Не е толкова зле да си мъртъв. Можеш да правиш каквото си искаш. Всичко е безплатно. Виждаш как са и какво правят хората на земята. Не съм на седмото небе. На първото съм. От другите... призраци разбрах, че за да отидеш там, трябва да направиш някои неща. Хората, които са на седмото небе, са много силни. Те могат да се преродят и  да изберат още някой, който да дойде с тях, но са много малко. Само петима. Знам го от сигурен източник.

 

Взимах си вана в голямата къща, която си купих безплатно в Ню Йорк. Минаха три години, откакто съм мъртва, но тук ми харесваше. Наслаждавах се на ваната, когато някакъв сив дим започна да излиза от мивката. В първия момент се стреснах, но после видях, че от дима започна да се оформя мъжко тяло. Добре, че във ваната имаше доста пяна и той нямаше да види голото ми тяло. От дима се появи момче. Красиво момче. С черна като въглен коса и синьозелени очи, гъстите мигли стояха като ореол около очите му, с леко удължено лице, изпъкнали скули и плътни устни.

- К-кой си ти? - попитах го аз и на красивото му лице се появи усмивка, разкриваща снежно белите му зъби.

- Елизабет... мислех, че информаторите ти са ти казали за мен. А и даже да не бяха, мислех, че ще се досетиш. - Тонът му беше спокоен, но само от присъствието му ме обхващаше гняв.

- Какво искаш от мен? - креснах му аз

- От начина, по който ми говориш, си личи, че наистина не знаеш кой съм. - каза той и извъртя леко главата си. - Аз съм смъртта.

Смъртта ми е на гости. Момчето не приличаше не нещо толкова болезнено. Само бледата му кожа ме плашеше малко. Синьозелените му очи шареха някъде във ваната и на досега сериозното му лице се изписа самодоволна усмивка. Очите му ме караха да се чувствам неловко. Свих се и обгърнах коленете си с ръце.

- Мислеше си, че като има пяна във ваната, няма да видя през нея. Аз виждам през кожата ти. Пяната не е пречка. - продължаваше да ми се усмихва със самодолната си усмивка. Кърпата беше наблизо. Грабнах я и се закрих, докато той гледаше през прозореца. Приближих се до него и го бутнах назад, но вместо да падне той, залитнах аз. Той ме хвана. Ръцете ме боляха. Имах чувството, че съм се ударила в стоманена стена.

- Ох! - изстенах.

- Харесваш ме, нали? - попита ме той, като се взираше в очите ми. Сякаш ме проучваше надълбоко. Отскубнах се.

- Не се мисли за голяма работа.  - щях да го бутна пак, но не исках да си причинявам рани, затова се отказах. - Няма да е зле да ми кажеш името си. Ще е неловко да те наричам Смърт.

- Нико. - каза той, докато се опитваше да надзърта зад вратата, където се обличах.

- Е, Нико. Като всеки човек... или дух, и аз имам нужда от лично пространство, така че се съсредоточи някъде другаде. - той добре разбра намека ми и се обърна отново към прозореца, гледащ към светещия град. След като облякох къса синя рокля на цветчета, отидох до него.- Защо си тук, Нико? - обърна се към и ме огледа от глава до пети.

- Имам предложение за теб, което ще ти хареса.  - подаде ми лист хартийка. - Това е адреса на момчето, което искам да убиеш. Той е жив. Ще ти позволя да слезеш на земята... но ще съм с тебе в човешката ми форма. Очите ми ще са върху теб, за да не избягаш, но даже да го направиш, аз пак ще те намеря и ще трябва да те убия. Ако направиш всичко както трябва... - замълча за миг и отмести поглед от мен - ... ще се преродиш. - каза всичко това на един дъх с едвам доловима нотка на тъга.

- Защо искаш да убия това момче?

- Защото то уби мен. - видях как го обхваща ярост - Утре да си готова. Ще дойда за теб в 11:30 и ще ти обясня как ще слезеш на земята.

- Ами ако не искам да убивам човек? Ако не искам да гледам как друг страда като мен? Тогава какво?

- Не искаш да убиваш, но искаш да живееш. Научи се да правиш жертви. - бяха последните му думи, преди да се превърне отново в сив дим и да изчезне през отворения прозорец. Не исках да го признавам, но ако се налага да убивам, за да живея... ще го направя.