Всичко у Тамара говореше за грях. От плавната походка, която караше не един мъж, независимо на каква възраст бе, да се обръща след нея като омагьосан на секундата, в която я забелязваха,  до натежалия от сласт, премрежен  поглед. С гъстите си, черни като непрогледна нощ   коси беше ”удушила” не малко мъже, дръзнали да пожелаят да се докоснат до тази дяволски красива жена. В дълбоките, зелени очи, дали подслон на необяснимо безразличие, човек можеше да удави мъката си или разсъдъка си. Но кое от двете, това не зависеше от тях. Тамара решаваше с кого, кога и как. И дали... Винаги държеше мъжете на дразнещо ги разстояние, което ги влудяваше и ги караше да се самозабравят в старанието си да я впечатлят и не един бе лазил в краката ù от лудост по нея. Това обаче още повече я озлобяваше и я караше да ги върти на бавен огън. Тамара безпощадно мразеше мъжете, които се влюбваха в нея, а това не беше никак трудно, достатъчно бе само да я зърнат. И правеше всичко възможно да ги унижава, казвайки им в лицето какво мисли за тях. А то винаги беше едно и също, че са жалки. В едно тя беше сигурна  от много време насам, а именно - колкото по-трудно получаваше обич от някой мъж, толкова по-отчаяно на свой ред го желаеше. Но досега не бе срещала мъж, в когото да се влюби, както ù се искаше. Да изчезне в любовта си, независимо от последствията. По дяволите последствията, всеки път ги предизвикваше, играейки си с огъня с мазохистична наслада, а после дълго страдаше, далеч от хорските очи в жестока и осакатяваща сетивата самота, наложена от нея самата.

   През деня Тамара беше уважаван лекар в реномирана клиника, а през нощта тя бе подвластна на своите демони. Колкото по-всеотдайна бе в ежедневието и се раздаваше без остатък на болните, толкова повече си го взимаше обратно от мъжете нощем и жестокостта ù към тях се усилваше в унисон с молбите им да бъде с тях. Преобразяваше се до неузнаваемост. Ако някой от хората, на които беше помагала, я видеше в тази светлина, със сигурност щеше да я подмине без да я познае. Та тя самата не се познаваше тогава. Сякаш с нанасянето на последните щрихи от тежкия вечерен грим, Тамара замаскирваше без остатък вродената си добротата и чувствителност, които толкова пъти бе възненавиждала и правеше всякакви опити да ги изтръгне безследно. Нямаше място за тези глупави и безполезни човешки черти в този жесток свят, където страданието беше задължително условие за началото на всеки нов ден. Толкова много беше свикнала с този двойствен начин на живот, че без всякакво усилие разграничаваше деня и нощта и отношението си към хората през тези две части на денонощието. Ако някъде съществуваше награда за двуличие, то Тамара безусловно  би ликвидирала всяка конкуренция за нея и неминуемо щеше да вземе приза. Но това не беше вродено лицемерие, то бе принудително заучено, заради огромната болка, която сърцето ù незнайно откъде бе натрупало и носеше толкова години вече. Но Тамара отлично знаеше, че не бе изтърпяла толкова болка, колкото повече се страхуваше от съществуването на такава и сякаш беше взела всички мерки срещу евентуалната ù поява. Беше се имунизирала с жестокост и нетърпимост към всякаква проява на обич. Мъжете, които бе допускала до себе си, бяха все слаби или в последствие ставаха такива, под натиска на нейния див характер, граничещ много пъти с безумие и често менящи се настроения. Мъжете, които я бяха искали в живота си, винаги се бяха надценявали с една-едничка цел, а именно да се докоснат до тази тъжна богиня. Но в последствие разбираха що за жена е и що за характер притежава. За тяхна огромна беда нежната ù външност адски заблуждаваше. Тамара беше като онези красиви цветя, които изяждаха всичко, дръзнало да се опита да се наслади на примамливата им красота. Така и тя хапеше ръката, дръзнала да я погали. Като подвижните пясъци поглъщаше всеки, осмелил се да се озове в нейния периметър.

   Тамара дълго време се страхуваше да си признае, но напоследък прекрасно осъзнаваше, че не е нищо повече от едно объркано, отказващо да порасне дете, тъй като светът на големите я натъжаваше и огорчаваше със своята смазваща жестокост, със своята бездушност и лицемерие, със своята безсъстрадателност и изкуствена усмивка. Беше твърде слаба, за да се заблуждава, че може и да оцелее сама и  да се бори срещу всичко това отново сама. Болезнено копнееше за силно мъжко рамо, на което би могла да отпусне уморената си от лутане  ранима женска душа, без да се страхува от изгрева и новия ден, без да се страхува да прояви обич и да се наслади на такава. Без да се страхува да бъде истинска жена, каквато несъмнено бе.