Двамата доброволци от отряда за подпомагане на изоставените стари хора навлязоха в обезлюденото селце на връх баира. Посрещнаха ги две зелени човечета. Изглеждаха досущ като хора, бяха облечени в човешки дрехи (по-скоро дрипи), само дето бяха малко зеленички. За изненада на доброволците, заговориха на чист български език.
- Ха, добре дошли, синко! Седнете, седнете да си починете.
- Ама вие... вие извънземни ли сте?
- Извън, синко, извън. То другите всички са в земята... Ей го, само ние останахме.
- Искате... искате да кажете, че сте хора?
- Ами хора, синко, че к’во друго. Заповядайте, заповядайте!
- Добре де, как преживявате, как я карате? В тая пустош...
- Ами, как – със слънчице, с дъждец, когато има... То друго няма – ни храна, ни нищо...
Новината за двамата старци, оживели в екстремални условия, се разпространи с мълниеносна бързина и измести всички останали теми. В пресата се появиха заглавия от рода на: “Фотосинтезирането – спасение за гладуващото население“.
Министерският съвет не закъсня да свика спешно заседание. Първа и единствена точка от дневния ред: Обсъждане на новата тенденция. Еуфорията преливаше извън министерските тела и витаеше във въздуха. Финансовият министър доволно потри ръце:
- Е, сега вече ще напълним хазната!
- ?!
- Ами щом населението ще се изхранва със слънчева енергия, ще трябва да я плаща. Нали така?
- Добре, де, как ще изчислим кой колко да плаща?
- Ами... ще умножим мощността на слънчевата енергия по индивидуалния ръст...
- Защо не по килограмите?
- Как не! Ще вземат да отслабнат, та да плащат по-малко. А пък няма начин да си скъсят височината, нали? Ха-ха-ха – разсмя се министърът на остроумието си.
Негов колега отмъстително го подкрепи:
- Ха, да ги видим сега, как ще си изключат слънцето!