Не ме разбирайте погрешно, нямам нищо против моето българско потекло, просто не мога да се съглася с някои особености на културата на древния ни народ, които подтикват хората да си създават погрешни представи и обикновено ги отвеждат към извършване на просташки, арогантни, селски (в лошия смисъл на тази дума) и в крайна сметка, необмислени деяния. Звучи объркано, знам, и затова ще ви запозная с подробностите около една случка от току-що отминалото лято, която ме насочи към току-що изказаната мисъл.

Пътувах с останалите членове на семейството си, жена и две деца на възраст четиринадесет и седемнадесет години, с влак по посока изток, тоест към морето. С влак, защото от миналата година нямам кола. Тъжна история за това колко рисковано е да паркираш превозно средство на улицата, когато в страната тече национален празник и има вероятност в малките часове на денонощието препил шофьор с мощно BMW неканен да влезе, барабар с колата си, в твоето скромно возило откъм багажника.

Настанихме се удобно във вагона и аз, захапал солета, вътрешно се насладих на интериора на общото пътническо помещение, с което държавната железница отскоро бе заменила онези противни малки купета с по осем места, които (визирам купетата), в случаите когато бяха заети (разбирай винаги поради хроничния недостиг на по-голямата железопътна единица, наречена вагон), създаваха усещането за задушевност, каквато имат сардините, затворени в комфорта на металната консерва от лев и осемдесет. Имам предвид от онези с доматения сос.

Заедно с втората солета почувствах лека форма на нервност, която в ежедневието ми се наблюдава в случаите на непредвидена поява на външен дразнител. Първоначално установих, че източникът на тази негативна емоция не притежаваше конкретна човешка форма, а по-скоро се намираше в сферата на субективната битийност. В последно време обичам да се изразявам сложно, защото от началото на миналогодишния футболен сезон вместо да гледам футбол, чета философски книги, чието съдържание разбирам не повече от двадесет процента. Заради вродената ми упоритост обаче, която някои наричат темерутлък, ниското КПД не ме обезсърчава да продължавам да се взирам умно над страниците.

Та, просто казано, с втората солета установих, че в общия вагон е горещо и това не ми хареса. За щастие запазените билети ни отреждаха места до един от шестте прозорци, които се отварят и с жест на професионалист, танцуващ пасо добле, аз посочих на сина ми да упражни тинейджърската си сила за нещо полезно. Той се съгласи съмнително бързо, а факта, че не използва редовното “Защо аз, а не тя, тоест сестра ми?”, ме накара да се запитам дали детето ми няма висока температура.

Влакът се отдели тежко от перона и за кратко набра скорост, позволяваща талази свеж въздухът да нахлуят във вагона. Отпуснах се блажено, като вече изпразненото пакетче  солети катализира този процес. Всичко красиво, което моята изнурена от година тежък труд душа можеше да събере за един кратък момент се концентрира в гърдите ми. Усмихнах се на милото си семейство и отворих книга, за да направя дългото пътуване по-кратко, съдържателно и приятно.  

Изведнъж откъм гърба си долових присъствието на човешко същество, което очевидно не бях канил да нахлува в личното ми пространство. С тренираните си сетива усетих как погледът му се впива ожесточено в тила ми, а в развинтеното ми въображение изникнаха кървави имиджи от един от онези филми на Нешънъл Джеографик, в които кръвожаден лъв впива острите си зъби в грациозна газела. Аз се идентифицирах с героя на газелата.

Нека дам още малко информация откъде се научих безпогрешно да разпознавам кога някой натрапник ме гледа изотзад, без да съм му дал карт бланш. Година по-рано залових на местопрестъплението съседа ми Грую, отчаян фен на воайорското предаване „Биг Брадър” да наднича в хола ми. Това упражнение ексцентричният маниак извърши с огромен риск за живота си, имайки предвид, че живея на петия етаж, той – също, но в съседен апартамент. Когато го запитах разгневен какво цели, като гледа в дома ми, Грую отговори, че е жертва на реалитито и откакто го следи, непрестанно си вре носа в живота на другите. Със сълзи на очи ми призна, че понякога тази му слабост предизвиква остри болки, следи и подувания, особено в областта около очите и устните.

