4.06.2012 г., 10:40 ч.

Софийска сага 15 

  Проза » Повести и романи
703 0 3
11 мин за четене

                                           Софийска сага 15

 

                                           Глава  дванадесета

 

                Течаха последните секунди на мача.  Резултатът беше 4:4. В басейна вреше и кипеше. Отборът на ГДР беше повел с  три на нула още в първата част. След третата част, на  почивката, треньорът вкара в игра Симеон Гогов. След 4-5 опасни нападения, на върха на които беше вечната резерва Симето, резултатът стана 3:3.  Оставаха 30 секунди, когато Мюлер  вкара за немците и те си осигуриха победата с резултат 4 на 3. Две секунди след това Петров изравни и публиката ревеше от радост. Българския отбор щеше да се окичи със  сребърните медали.  Симето беше на средната линия, когато получи топката.  С  три гигантски загребвания на мощните си ръце той се отзова на метър от  противниковата врата, подскочи високо и със страхотен шут прониза вратаря на немците.  Мощният рев на публиката заглуши свирката на главния съдия, който даде края на мача при резултат 5:4 за НР България. Симеон Гогов за десети от секундата  беше превърнал среброто в злато.

Цялата публика скандираше „Симчо, Симчо“. Немците бяха  като попарени. От десет години България не беше побеждавала ГДР. Водната топка беше патентован немски спорт. Единствено унгарците от време на време успяваха да им откраднат някоя и друга измъчена победа. И сега, за изненада на всички,  българските ватерполисти щяха да се окичат със златните медали. 1962 година щеше да остане паметна в аналите на българските спортисти.

Вече няколко години Зора беше любовница на Кирчо Стамов. Той изпитваше отвращение от прякора ù  Заза, а Захаринка беше твърде дълго. По тази причина младата жена се сдоби с нов прякор.  Той  ù осигуряваше спокоен и охолен живот. Беше ù намерил работа в Националната картинна галерия, колкото да не е безработна. Тя пътуваше с него в чужбина и в страната. Придружаваше го почти навсякъде, където той не беше по служба. Хората толкова свикнаха да ги виждат заедно, че се питаха какво става, ако тя не беше с него. Зора беше станала една от най-елегантните жени в софийското общество. Имаше държание на дама  от хайлайфа. Беше ù вродено. Обличаше се винаги по последна мода, носеше бижута за десетки хиляди и гледаше на околните с високомерие. Беше нежна, страстна и изобретателна любовница. Безмилостният шеф на ДС, Кирчо Стамов,  ставаше мек като памук, когато беше до Зора. Изпълняваше не само всичко, което тя пожелаваше, но и онова, което тя даже не беше мислила да иска. Зора имаше своя сметка в банката в лева и валута, теглеше колкото си иска и като с магическа пръчка сметките се самозареждаха. Кирчо беше поел ролята на добрата фея в живота на Захаринка, с галено име Зора. Често пъти идваше във вилата ù в Симеоново ядосан и зъл, и си тръгваше мек като памук, добър и внимателен. Даже Зора не можеше да си обясни на какво се дължеше тази метаморфоза. Но беше факт.

         Когато през 1968 година Симеон Гогов не беше включен в олимпийския отбор по водна топка, Зора намекна на любовника си и брат ù веднага стана част от основната група за Мексико, където от 12 до 27 октомври щяха да се проведат деветнадесетите  Летни Олимпийски игри.

Същата година Кирчо Стамов беше произведен в чин генерал и  стана заместник  министър. Колкото растеше в служебната йерархия, толкова по-зависим ставаше от Зора. Тя беше наркотик за него. Виждаха се всеки ден, независимо в кой час на денонощието. Случваше се да придружава някой от най-големите в държавата и беше неудобно тя да го придружава официално, защото отсядаха в правителствени резиденции. В такива случаи някой от личните му шофьори я закарваше във  въпросния град, настаняваше я в най-луксозния хотел и късно Кирчо отиваше да прекара нощта с нея.  Веднъж даже стана гаф.  Бяха в резиденция Евксиноград. Зора беше настанена в хотел „Астория“ на Златните пясъци. Тъй като той не можеше да отиде при нея, беше накарал личната си охрана да я доведат. Беше 2 часа след полунощ. Прекараха спокойно нощта заедно, но за беда в  6 сутринта „Първият“ беше решил да посети Кирчо в апартамента му, вместо да го извика при себе си, както беше правил винаги. Когато Стамов чу гласа на началството, изтръпна. Но запазвайки самообладание, каза, че взима душ и ще бъде готов след 5 минути. Естествено, „голямото началство“ не можеше да чака 5 минути пред вратата и нареди веднага след душа да отиде при него. Положението беше спасено.

След този случай Зора беше назначена за личен съветник и консултант и вече можеше да го придружава официално навсякъде. Това подобри чувствително и личното ù материално състояние.

