СПАСИТЕЛЯТ В КАЛТА

      Кръчмите на Белфаст бяха тихи като църкви. Но тишината в тях не идеше от липсата на посетители. Мъжете едва-едва дочакваха края на работния ден и се натъпкваха като сардели в пивниците из централните части на града. Всички се нуждаеха от питие, две или десет. Искаха да не са по домовете си и да не остават сами. Плашеше ги мисълта да се върнат вкъщи и да зачакат със свита душа прибирането на жените и децата си от работа и училище, знаейки, че те може и да не се приберат.

      Пиеха мълчешком, често на крак, с мрачни лица и с такава сурова церемониалност, сякаш от пиенето им зависеше съдбата на целия свят. Събираха се на групички по двама-трима, шепнеха и внимаваха никой от останалите да не чува думите им. Понякога хора от различни групи си разменяха къси погледи, пълни с недоверчивост и преценка, но веднага извръщаха глави едни от други. Беше седмата година от гражданската война в Северна Ирландия и цивилните бяха научили най-важните й уроци: че животът им не струва пукната пара, че с непознати хора не бива да се разговаря и че е по-безопасно да се смесват в неутралните барове в градския център, отколкото да пият поотделно в своите зони.

      Някога, в началото, не беше така. Макар и неписана, сегрегацията беше стриктна. Над републиканските квартали се вееха трибагреници на Република Ирландия, а републиканците се събираха само в кварталните си кръчми. Лоялистите развяваха флагове на Обединеното кралство над своите зони и пълнеха своите кръчми там. От време на време доброволци от ИРА*  удряха кръчмите на лоялистите с бомби и ръчни гранати. Те сееха кървища и смърт, а след това флаговете на Кралството биваха спущани наполовина в израз на траур. После лоялистите отмъщаваха и тяхната Асоциация за защита*  пускаше бомби и куршуми в републиканските кръчми. Тогава кървяха и умираха републиканци, а другарите им смъкваха надолу ирландските знамена. Това ставаше отново и отново и толкова често, че хората от двете страни изоставиха кварталните си пивници и взеха да пият в неутралните зони. Изглеждаше им, че там е по-малко вероятно да бъдат взривени от нечия бомба. "Не че и така не може да се умре" - помисли си Алън Куин, трийсет и шест годишен инженер и републиканец, - "но поне се успокояваме, че с нас може би ще загинат хора, които са от другите".

      Той се вторачи в празната си халба. Толкова ли се беше обезценил човешкият живот, за да му минават подобни мисли? Зловонията на омразата се бяха настанили над Северна Ирландия и нямаше сила, която да ги отвее надалеч. "Най-странното е, че от страх за живота си се смесваме помежду си" - продължи да си мисли Куин. - "Като взаимни гаранти сме. Никой не знае кой какъв е, но и на никого не му се вярва, че може да бъде убит от бомба на съмишленици. А шансът републиканци или лоялисти да обстрелват тук е един и същ".

      - Хайде да те черпя още една бира, Алън - каза приятелят му Франк Донъли, друг републиканец и бивш политически затворник. - Какво си се умислил такъв?

      - Франк, смяташ ли, че това някога ще свърши?

      - Кое?

      - Войната.

      - Говори по-тихо, дявол да те вземе. Тука повечето може да са лоялисти.

      - Все тая. Кажи ми как мислиш?

      - Не зная. Никой не знае.

      Донесоха им две халби "Гинес". Като по сигнал двамата запалиха по цигара и чукнаха халбите си. В очите им проблясна съзаклятнически плам и те си прошепнаха едва доловимо:

      - За Републиката.

      - За Републиката.

      Алън Куин обичаше компанията на Донъли, който бе с десетина години по-млад от него, но бе видял много нещо. Той беше участвал в първите походи за граждански права, бе организирал стачки и протести, печатал бе призиви и бе изпращал петиции до правителството. Когато след Кървавата неделя*  демонстранти подпалиха британското посолство в Дъблин, Донъли бе в челните им редици. Нямаше човек, който да е изпитвал на гърба си тъй често стоманата на полицейските палки. От това беше силно прегърбен, макар и още млад, но духът му оставаше несломим като на ветеран от дълги сухоземни сражения. Алън благоговееше пред силата му.

