И той скочи уплашен от собствената си същност, непорочна и в същото време опасна за хората около него, вдигна телефона и й се обади.
      -Здрасти. Как си?
      -Защо ми се обаждаш? Да не би пак да си се надрусал, защото последния път май ми се обади в точно такова състояние.
      -Не, не добре съм. Хайде да излезем или защо не дойдеш към нас?
      -Кога?
      -Сега, моля ти се. Искам да се видим! След като затвори телефона, той подреди до колкото можа таванската си стаичка и зачака потънал в размишления. Искаше отново да се съберат, защото някак си му бе трудно да диша без нея. Когато не бе друсан тези тежки мисли постоянно го спохождаха. Изведнъж шума от тропането на вратата го стресна и той стана, за да отвори.
      -Здрасти. Радвам се че дойде.
      -Не ми говори за радост. Ясно ли е? От както посегна към хероина, радостта в моя живот се изпари.
      -Недей така де. Знаеш, че мога да се откажа когато си поискам.
      Момичето го погледна с малка ирония в очите и разплакано влезе навътре в стаята. По меките й бели бузи се стичаха огромни капки сълзи, които попиваха в изтъркания мокет на пода. Тя се бе сгушила в единия ъгъл на стаята, облегната на стената. Когато осъзна какво става, момчето отиде при нея и я целуна по напуканите и от студа устни.
      -Надрусай ме!
      -Моля?
      -Искам и аз да се боцна.
      -Не мога, аз не знам. Не никога!
      Тя извади от джоба си малко пликче натъпкано с хероин и го бутна в ръката му. Изкушението го накара да потрепери при мисълта за прегрешението, което щеше.
      -Дай това! Искаш да умреш? Така ли?
      -Да. Искам да усетя какво е, искам да се предрусам.
      -Ще сме двама, звездичке!
      От колко време не я бе наричал така, може би от 3-4 месеца. Когато изрече тези думи и двамата се спогледаха и отново впиха един в друг устните си. Той стана, отиде до тоалетната и след няколко секунди се върна с две спринцовки, заплака и една празна капачка. Стегна ръката на момичето, стегна и своята и след като приготви отровата напълни спринцовката и вкара мътната течност във вената на приятелката си, а после и в своята. Нямаше думи, нямаше лъжи, нямаше хора, нямаше и бъдеще за което да се хванат динственото нещо което съществуваше бе любовта между тях. Лежаха прегърнати, слети в едно цяло като Ромео и Жулиета – двама влюбени умиращи не от отрова а от любов. Бяха се пренесли в своя перфектен свят. Място където илюзията бе реалност а реалността илюзия. Пясъкът леко докосваше стъпалата им, а слънцето нежно галеше лицата им. Щяха да бъдат завинаги заедно – нещо тъй мечтано и от двамата, нещо тъй красиво и невинно. Отровата започна да действа и леки потрепервания започнаха да минават през тялото на момичето, а после и на момчето. Умряха прегърнати в ъгъла на мрачната стая, а след няколко дена ги намериха с целувка обвързани, изоставени от света.