Простих му, но го предупредих да внимава, защото и аз съм човек и мога да се поддам на първоначалния си импулс – същият, на чиято разрушителна сила другите потърпевши преди мен не бяха устояли. Той не разбра какво точно означава това, но почувства, че вероятно отново би било болезнено и схвана. Повече не ме притесни, но в личен план изгодата, която аз извлякох, бе, че ми остана таланта да разпознавам кога някой ме дебне откъм гърба.

Обърнах се. Бе жена на около шестдесет години, със силно прошарена коса, остър нос и вълнен сив, плетен пуловер, който ù придаваше вид на полярен изследовател от станцията ни „Свети Климент Охридски”, базирана на остров Ливингстън – част от антарктическия архипелаг Южни Шетландски острови. Помислих, че сънувам, защото бях останал с впечатлението, че заедно със семейството си пътувах в посока изток към морето, да прекарам лятната си ваканция при синоптична прогноза, свалена от интернет за около двадесет и осем градуса средна температура на въздуха.

– Вдигнете прозореца! – строго изрече жената и, сигурно си въобразих, но от устата ù сякаш наистина излезе пара.                                                                                                         Помислих си: „невъзпитана е, но какво от това” и със задоволство констатирах, че сърцето ми все още е изпълнено с разбиране за нуждите на другите пътници, макар и тези нужди да влизат в противоречие с моите и с тези на здравия разум. С подобен на онзи, отпреди малко, пасо добле жест посочих на сина да вдигне прозореца, но когато стигна половината, казах:

– Стига!  

Защото предвидях как би изглеждало и ухаело свареното ми в собствен сос семейство на последната спирка, ако в този момент секне притокът на въздух в общия вагон. Съвсем очаквано дамата реагира веднага, но е редно да призная, че ме изненада остротата, с която изстреля това вече доста по-нетърпящо възражение:                                                                                                                                  

– Още! До горе.      

– За съжаление повече няма да го затворим – отвърнах смело аз и впечатлен от стеснените зеници на госпожата, продължих, като посочих с ръка семейството, сякаш излагах смекчаващи вината обстоятелства пред Върховния съд на републиката.  – Ние имаме нужда от въздух.  

– Не може да не го затворите, на мен ми духа във врата. Вие не го усещате, ама ей така, течението се завърта тук от стената и ме удря право тук. 

Точно когато каза това „тук”, жената посочи със саблен удар как потокът невидим въздушен убиец я удря в основата на черепа. Прилагайки върху себе си този така впечатляващ удар от каратето, дамата с пуловера реши, че доводите ù са непоклатими и е единствено въпрос на време със сълзи на очи и външните проявления на аритмията, издаваща чувство на вина, да скоча на крака и веднъж завинаги да прекъсна източника на коварното удоволствие, наречено въздушно течение по време на разгара на летния туристически сезон. Мисля, че вече споменах – дори приятелите понякога ме упрекват в темерутлък, а той в тази ситуация се прояви без да съм го канил изобщо, и взех, че се заядох:

– Съжалявам, госпожо, но аз не мога без въздух. Задушавам  се.                                           – Как така не можеш без въздух, – каза уверено тя, засвидетелствайки съответното отношение с преминаването от учтивото „Вие” на много по-фамилиарното „ти”. – А аз какво, да се разболея ли? Ти ли ще ми плащаш лекарствата?                                                                    

– Нямам намерение да плащам нито за Вашите лекарства, нито за каквито и да е други медицински услуги, – опитах тактиката с мекия и насърчителен тон, и отвърнах, – защото няма как да се разболеете от течение. Това е заблуда. Свежият въздух не причинява болест, повяр...

 – Ти ли ще ми кажеш кое причинява настинката, бе? – прекъсна ме с вик и продължи да вика. – Все едно аз не чета вестниците „Знахар”, „Лечител”, „Вещер”, „Билкар”, „Зелено здраве” и още няколко други, на които сега им забравих имената, щото съм ядосана. Там всичко пише за здравето, как да се предпазваш не само от настинка, но и от ишиас, авитаминоза, тахикардия, аерофобия, бронхит, остеропороза, бруцелоза, заекване, радикулит, запек, хипотиреодизъм и други такива. Нещастник, той ще ми каже как се разболява човек и как не.

