Смърт зад портата /криминална фантастика/

Чичо Перо /експозиция/

Чичо Пешо някои наричаха Перо. Но – тихичко и далеч от ушите му. Защото, както с полушепот говореха зад гърба му, бил малко перко и като нищо можело да набие дръзналия да го обижда. И не само него. Веднъж беше напердашил трима цигани, опитали се да откраднат кон от ТКЗС-то в близкото село.

Е, последствия нямаше. Защото чичо Пешо работеше в милицията и тъкмо тогава го бяха изпратили да разследва изчезването на тон слънчоглед от склада там. И попаднал на циганите, тихичко отвеждащи коня от стопанския двор.

Друг въпрос е какво щяха да правят с него – ни можеха да го продадат на друго ТКЗС, ни на частник. Ако случайно намереха, де…

Важното е, че ги сбара в тъмното, разбра какво става и…

Циганите изпълниха отчета. И го ангажираха,  защото иначе чичо Пешо щеше да открие слънчогледа и да стане една…

Казано направо – началниците му хем го харесваха /можеше да открие дори сврака, отмъкнала капачка от бира/ хем се бояха от него. И по-скоро от трудно управляемия му нрав. Често разкриваше неща, които по него време не бяха за публичност.

Например, ако не беше хванал циганите и шефът му не беше го забил да довърши разследването, можеше да разбере, че никакъв слънчоглед не е краден, че почти официално е изкаран за града, където група запалянковци на окръжния отбор го опекли, разпределили по пликчета /навити фунийки от бивши тетрадки/ и разпродаден преди важния мач за оставане в групата. А парите заминали за София в джобовете на съдийската тройка и наблюдателя след оспорваната и заслужено спечелена среща…

Тая история чичо Пешо ми разказа като пенсионер. Напусна милицията малко след 1990 година. За разлика от унифицираните пенсионери, той  не обичаше да чопли земята с мотичка, не си убиваше времето, скитайки с пенсионерските глутници из града, не ближеше до обяд едно кафе, а следобяда второто. Четеше – при това класическа научна фантастика – докато полуослепя от годините, но най-често дремеше под голямата круша. Компенсация за мозъчното напрежение в работата, обясняваше ми. А понякога ме спираше и ми разказваше истории, които обикновено липсвали от официалните отчети на милицията…

Сред тях – историята за детските гробчета, садистите и човешките бездни…

Поляната с гробовете

Трагедията с децата се случила нейде около 1971 година. И останала неразкрита дори след петнадесет години.

Градът, макар и окръжен, и тогава не е бил голям. А сега е наполовина по население, макар официално да го водят стохилядник.

Както всеки подобен, има си център. Или – по-точно, всичко в него е център. Трудно е да си в покрайнините. Още повече, че хората предпочитат да се скупчват като ято кокошки в новите панелки.

Има и три квартала, разбира се: Ясенево, Яворово и Горското. От центъра ги дели тихата рекичка, в която дори пиян врабец не може да се удави.

Първите два квартала са почти слети с центъра, а Горското е отделен с неголяма гора. Уж наречена лесопарк, всъщност тя е рядко посещавана. Има нещо неприятно там. Старите хора говорят за убежища на всякакви черни сили, а младите просто предпочитат градския парк – от другата страна на центъра.

В гората наистина има нещо тайнствено и мрачно. Понякога – дори без буря, там се виждат жълти светещи кълба. Като балони, но… Някак си потискащи и заплашителни… Идваха учени от БАН, разставяха разни апаратури, разгъваха гигантски хартиени схеми. Обаче – казали само, че това е природна аномалия, че кълбовидни мълнии по време на буря се носят между дърветата, че всичко е нормално ненормално.

Но това ставаше през 70-те години, когато бях ученик и се налагаше да поразбера туй-онуй от физиката. За оценката най-вече, самата наука не ме привличаше.

И дори аз се питах – а защо нито едно от тия кълба не е гръмнало? Нали това ни обясняваха – носят се кълбовидните мълнии свободно, обаче – докоснат ли предмет или човек.. Няма как десетки кълбовидни мълнии да кръстосват между дърветата и нито една да не улучи ствол, примерно.

Прекалено бързи и точни бяха…

Е, пострадали нямаше. Но си беше страшничко и някак си неуютно, отблъскващо…

Което караше дори припламващи от емоции млади хора да избягват гъстите храсталаци и предпочитат меките, удобни за момичетата им,  треви на парка…

Понякога, наистина, в гората ходят хора – търсачи на гъби, събирачи на дренки, просто търсещи спокойствие и мир.

Но, тъй като спокойствие и мир най-добре се постигат след третата ракия, рядко може да се зърне човек без нужда в гората…

Само дето през 1971 година един нашенец тръгнал за гъби и попаднал на поляната с гробовете…

/Следват продължения/

Заповядайте - https://genekinfoblog.wordpress.com/