Ще помня винаги когато за последно погледна в очите ми. Прогледна чрез тях и видя много... видя всичко, което не трябваше. Видя себе си след три години, видя се щастлив и примирен, видя се обичан видя се баща.
Видя, че света и съществуването ти са различни от сегашните ти представи, сегашните ти забавления и твоето настоящо Аз. Видя и се изплаши от бъдещето. Страхливец!
Затова вече вървя със затворени очи,за да няма разочарования, за да няма страх от необикновеното.
Има само илюзии и предположения... мечти вече няма, има реализъм и глуха тъмнина.
От време на време има премигващи светулки, мъчещи се да пропукат тъмното. Подминавам.
Нямам страх от тъмното, страха ми е у светлото.
Светлината като чувство не ми е чужда,просто хората не я оценяват и си играят с теб чрез нея. А тя е нещо тооолкова хубаво... уви, лъжовно е.
И всъщност разбирам, нямам страх от нея,имам страх от хората, които я използват за първичните си нужди.
Затварям си очите за хората, страх ме е да ги погледна. Виждат светлината ми и се възползват от нея. Наричат я своя,наричат я наша. И аз вярвам... и пак ставам слепеца в тъмното.
© Десислава Данчева Всички права запазени