Там, край Славеева река, където се нижат козите пътечки, Славейко препускаше след добитъка, и свиреше на дудучето си. От време на време сваляше дудука и запяваше, та се чуваше чак отвъд реката, към къщите.
Тичаше неуморно всеки ден и пееше, та радваше дядо си, който си почиваше под сенчестите клони на големия орех.
Веднъж Славейко приседна до него и двамата си заговориха:
- На кого съм кръстен, дядо?
- На славея! - отговаряше старецът - Запее ли славеят, душата ти се радва, и ти става спокойно, и чистият въздух промива дробовете ти, и ти става някак леко, леко.
Ето, чуваш ли?
Песента славеева се чува отвъд реката, чак към Айтос, и всеки, който е излязъл на балкона си да подиша чистия въздух, я чува, и пее с него.
Така и ти, Славейко - засвириш ли, запееш ли - радваш всеки, радваш и мен, радваш и козичките, и кучето дори. Я засвири някоя мелодия да видиш как се усеща радостта в животните.
Засвири отново Славейко, запя, и наистина животните сякаш уловиха ритъма, и заприпкаха весело, та дори и кучето заподскача щастливо, и радостният му лай озвучи гората.
Някъде над тях запя и славеят!
- Виждаш ли, Славейко - засмя се старецът - Цялата гора се весели, когато засвириш и запееш, дори самият славей ти приглася. Не можеше другояче да те кръсти майка ти. Още като се роди, изви такъв глас, че нямаше друго име за теб.
Славейко бе спрял да свири и пее.
Но звънкото чуруликане на славея се чуваше още дълго време, сякаш птичката му казваше:
"Видиш ли, Славейко, дори дудучето да замлъкне, славеят - подкарал веднъж мелодия - не ще я спре така изведнъж."
Тръгнаха да прибират козите!
И след като си влязоха у дома, Славейко за пръв път благодари на майка си за името, което му бе дала, защото сърцето и душата му бяха изпълнени със звучната славеева песен!
© Антония Станчева Всички права запазени