18.12.2013 г., 21:58 ч.

Софийски жени 

  Проза » Разкази
1057 0 5
5 мин за четене

 

 

Софийски жени



      С Атанасова се запознах в доста конфузна ситуация. Бяхме седнали долу във Биад. Апапите на Ефтим току що ни бяха ошушкали на покер. Едва събрахме малко дребосък за по едно ромче. Бройкахме мадамите по навик, белки някоя поддаде. На масата в ъгъла, стоеше дама на около 40-45 години пушеше тъжно и отпиваше от една чаша. Беше с официална вечерна рокля с бижута и изглеждаше много достолепно. Като копие на Йоданка Христова от по-зрелите ù години. Явно идваше от някое театрално представление. Погледнах я няколко пъти доста нахакано, при което тя сбърчи гнуснаво устни и ми кимна с глава да се приближа. Отидох, седнах и тя каза спокойно "Такъв шамар ще ти отвъртя. Знаеш ли колко обичам такива просташки номера. Гладен ли си?" "Не." "Една мешана ще ти стигне ли?" "Да." "Извикай и другите." Поръча на всичките. Ядяхме и мълчахме. Не попита нищо. Накрая плати и се обърна към мен. "Ще ме изпратиш ли? Живея чак на Теодосий Търновски." "Да, разбира се." Взехме такси. Апартаментът беше голям. Поне шест стаи. Направи кафе, сипа коняк и отиде да се къпе. Върна се с мокра коса. "В дъното на коридора има друга баня, с вана. Върви, че миришеш на вчерашен!" Ега ти кефа, вана. Не е като градската баня дето ходехме с приятелите. Като се върнах, на масата имаше бележка. "Лягам, че утре имам тежко дело. Стаята ти е до банята. Допълнителни завивки съм оставила на бюрото." Нито дума повече. Спах като къпан. На сутринта изглеждаше страхотно. Беше станала рано. Изтупана, гримирана, с хубава папка под мишница. Кафето димеше на масата. "Пий бързо, че закъснявам!" В таксито ми бутна 10 кинта "Вземи, ще ми ги върнеш по-късно. Тук съм ти написала телефоните. Обади се, ако имаш нужда." Обадих ù се и започнахме едно странно приятелство. Седяхме си на фотьойлите, разказвах ù най-различни истории. Правеше хубави вечери. Къпех се в хубавата вана. Към 11 отиваше да спи. Никога не ме покани да отида с нея. Чувствах се като осиновен. Но имаше и нещо, което ме смущаваше. Никога не успях да я разсмея, каквито и глупости да измислях. Оставаше си замислена и тъжна.
    Една вечер се срещнахме в Биад. За пръв път дойде с приятелка. Десетина години по-млада. Много елегантна и симпатична. "Приятно ми е, Жана." "На мен също. Куш." Вечеряхме. Оказа се стюардеса от Балкан. Пийнахме. Обстановката стана много приятна. Към 23 Атанасова се извини, че трябва да ляга рано, пожела ни приятно прекарване на вечерта и си тръгна. "Не ме изпращайте!" бяха последните думи, които чух от нея. После Жана ми разказа, че утре се връщала да живее в Плевен. Била от там, но се оженила в София и работела като адвокат. Скоро се била развела, защото мъжът ù се оказал клептоман и крадял златни синджирчета от стаите по хотелите. Изпадала многократно в конфузни ситуации и накрая не издържала.
      Със Жана станахме много близки. Отношенията ни накратко, могат да се охарактеризират като приятелство плюс секс. Без погледи в бъдещето, без досадни глупости. Веднъж след упражненията, се отбих да я видя. Беше летяла до Куба и да разкаже нещо. Още по стълбите чух едно звънливо гласче да вика "Хайде, бе Жанче! Моля ти се!" Влязох. "Здравейте! Жани, кой е тоя сладур, бе? От къде го извади?" "Братовчедка ми е. Кики. Харесва ли ти?" "Ааа, бива и по-грозни съм виждал." "Заведи я на кино, че страшно ми досажда и съм уморена до смърт. Плюс това е изключено да гледам разни междузвездни войни и тем подобни." Отидохме на кино. Като ви казвам сладур, малко е. Истинска статуетка. Такава красота, просто не е истинска. По-скоро беше безкрайно чаровна. Локално слънце. Човек, който прелива от щастие. Дърпаше ме за ръка, прегръщаше ме, целуваше ме, сякаш се познавахме от години а не от половин час. Станахме неразделни. Бързо , бързо ме заведе у тях. Представи ме съвсем естествено "Куш ми е много добро приятелче, ще ми помага по математика, защото е инженер." Родителите ù бяха добри хора. Излязохме на балкона да пушим с баща ù. "Куш, моля те, пази я. Виждаш колко е малка и доверчива." Не се притеснявай, чичо Недко, в сигурни ръце е." Стиснахме си ръцете по мъжки. Няма да е преувеличено ако кажа, че Кики обикна математиката. Аз умея да обяснявам. От зодията ми е. Научих я да играе шах. Страшно ми се радваше. Обсипваше ме с толкова целувки и прегръдки. Постоянно се смееше. Аз не смеех да я докосна. Бях се заклел вътрешно. За пръв път усещах невероятния чар на платоничната любов. Другото вършехме с Жана. И тя веднъж уж на шега ми каза "Да не си посмял да я докоснеш, че ще ти откъсна топките." Излишно. И без това нямах такова намерение. Имах много тежка последна сесия. Завършвах. След края на учебната година Кики замина при леля си в Бърно. Сесията мина. Започнах да готвя дипломна работа. Трябваше да обиколя всички заводи в страната, където се произвеждаше моята машина. Есента се прибрах у дома и почнах да чертая и да правя изчисления. В София ходех за ден-два на корекции при асистента. С Кики се видяхме един-два пъти. Бях ù дал ключ от квартирата ми, да ходи със съученичките си през голямото междучасие. Наистина нямах време за нея, макар че много ми липсваше. Към края на март бях готов с проекта. Над 80 чертежа с детайлните и 120 страници изчисления. Отидох в София за окончателна рецензия. Имах два-три дена на разположение. Вече се бях запознал с бъдещата си жена. С Кики, моето прекрасно приятелче, се бяхме чували няколко пъти по телефона и толкова. Сега трябваше да я видя за последно. Да се сбогувам с това прекрасно същество. Запролетяваше. Времето беше приятно. Седнахме в парка. Кики се притисна до мен и за пръв път не отронваше дума. Аз също не намирах думи. Стояхме така цяла вечност. Накрая тя се изправи бавно и сложи нещо в ръката ми. Каза през сълзи "Куш, никога няма да те забравя" и побягна. Погледнах в ръката си. Беше ключа от квартирата. 
      Това е. Простих се с Кики, простих се със София, простих се с всички прекрасни софийски жени, които белязаха живота ми и потеглих към моя нов и съвършено различен живот.

