Трябва да е ясно, че Смотльо, въпреки името си, далеч не беше някой смотаняк. Дори минаваше за готин, макар и малко странен, тъй като често се държеше привидно твърде инфантилно и наивно. От друга страна, Смотльо знаеше, че е по-добре да те мислят за кретен, докато не се наложи да демонстрираш противното, отколкото да се възхищават на интелектуалните ти възможности, докато не свършиш някоя непоправима кретения.

Освен това, в ДНК-то му, в късото рамо на четвъртата хромозома, я имаше онази специфична последователност, която генетично предопределя смотаняците като такива, но кой знае защо тя си оставаше проявена в минимална степен. Последното можеше спокойно да послужи за написването на няколко тома научна литература, за напечатването на които да бъдат изсечени три-четири хектара амазонски джунгли... Ако със Смотльо не се беше случило нещо, което от известна гледна точка си беше пълна кретения. Освен това човешкият гений по онова време все още не подозираше за съществуването на смотаняшката ДНК в късото рамо на четвъртата хромозома, а Смотльо не се движеше в кой знае каква научна среда, така че феноменът в него да бъде забелязан. Но стига хипотези и вероятности!

Всичко започна в една мразовита януарска вечер и, на практика, свърши в нея. Смотльо и Воднистия бяха на концерт на аматьорската рок-група на старото Смотльово приятелче Цецо Блуса, пиха по една голяма водка, чуха шестте парчета от репертоара и тръгнаха да се прибират пеша. По пътя си говореха за предстоящите изпити от зимната сесия, за учителския институт в Кърджали, за това колко готина и неповторима е Мечо и още колко е несправедлив този свят, в който тъпите реднеци от Айова, Охайо и Айдахо живеят при по-добри условия от младите интелигентни и отворени български типове като Смотльо и Воднистия. После минаха на проблема с емиграцията на същите тези млади интелигентни и отворени типове като тях двамата от България в места, населени предимно с тъпи реднеци, като Охайо, Айдахо и Айова. Накрая пак се върнаха на темата за Мечо, а когато Воднистия нещо се сдуха съвсем, млъкнаха и само дишаха тежко и учестено, заради студения нощен въздух и бързия ход, който поддържаха. После и Смотльо се сдуха, понеже разбираше какво измъчва спътника му, но нямаше какво да стори, за да го разведри. Проблемът беше, че Мечо скоро трябваше да заминава за Канада, а Воднистия, който от около година и половина беше много влюбен в нея, трябваше да си стои в България. И Смотльо беше изпитвал същите душевни мъки, когато преди две години беше също така тежко влюбен в Мечо, а тя пак щеше да заминава за Канада. Само дето тогава Мечо изобщо не беше влюбена в Смотльо, а сега наистина обичаше Воднистия и освен това, преди две години не й се получиха нещата и не замина, а този път беше сигурно.

Вървяха така - като двама рицари на печалния образ - и издишваха облачета тъжна пара срещу несправедливия свят на добре уредените реднеци. И докато крачките отминаваха една след друга, в главата на Смотльо се сменяха идеи за това как да разведри Воднистия. Навремето мъката се беше изляла в един доста добър разказ за слънца, борчета и лосове, а и Мечо си остана в България в крайна сметка... Накрая в Смотльовата глава се засели най-универсалното решение за всяка мъка - да се напият и да забравят. Направо да си изтрият паметта от пиене. И когато минаха край някакъв денонощен, съдбовните слова бяха изречени: "Искаш ли да си вземем пиене и да седнем в парка да си го изпием?". В предложението нямаше да има нищо нередно, ако всичко се случваше през юни, но беше януари. Въпреки това Воднистия не даде вид да се е изненадал, просто кимна утвърдително и измрънка едно "Ми-и... да, ‘що да не?...". Бутилка с водка и още една с червено вино и двамата се разположиха на една пейка. Нямаше нищо за казване, затова веднага отвориха пиенето и мълчаливо засмукаха. От време на време си разменяха бутилките.

Смотльо се сети за Мечо и въздъхна. Допреди три години той си отговаряше напълно на името, поне що се отнасяше до контактите с другия пол. Съдбата и една посредствена във всяко отношение кака му помогнаха да се раздели с девствеността си още на петнайсет и после - нищо. Години нищо. Прехласваше се по най-отраканите мадами в гимназията, но все се чувстваше не достатъчно някакъв, за да се осмели да направи нещо по въпроса. И после срещна Мечо или по-правилно забеляза Мечо, защото се познаваха бегло от преди. И се влюби пределно безнадеждно, тъй като тя, макар че се опита и имаше доброто желание, така и не можа да му отвърне със същото. А и щеше да заминава за Канада. Постепенно на Смотльо му мина, а Мечо, след един-двама пълни селяндури и некадърници, се запозна с Воднистия. Междувременно обаче онази ДНК-последователност в късото рамо на четвъртата Смотльова хромозома престана да си върши работата. Доскорошният тотален лузър стана готин и уверен в себе си. И макар и далеч от стандартите за красота, беше забавен и обаятелен за жените по свой собствен начин. През всичкото време Мечо беше един от най-близките хора.

Изведнъж потокът от мисли в Смотльовата глава секна и той осъзна, че някой неусетно се е появил до тяхната пейка. Погледна нагоре и видя някакъв страшно висок тип, загърнат в бяло наметало с качулка. Непознатият протегна кокалеста ръка към бутилката на Смотльо и той му я подаде. Всичко ставаше като на забавен кадър. Воднистия не помръдваше. Без да иска дългучът не пое бутилката достатъчно стабилно и си заля ръкава с мавруд. Изпсува и захвърли виното в храстите наблизо. После бръкна под наметалото си и извади дълга коса, чието острие проблясна на светлината на нощните лампи. Смотльо седеше като хипнотизиран, Воднистия също не реагира. Непознатият замахна...

На сутринта намериха двама вкочанени млади мъже на пейка в парка, а до тях - празна бутилка от водка и още една, но от вино, в храстите наблизо. Мечо беше много тъжна и за да забрави по-бързо, замина след месец за Канада. Редом до самолета, който я отнесе отвъд океана, летяха два призрака и току се клатушкаха като пияни. Говореха си за несправедливия свят с реднековете в Айдахо, Айова и Охайо и младите интелигентни и отворени типове в България, и през цялото време псуваха Бялата Смърт.