Всичко у Тамара говореше за грях. От плавната походка, която караше не един мъж, независимо на каква възраст бе, да се обръща след нея като омагьосан на секундата, в която я забелязваха, до натежалия от сласт, премрежен поглед. С гъстите си, черни като непрогледна нощ коси беше ”удушила” не малко мъже, дръзнали да пожелаят да се докоснат до тази дяволски красива жена. В дълбоките, зелени очи, дали подслон на необяснимо безразличие, човек можеше да удави мъката си или разсъдъка си. Но кое от двете, това не зависеше от тях. Тамара решаваше с кого, кога и как. И дали... Винаги държеше мъжете на дразнещо ги разстояние, което ги влудяваше и ги караше да се самозабравят в старанието си да я впечатлят и не един бе лазил в краката ù от лудост по нея. Това обаче още повече я озлобяваше и я караше да ги върти на бавен огън. Тамара безпощадно мразеше мъжете, които се влюбваха в нея, а това не беше никак трудно, достатъчно бе само да я зърнат. И правеше всичко възможно да ги унижава, казвайки им в ...