Е, предполагам, измина много време, повече, отколкото можех да понеса, много повече, отколкото трябваше. Забрави ли ме вече? Сигурно дори не се сещаш, че някога съм съществувала. Ами всичко, което бяхме, всичко, което някога деляхме? И то ли остана там някъде в остатъците от душата ти? Не считаш ли за нужно поне да се правиш на човек? Когато погледна в очите ти, виждам сивота и празнина... явно смяташ, че е по-лесно да ме обвиняваш, да казваш, че така е по-добре, защото аз така съм го поискала. А замислял ли си се, че може би никога не съм искала да направя нещата, които направих и да кажа всичко това. Замислял ли си се, че обстоятелствата са ме принудили и нещо в теб ме е подтикнало? А замислял ли си се, че МОЖЕШЕ да се бориш отново, както досега? Че вината не е само моя и че двама я играят тази игра... Естествено, че не... по-лесно е да живееш във фалшивия си и измислен свят, нали... Ти започна, аз завърших. Е, какво? Дали те обичам още? Естествено, първата любов не се забравя. Да, т ...