28.02.2024 г., 11:18 ч.  

Там 

  Проза » Други
99 2 0
4 мин за четене


Всъщност никога не сме водили разговор. Даже бих казала, че сме почти непознати. Не знам. Не е било нужно да си говорим. Не е имало какво да си кажем... с думи. Разбираше ме с очи. Сякаш виждаше през мен и какво ми е на душата. Понякога имах чувството, че ми чете мислите. Не мога и да кажа, че сме прекарали повече от три часа в споделено присъствие. Обикновено бяха секунди, някъде по улицата, току-виж ми се наложи да прекарам и малко повече време...цели минути, но там беше друго. Не мога да опиша с думи...как се описва нещо изживяно, което никога не се е случило. Тялото ми познава нещо далечно, мимолетно, продължава да се връща и да търси. Ах, колко зависимо е станало от... нищо. Нечия грешка, импулсивност. Един глас, в главата ми кокетничи. Обидно ми говори за предателство, за дойстойнство и разни други там ценности. Очите, като заклети в мен врагове, търсят, а когато намерят...се извръщат на другата страна и броят прашинки в пространството. Току виж пак успял да погледне през тях... Златната клетка на подтиснатите ми в разум желания...колко пък да е силен този разум, вечер се прекършва и той ме предава... и след поредното мое бягство хапя устни, чупя пръсти и си повтарям, че за последен път бягам. Следващия път ще съм смела. А иначе говоря...на приказки съм много силна. Миша ми е силата – кацнало на жицата врабче и гордо се надсмива над змия, че там не може да го изяде, а когато по земята кълве, подплашено върти очи с треперещо сърце...и тайно, вероятно се надява, че ще успее да се отърве от незначителната му съдба и змията ще го изяде.


Май, че беше вечер. Май, че бързах. Аз винаги бързам. Усетих нечие присъствие и се обърнах. Познат силует се мерна в близост, пусто късогледство, трудно разпознавам лица... минах си по пътя, в последния момент погледнах и видях...


Изненада, шок, вълнение, радост, страх, кратка секунда на смесените ми чувства... или пък надменност, така вероятно изглеждам, зорко пазейки в тайна експресивната ми натура.


И... мълчание...


Май, че женствената ми природа не преклони глава. Коя жена не иска първа мъж да я поздрави? А кой ли мъж би се зарадвал, че жената егоцентрик за пореден път си демонстрира своя арогантен нрав? И за пореден път никой, нищо не казва. Двама неотстъпващи антагонитсти. Неговата тишина... понякога прошепваше нещо тайно и нежно с поглед, но по-често го чувах как въздиша раздразнено, когато за пореден път се сблъсква с моя егоцентризъм. А де да знаеше, че това само страх, как ми се искаше да се обърна и да прошепна, че желая.. но  твърдата му, студена натура в съзнанието ми е останала недостъпна...

В онзи момент безгласно ми се скара. Гневно се обърна... изгони ме с очи... същите, в които обичам да се събличам и его и дрехи. Писнало му бе от повтарящата се история.... Подчиних се. Продължих. Върви обяснявай как боли от някой, когото не познаваш... усетих го като плесница... с очи.

 

Думи не нараняват така, както единия му пуст поглед.

 

Исках да обясня колко всъщност недовиждам, че ми е трудно да разпознавам лица, с треперещ глас да се извинявам за всеки път, за всяка моя нарцистична постъпка, която никога не съм извършила.


Вървейки се замислих за момент. Някак ми напомняше на някого много преди него. А от тогава бяха минали години, смътен спомен ми изплува за подобен образ с подобна тишина.

 

Първите очи, които сляпо търся в други и пред себе си повтарям, че съм забравила. Точно на тях напомни, със своя бурен, остър нрав. Явно, че за това се връщам. Явно всеки път, щом го срещна, отново преживявам нещо, пробудило женственото в мен, когато била съм невръстно момиче. Смътен спомен... почти сън. Един далечен глас, първия проговорил ми с такъв тон, едни думи, които чувам винаги в съзнанието си, когато накланям покорно глава.
“Слушай батко си, за да не ставам лош!”
И образ на невръстно девойче, непознаващо мъжка ласка, треперещо под зоркия поглед на подобен звяр... докато покорно се подчинява. Така и не разбрах кой беше виновния тогава. Аз, със своята наивност, търсеща близост в непознат или той, отдал се на първичния инстинкт за доминация, който отключва се пред слаб човек.

Бягам...не бягам. Предавам се за момент – първично, идва ми от вътре. Някакъв гняв после ме вдига на крака. Махвам пренебрежително с ръка и продължавам напред... но предателски поглеждам през рамо, не издържам,  виждам един далечен образ, на някого далечен, заключен зад погледа на един непознат, който вече ми е обърнал гръб.


Не си спомням, не си спомням, не си спомням, не помня!


Пресякох улицата, отново си прошепнах бързайки към нас, че следващия път ще съм смела.

 

Отново не си повярвах.


И отново го подминах, опитвайки се да заглуша онзи първи глас, повтарящ точно тези думи отново и отново.

© Hhrrr Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??