Преди година сестра ù Бонка беше назначена като „хигиенист“ в  многолюдното посолството на страната в Москва. Там никой не знаеше колко души работят, а още по-малко се знаеше кой какво работи. Така Зора беше устроила кака си Бонка.

Баща ù беше остарял и болен. Разгулният и нехигиеничен живот на младини  беше оставил отпечатъка си върху здравето му. Страдаше от тежък диабет и  цироза на черния дроб. А  цигарите го бяха дарили с емфизема. И неговите дни бяха преброени. Но Зора най-много страдаше за Славка. Тя беше най-голямата и беше играла ролята на майка и закрилница, особено след смъртта на Дафинка. И по характер Славка беше грижовна за сестрите и брат си, никога не ги изостави, въпреки заетостта  и бурния си живот, завършил толкова нелепо.

Старата къща на булеварда вече я нямаше. На нейно место строяха блок и бяха дали оборотно жилище в Красна поляна. Там живееха  Симчо и Ангелинка. Той се грижеше за сестричката си, която беше завършила „сестринското“ и работеше в „Пирогов“. Симчо го водеха на работа в електрокарния завод, но практически беше професионален спортист на Дружество „Славия“. В завода се явяваше 2 пъти в месеца - на първо и 15-то число, т.е. на заплата и аванс.

В галерията Зора се запозна с много светила на съвременната българска живопис. Ежедневните ù контакти с  тях събудиха у нея желание да рисува. Никога не беше го правила. Напротив,  в  училище единствено  тя бягаше от часовете по рисуване. Другите обикновено се спасяваха по часовете  по математика, физика и български. Цял ден заобиколена от картини и художници, Зора беше станала неволна поклонничка на това изкуство. С годините си изработи собствени критерии за красиво и грозно, за  реално и  абстрактно. Не се осмеляваше да се включи в споровете и дискусиите на творците от различните течение и поколения, но си беше изградила представи за художествените идеи и  категории, които би искала да вплете в своите картини, ако някой ден се осмелеше да хване четката. Тази мисъл все по-често  и по-често я навестяваше, и в определен момент се превърна в идея фикс. Отначало категорично отхвърляше такава възможност. Това беше  абсурд - тя и художник.

Когато научи какво беше станало в Мексико по време на Олимпиадата, направо се разболя. Очакваше да настъпи краят на спокойния и комфортен живот, който водеше благодарение на своя високопоставен любовник.

Симеон Гогов беше красив мъж. Гарваново черните му коси, падащи почти до рамената, съчетани с огромните огнените очи и безупречната му фигура на спортист, го правеха желан за всяка една жена. Беше висок, с широки рамене и тесен таз. Като плувец, Симчо имаше много развита мускулатура, без да отблъсква с натрапчивите твърде подчертани мускулни форми на културистите. Матовата му кожа на „метис“ му придаваше характерна екзотична красота. Често го оприличаваха с известен  югославски актьор, който изпълняваше ролите на индиански вождове в приключенското кино. Израснал в нищета и мизерия, Симчо не беше нито образован, нито пък имаше някакво особено домашно възпитание. С две думи, беше „дете на улицата“. Но беше силен и смел и умееше да се защитава много добре, когато дръзнеха да го нападнат. Самият той не беше нито агресивен, нито пък уличен побойник. За разлика от баща си, алкохол почти не слагаше в устата, а за пушене не можеше да става и дума. Той беше активен спортист - плувец и ватерполист. Неговата слабост бяха жените. Симчо не можеше да устои на ухажванията на многобройните си ухажорки, които не му даваха мира. Възрастовата им гама се движеше в изключително широк диапазон. Ухажваха го както „едва проходили“ гимназистки от махалата, така и дами на почетна възраст от всички слоеве на обществото. С една дума, Симчо подлудяваше жените. Някои се отдръпваха разочаровани, още с размяната на първите думи с този роден „самец“. За тях той преставаше да бъде „обект за нападение“ още при първите думи, които излизаха от красивата му уста с плътни устни и блестящи от белота здрави зъби. Симчо не само нямаше дар слово, но не можеше да води елементарен разговор на каквато и да било тема. Мучеше като стелна крава, а големите му черни очи бяха влажни като на шест годишно теле. Такъв беше Симчо, но беше добро момче и имаше много приятели. Обикновено ходеше облечен скромно, но чисто. Това беше плод на възпитанието на Дафинка. Майка му го беше научила да се къпе всеки ден и да сменя бельо и ризи също, макар че условията в къщата им бяха под средното ниво на нормалните софянци. След нейната смърт Славка беше поела ролята ù.

Като млад спортист, на Симеон възлагаха големи надежди. Имаше всички данни да стане отличен спортист и в някои мачове действително вършеше чудеса. Слабото му място беше липсата на дисциплина и естествено това караше треньорите да го държат в резерва.

Когато, с помощта на сестра му Зора, го включиха в олимпийския отбор по водна топка, имаше много роптаещи. В този момент Симчо беше в тридесет и четвъртата си година, което беше също повод за спорове  във федерацията, но нареждането беше дошло от такова место, че не търпеше никакви възражения и коментари. И Симчо замина за Мексико, за да представя България на летните Олимпийските игри.

