Спомените са с остри ръбове. Дълбаят и оставят невидими белези. Особено нощем. Тогава се нахвърлят като прегладнели песовe и утрото не само е далеч, но не е и спасение. А тази нощ ще вали. Тихо е. Всичко сякаш е замръзнало в някакво очакване.
Държа снимката в ръка и се взирам в нея. Спомням си как все ме молеше да ме снима. Не обичам да се снимам и си личи-тялото ми се сковава, лицето ми е намръщено, дори и в щастливи моменти. Затова почти винаги й отказвах. А и не исках да надниква в бездната в очите ми.
Иначе я разбирах-беше фотограф и виждаше света по начин, различен от моя. Обичах да се шегувам с нея, че все цитира една  мисъл на  любимеца й Анри Картие- Бресон -“Да направиш снимка означава да сложиш на една ос главата, окото и сърцето си“.
Заваля. Капките се стичат по прозореца. Закачах се с нея, че „идва с дъжда“, защото когато излизахме двамата, денят беше слънчев и безоблачен, а малко след това небето потъмняваше и започваше да вали.
Вече е 8 сутринта и решавам да се обадя. Тя вдига веднага, сякаш е очаквала обаждането ми.
- Здравей. Какви лалета да взема? Червени или бели? -мълчи дълго, но не успява да скрие хлипането си.
- Червени-гласът й потреперва и после затваря.
Излизам на двора. Любимите й лалета са разцъфтели. Докато късам от червените (тя обича и бели), дъждът се усилва и капките се сливат със сълзите ми.
Прибирам се, преобличам се и преди да изляза, за да взема дъщеря й за гробището, поглеждам отново снимката. Последната нейна снимка.
Снимала ме е, докато спя. Беше сред вещите й, които ми дадоха в болницата, малко след като ми съобщиха почти делово, че сърцето й е спряло. Тогава излязох на двора, запалих цигара и...заваля.