П.С. След около осем години бях на тримесечен курс по немски в Банкя. Не издържах. Отидох до блока на Кики, на петдесет метра по канала от Орлов мост. Седнах на една пейка, запалих цигара и я дочаках. Появи се откъм ъгъла с прекрасно момиченце за ръка. Същата, усмихната, нежна и щастлива. И аз се почувствах щастлив. Как ми се искаше да кажа на мъжа ù да я пази, тъй както я пазех аз в миналото и както бях обещал на баща ù. Та тя беше само в десети клас.

 

 

Кушел

 

 

http://kushel.blog.bg/drugi/2010/08/11/sofiiski-jeni.589916

 

© Куш Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Харесва ми как лирическия възприема живота. И стила на разказа е любимия ми стил Хубаво е когато човек има какво да клаже и знае как да го направи!
  • Имам много. Всичките са моята автобиография. Мога да описвам само моите преживявания, а те са безброй. Ще става вси по-интересно.
    Благодаря ви, Ади, Кети и Дани ! Много.
  • Събирал си материал за бъдещи разкази. Харесах и послеписа ти!
  • Ама много хубаво пишеш, ей, разказът ти е приказка и половина, завладя ме и ме разби!
  • Увлекателно разказваш, Куш!
    Очаквам и следващите ти разкази!
    Поздравления!
Предложения
: ??:??