Той  произхождаше от талантливо семейство, в гените си имаше талант на певец. Обичаше да пее модни шлагери, италиански канцонети, като си акомпанираше сам на китара. Но най-голямата му сила бяха руските и цигански романси. Акомпаниментът на китара беше съвсем елементарен, беше самоук и то лош. Но кадифеният му баритон  доставяше голямо удоволствие на тези, които го слушаха. Естествено, гласът му беше лишен от школовка. Симчо беше самороден диамант, очакващ да бъде шлифован.

Мексико Сити беше столица на Олимпийските игри. Духът на Пиер де Кубертен се чувстваше на всяка крачка, зад всеки ъгъл на огромния, почти девет милионен град, дебнеха олимпийски изненади. Фиестата беше обхванала този град, разположен на  над 2200 метра надморска височина. Всеки ден се раздаваха десетки златни, сребърни и бронзови медали. Хиляди спортисти, дошли от всички краища на света, мереха сили по писти, игрища, плувни басейни и други спортни площадки. Черни, бели, жълти спортисти и спортистки се състезаваха през деня, а нощите те превръщаха в безкраен и незабравим празник. Под звуците на горещите южноамерикански ритми, те танцуваха, пееха и се любеха.

Симчо не оставаше настрани от общата еуфория. Вечер, в олимпийското село, около него се събираха млади хора от всички раси. Той пееше, други му акомпанираха, трети му пригласяха. Градусът на настроението достигаше такива висини, че компанията трудно се разделяше даже в полунощ.

Българските ватерполисти не бяха окичени с медали, отпаднаха още при предварителните групи. Но това, което изживяха през тези две седмици, щеше да остане незабравим спомен. Даже смъртта на стотиците студенти, убити от силите за сигурност, десет дни преди началото на игрите, не можеше да помрачи онова единствено по рода си празнично настроение, породено от уникалните срещи на олимпийците от цял свят.

Над Париж валеше вече цяла седмица. Небето беше монотонно сиво. Валеше бавно и напоително. Въздухът беше влажен и пропит с мириса на димни газове. Пътниците, седнали  до люковете на самолета, дебнеха да видят прочутата Айфелова кула. Лек пукот се чу от радио системата и след секунди гласът на командира оповести кацането на самолета на летище „Орли“. На парижкото летище българската олимпийска делегация трябваше да се прекачи на самолета на авиокомпания „Балкан“, изпълняващ редовния си рейс София-Париж-София. С него българските олимпийци щяха да се завърнат в Родината. Те бяха извоювали  два златни, четири сребърни и три бронзови медала. Можеше да са повече, но в някои спортове късметът не беше на тяхна страна. В края на краищата беше по-важно да участват, отколкото да побеждават. Такъв беше принципът на основателя на съвременните олимпийски игри.

Самолетът кацна. Пътниците се приготвиха да го напуснат. Когато вече бяха в салона на аерогарата, едни се насочиха към бюфетите за чашка кафе или студена кока-кола, други забързаха към безмитните магазини, а трети седнаха да чакат повикване за полет 342 на българската авиокомпания.

Симеон Гогов взе сака и тръгна по широкия коридор. Вървеше бавно, без да се оглежда. По знаците разбираше къде се намират тоалетните, към които се беше насочил. Когато стигна до вратите, Симчо продължи пътя си, зави по коридора и тръгна към следващите тоалетни. Пояснителните табелки показваха, че по-нататък има и други места за освежаване и облекчаване на пътниците.

Вече бяха минали повече от двадесет минути, откакто вървеше бавно по лабиринтите на огромното летище. Беше отминал вратите на няколко тоалетни и продължаваше да върви по коридорите, да се качва и слиза по ескалаторите, да се опитва да чете надписите по вратите, сякаш търсеше нещо познато, но забравено. Бяха изминали още двадесет минути, а Симчо все още не беше намерил това, което така упорито търсеше. По високоговорителите приятен женски глас вече няколко пъти беше оповестил полета за София и приканваше пътниците да се явят на изход Г23.  Последно повикване за полет 342 за София, обяви французойката на френски и английски езици. Симчо все още търсеше нещо, което  досега не беше намерил. Насреща му се зададе полицай. Симчо го позна по фуражката. Беше виждал портрет на генерал Де Гол, който носеше фуражка със същата форма. Нашето момче се приближи до човека с фуражката, извади от джоба си сгънато на четири листче и го подаде на полицая. На него пишеше „имиграционна служба“. Полицаят вдигна очи, погледна изпитателно младежа и му направи знак да го последва. Двамата тръгнаха по един безкрайно дълъг коридор.

Когато самолетът на Авиокомпания „Балкан“, извършващ редовен полет 342 по маршрут София-Париж-София, беше на 6000 метра височина, един от пътниците забеляза, че мястото до него беше останало празно.

 

 

 

 

 

© Крикор Асланян Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??