Е, предполагам, измина много време, повече, отколкото можех да понеса, много повече, отколкото трябваше. Забрави ли ме вече? Сигурно дори не се сещаш, че някога съм съществувала. Ами всичко, което бяхме, всичко, което някога деляхме? И то ли остана там някъде в остатъците от душата ти? Не считаш ли за нужно поне да се правиш на човек? Когато погледна в очите ти, виждам сивота и празнина... явно смяташ, че е по-лесно да ме обвиняваш, да казваш, че така е по-добре, защото аз така съм го поискала. А замислял ли си се, че може би никога не съм искала да направя нещата, които направих и да кажа всичко това. Замислял ли си се, че обстоятелствата са ме принудили и нещо в теб ме е подтикнало? А замислял ли си се, че МОЖЕШЕ да се бориш отново, както досега? Че вината не е само моя и че двама я играят тази игра... Естествено, че не... по-лесно е да живееш във фалшивия си и измислен свят, нали... Ти започна, аз завърших. Е, какво? Дали те обичам още? Естествено, първата любов не се забравя. Да, точно така, липсваш ми понякога и да, има моменти, когато мисля за миналото ни. Искам ли да се върна? О, боже, не... аз просто стоя безмълвно и наблюдавам колко жалък си ти, в какво се превръщаш и накъде отиваш.

Жив и здрав. Дано да намериш друга, която те обича със силата, с която те обичах аз и нека тя вижда човека, който виждах аз. Не, чакай - невъзможно е, защото този човек отдавна умря и повлече със себе си всичките ми мечти. Това, което остана от него, е просто един силует, който винаги ме наблюдава отстрани и сякаш иска да ми каже нещо, но думите просто не стигат, защото гордостта е препречила пътя им. Е... мълчи си, това ще направя и аз, защото всичко, което обичах и ценях, е запечатано вътре в мен и няма да позволя да го видиш... Защо ли? Защото вече не заслужаваш нищо, дори и усмивка или простичък жест. Сега просто ще седим, вперили очи един в друг, докато не ни омръзне, докато не спрем да зачитаме съществуването си и не се понесем в порочния кръг на собствените си чувства, които ни изиграха такава лоша шега.