Скитникът арменец 7

      Няма нищо по-хубаво от разказването, било устно било писменно. Описваш някакво селище където си бил вчера, скимва ти и хоп започваш да разказваш приказката за “Многострадалната Геновева”, която дядо ти ти е разказвал преди 72 години. Никакви пречки! И напълно безплатно се придвижваш и във времето и в пространството. Както съм започнал да ви разказвам за Париж и Франция, мога да се прехвърля в родна България и да споделя с вас възторга си от Делчево и Ковачевица. Мога. Ама за сега няма да го направя и от Лион 1977 година ще се върна в Париж през 1965 година. Все пак нека да спазвам поне малко хронология. Обещавам, че и на тези прекрасни стари български селища ще им дойде времето. Време много, само да сме живи и здрави, до Нова година, ехееее още колко пътешествия ще направим с вас. Майтап няма, аз наистина съм голям скитник.

В френските градове районите се казват “арондисман”. Например район “Васил Левски” би се казвал “Arrondissement Vassil Levski”, но и във Франция, както и у нас районите си имат и номера.

Днес искам  да ви заведа до  един много, ама много интересен район. 18-ти арондисман, където се намира хълмът  “Монмартър”. На този хълм, както и в подножието му има изключително много интересни неща, където са живяли страхотни хора, има световно известни заведения, и всяка година, зиме, лете, есен и пролет по този хълм щъкат милиони туристи от всички краища на света. Тук ще срещнете тълпи китайци с маски против Ковид, японци с тонове кинокамери и фотоапарати, африканци облечени в пъстри роби до земята, наперени американци от щата Охайо, много жители на европейския съюз, араби от Азия и Африка. Последните се чувстват като у дома си, даже искат да управляват горката Франция. И хич няма да се очудя, ако някой ден някой Мохамед или Хасан седне на стола на Людвик 14-ти, или в кабинета на Генерал Шарл Де Гол. Натам отива работата в страната на Виктор Юго, Зола и Мопасан. Но да оставим политиката на “харвардци” и комунисти от  бившето СДС и продължим туристическата си разходка.

Монмартър е доста висок хълм, чиято корона е  изумително красивата катедралата “Сакре кьер”, чийто изключително изящен силует се белее отдалече.

Според легендите, хъмът носи името си от бога на войната Марс, който в течение на вековете се е преобразувал на “хълм на мартирите”( мъченици). Преполага се, че се е наричал “Мont des martyres” и от там Монмартър. Предлагам  уточненията да оставим на френските специалисти, а ние да се разходим в миналото на този исторически хълм. Не,че тук са се случвали кой знае какви исторически събития, но тук са живяли, макар и много бедно, хора-творци, които са оставили имената си на първата страница на историята на светоното изкуство.

Този хълм  засаден  някога с лозя, през 19-ти век става любимо място за живеене на  неповторими творци  като  Амедео Модиляни, Анри де Тулуз-Лотрек, Ван Гог, Огюст Ренуар, Пабло Пикасо, Камий Писаро и други гениални майстори на четките и палитрата. В малките мизерни стаички намират подслон артисти като Жан Маре, Жерар Жюньо, писатели и поети Марсел Еме, Аристид Брюян, Жерар де Нервал, гении на музиката- Хектор Берлиьоз, Далида, Артур Рубинщейн и десетки други неповторими имена на световната култура.

С една дума Монмартър е олтар на световното изкуство. Разхождайки се по тесните улички, всеки момент може да видите някой от тях седнал с приятели в 150 годишната кръчмичка пред малка каничка с “червено”. Така, крачейки по вековния калдъръм на тези улички стигаме до един площад на име” Тертр”. Един до друг седят ходожници които ви предлагат да нарисуват вашия уникален портрет или карикатура, да изрежат от черна хартия вашия профил и залепен на бял картон да си го отнесете за спомен от това уникално място. Около десетките художници, нагъсто са разположили своите десетки маси, кафенета, барове и ресторанти. Имате голям избор къде да похарчите парите си.

Пре 1965 година с нашите обшо 40 долара за два месеца в Франция, нямахме никакви проблеми при избора на заведение. Сандвич с шунка и сирене от джоба  на шлифера и вода от малката бутилка в чантата. Ето, това е държава да те улеснява, да не се мъчиш да избираш.

Така, че зяпаме абсплютно безплатно и подминаваме художниците които ни канят да седнем на току освободения пред статива стол.

Пропуснах да ви кажа как изкачихме 222-те стъпала от долу до катедралата. Има малка зъбчата железница с един вагон и ние се възползвахме от нейните услуги, Естествено има хора, които ползват стълбите, но на мене не ми “хареса” тяхната конструкция.

През 2019 година от площад “Пигал” тръгваха въм върха на Монмартър  бяли електрокарни влакчета. Началната им спирка беше точно пред световно известното кабаре “Мулен руж”.

