставихме им мекици, бонбони…. Дали са ги вкусили? Пили ли са от водата? Духът огладнява ли? Ожаднява ли? С какво се храни и напива духът? Може ли някой да ми отговори? Май – не. След време, надявам се след достатъчно дълго време, ще се убедя сама. Дано измисля начин да ви изпратя послания с истината за нравите и законите на другия свят, че тукашните са… 

Самадхи