В учуденото изражение на членовете на прекрасното ми семейство прочетох онова, което самият аз бях прозрял – току-що бяхме станали свидетели на неповторимо впечатляващия монолог на един анонимен, но несъмнено блестящ професионалист в областта на самолечението, чието словоизлияние хвърля нужната яснота относно автентичната причина за носенето на вълнен сив, плетен пуловер при температурни стойности, близки до тези, които биха били измерени в пустинята Сахара около дванадесет на обяд.

Пак се изразих сложно, но простичко казано, всички останахме втрещени. Изгледът на дамата с бяла коса срещу мен съответстваше на картината, която изниква пред нас, когато си представим някой, който защитава правото си да живее пред настъпващо племе канибали, точещи дълги слюнки и остри ножове насреща му. За нея това не бе игра или мимолетен конфликт с непознат във влака, а битка на живот и смърт. Поне така ù бяха внушили публикациите във вестниците „Знахар”, „Лечител”, „Вещер”, „Билкар”, „Зелено здраве” и онези другите, на които в яда си им бе забравила имената.

– Нещастник, той ще ми каже как се разболява човек и как не, – повтори госпожата с пуловера, вероятно вътрешно сломена от симптомите на безсилието.                                 – Само не обиждайте! Аз нито веднъж...                                                                                 

– Не обиждайте, не обиждайте, – изимитира ме, като преправи гласи си и го изпрати с ироничен ритник в горния регистър, а после го сниши до нормалния тон, с който се караше с мен.  – Отворил прозореца, нещастникът му с нещастник. Що пътуваш с влак? Вземи, че пътувай с кола или с автобус, или със самолет. Или...       

Как да отговориш на някой, който ти дава настоятелна препоръка, граничеща със заповед с какъв превоз да стигнеш от точка А до точка В, когато същият субект се придвижва със средството, което те насочва да избягваш. Нямаш логични доводи срещу такъв опонент и затова, като крайна мярка, реших да приложа тактиката на игнора. Така и направих, отворих си книгата и се зачетох, докато тя вдигаше шум над главата ми.

Като в просъница чувах определени пасажи от артистичното ù изпълнение. Най-вече ми се запечатиха звучните имена на още болести, които включи в репертоара си. Болести като амилоидоза, инфекциозен ендокардит, муковисцидоза, блещукаща скотома и кретенизъм, като за тази последната ми бе препоръчано от „лечителката” на свободна практика да се лекувам аз. Не опонирах, а продължих да чета. Тя се застоя още малко над главата ми и като схвана, че е в невъзможност да ми повлияе да затворя прозореца, се върна на мястото си. В другия край на общия вагон, далеч от процепа въздух, който според нея я удря точно там, в основата на черепа.

Пет часа по-късно пристигнахме на последната гара, а ароматът на морето отново покани в главата ми красиви мисли за ваканция и сърдечни преживявания с любимите ми хора – членовете на моето семейство. Докато сваляхме багажа, мернах за миг жената с пуловера, след което я изгубих от поглед завинаги.

Така приключи нашата кратка и единствена среща тук, на тази земя. Сигурно никога вече нямаше да я видя, и независимо че имахме този досаден конфликт, на мен все пак ми стана малко тъжно. Може би почувствах трагедията ù. Трагедията на човека, който  няма друга надежда, освен тази да се предпази със зъби и нокти от настинка или някоя друга от по-горе изброените болести, и в преследването на тази мечта е готов да се лиши дори от въздуха си.   

Не ме разбирайте погрешно, нямам нищо против моето българско потекло, просто не мога да се съглася с някои особености на културата на древния ни народ, които подтикват хората да си създават погрешни представи и обикновено ги отвеждат към извършване на просташки, арогантни, селски (в лошия смисъл на тази дума) и в крайна сметка, необмислени деяния.