След като се разходихме на върха на прочутия хълм, нека се спуснем към подножието му. Тук също има какво да видим. Едно от най-прочутите места е площад “Пигал” и малките улички около него. Квартала на порока е една от най- известните “забележителности” на френската столица. Тесни улички, съмнителни барове и хотели, млади и не съвсем млади жени, които предлагат “любов” срещу заплащане. Пазарлъка е разрешен.  Сред “жриците на любовта” има от всички народи и цветове. От шоколадово тъмни африканки, нежни азиатки от Китай, Виетнам и Шри Ланка, до светлокоси рускини, едрогърди украинки и нежни полякини.  Има за всеки вкус и за всяка “кесия”, но по принцип на “Пигал”  няма луксозна стока.

Такава може да намерите  в квартала зад  храма Св. Мадлена, който се намира на Голямите булеварди. Тук “мадамите” обикалят  бавно квартала  в своите автомобили, спират пред потенциалните клиенти и му предлагат разходка и  “забавление”. Но засега ние сме далеч от този квартал.

Връщаме се на “Пигал” и съседните улички, пълни с кафенета, барове, както и от “стрип тиз” барове, пред които настойчиви, араби, африканци, италианци  и сърби(1965 г. такива имаше доста) ви канят да видите “незабравим” спектакъл изнесен от  екзотични “красавици”, пиейки кока-кола, срещу неголяма сума от около 8-10 франка (1-2 щат. долара) “ Предствлението продължава не повече от трийсеттина минути, а “актрисите” са ветеранки от времето на Мопасан.

В момента се сетих за един стар  анекдот от времето на другаря Брежнев. В Политбюро обсъждат мерки за  развитие  на туризма. Предлага се, в Москва да се открие стриптиз бар за западните туристи, вход само с твърда валута. Решават  другарката Фурцева-министър на културата, да възложи на Генералния директор на “Интурист” организирането на това специално заведение. Всяка вечер бара е празен. Никакви клиенти. Фурцева вика генералния директор на “Интурист”, и иска обяснение за този провал. Той е много притеснен. Тя го пита дали стриптизьорката е надежден човек. Той гордо заявява” Другарко Министър, нашата стриптизьорка е човек верен на Партията, член на КПСС от 1905 година. Тя  е  познавала Ленин”!!!

След като се посмяхме малко, да се върнем  на площад “Пигал” в Париж, в подножието на хълма Монмартър, възпят от поети и писатели, от певци и композитори, и рисуван от велики и не чак толкова велики художници.Тук има едно здание с една червена вятърна мелница на покрива, която е едно от най-сниманите и най-посещаваните места в света. Досещате се веднага, в това не се и съмнявам. Това е супер прочутото парижко кабаре “Мулен руж”. Тук  се е родил уникалният танц “кан кан”, който няма аналог в световната хореография, макар че не е творение нито на П.И. Чайковски, нито на Делиб, нито е постановка на Пети Па. Това е танцът на “красвиците на ноща, завладял целия свят и познат като символ на Париж, като химн на фриволния живот в “града на любовта и порока”. Тук пленява с чара и танца си красивата Ла Гулю,  прочута танцьорка и велика куртизанка, рисувана многократно от гениалния Анри де Тулуз Лотрек, който е редовен посетител на това прочуто по цял свят заведение.

Вече три века, всяка нощ тук се тълпят стотици хора от всички краища на света, за да се докоснат до славата на “Мулен руж”, да вкусят чара на танците и музиката, да се възхитят на красивите полуголи танцьорки изпълняващи прочутия ”  кан-кан”, да прекарат няколко часа в една уникална атмосфера на това уникално с историята си парижко кабаре. Наред с Айфеловата кула, Лувъра, Елисейските полета и Триумфалната арка,  “Мулен руж” е една от емблемите на френската столица.

Естествено посещението на това емблематично кабаре, през 1965 година, не беше “по джоба ни”, разхождахме се по тротуара пред него,  гледахме разперените крила на “червената мелница” и подсмърчахме като кученца пред касапница.

Но късмета си е късмет и след “само” 53 години, през май 2019 година, седяхме с Лена в “ Мулен руж” с  чаша френско шампанско  в ръце, и гледахме спектакъла на това необикновено с историята си кабаре. Не мога да кажа, че бяхме възхитени от “американизираната” програма, но  ние седяхме в “ Мулен руж”, може би на масата около която една нощ през 19-ти век е седял Тулуз Лотрек. Само това си заслужаваше  десетките евра,  които бяхме платили за това, толкова дълго мечтано уникално удоволствие.

Само след една година, през октомври 1966-та седях в друго известно кабаре на френската столица - “ Lido de Paris”, и програмата му на много превъзхождаше това, което щях да наблюдавам в “Мулен руж” през 2019 година. Но за  “Лидо” ще ви разкажа след няколко дни. Приятно четене скъпи мои приятели.