      - Какво не опитахме досега, Франк - продължи Куин, жаден да чуе окуражителни думи, - какво ли не преживяхте ти и другите в Лонг Кеш*. Погребваме най-скъпите си, виждаме жилищата си опожарени, интернират ни от собствения ни град. Свободата остава да бъде мираж.

      - Нашият ден ще дойде. Трябва само да продължаваме борбата.

      - Докога, Франк? Докога? Те не се предават и няма да се предадат. Британското правителство е с тях, британската армия им съдейства, а полицията ги закриля. Не се ли борим за невъзможното?

      - Не, Алън. Борбата за свобода никога не е битка за невъзможното, тя е изпитание за сила и чест. Само силните и честните са достойни за свобода. Само силните и честните! Кажи ми сега, ние не заслужаваме ли да сме свободни?

      Пръстите на Куин машинално зашариха по цигарената кутия и измъкнаха от нея още една цигара, сякаш без самият Куин да осъзнае това.

      - Заслужаваме, разбира се - отговори след кратка пауза. - Но на каква цена?

      - Знаех си, че ще ме питаш това, братко, и знам много добре какво те е сполетяло. Скърбя за загубата ти и страдам с теб. Нашият народ е прокълнат дето трябва да плаща с децата си, за да отвоюва собствените си земи. Но нямаме избор, ако искаме свободна Ирландия да я има.

      - Обединяването на двете Ирландии коства толкова човешки животи, Франк. И не зная дали някога ще го осъществим.

      - Ще го осъществим, Алън. Ирландия ще бъде единна, ще скъсаме британските си паспорти и ще сме свободни! - Донъли стискаше здраво своя "Гинес" с едната си ръка, а другата бе сложил на рамото на Куин. - В името на другарите ни, които загинаха в техните зандани и концлагери. В името на всички дечица, които те избиха и осакатиха.

      Колкото и Алън Куин да се опитваше да избяга от болезнения спомен, думите на Донъли го връщаха към онзи следобед в мебелната палата "Финбърн". Експлозията беше неописуема. Разнесоха се ужасяващи писъщи, плачове и стонове. Хора с разкървавени лица тичаха като обезумели, други с крайници, стърчащи в различни посоки, се мятаха безпомощно наоколо, трети лежаха гърбом и умираха, затиснати от срутените бетонни колони. Стелеше се противна миризма на нитроцелулоза, плашеща и задушлива, а полуразрушените тухлени стени бяха оцапани с кървища и късове човешка плът. Само секунди преди експлозията Томи се откъсна от ръката на баща си и се затича към друго дете, свое приятелче, което бе видял в изложбения салон. Ако това не беше се случило, той може би щеше да оживее. Бомбата така беше разкъсала телцето му, че Алън Куин едва направи разпознаването пред полицейските инспектори. Мъничкият Томи! Беше само на пет години. Двамата с Фиона толкова дълго бяха чакали дете...

      Алън стисна зъби и сви юмруци. През всичките години това бе единственият начин, по който успяваше да пребори сълзите.

      - Наздраве, Франк! - пророни той и отпи от бирата си. Ако не пиеше, щеше да се разплаче. - Пий да се напием! Пий за бъдещето, забрави миналото.

      - Наздраве, Алън! Пия за бъдещето.

      Самият Куин знаеше, че не може да забрави миналото. То стържеше в мозъка му като могъща изтезателна машина, която не иска да се смили. Стискаше го подобно на менгеме и за да притъпи болката, Алън просто й се подчиняваше. Потапянето в нея я правеше по-поносима. Той потъна в спомените си. Спомни си заглавията и черните рамки на Белфастските вестници от следващия ден. Споми си как разследването не можеше да установи извършителите. Подозренията се люшкаха между лоялистки и републикански паравоенни сили, понеже терористичният акт бе станал в неутралния център на града.

      И както често става не само в тази страна, безсилието на държавата доведе по-крайните прослойки до стремеж за мъст и саморазправа. След няколко дни радикални лоялисти хванаха две осемнайсетгодишни момчета-католици и изискаха от ИРА да поеме отговорност за атентата във "Финбърн". ИРА отрече - а може би излъга - да е замесена и настоя момчетата да бъдат освободени. Тогава радикалните заявиха - а може би също излъгаха - че пленниците са направили самопризнания за атентата и че за това ще си получат присъдите незабавно. Още същата нощ обесиха момчетата на две срещуположни дървета на улица "Донегал" и оставиха труповете им да висят - за назидание на всички републиканци. На следващата сутрин доброволци от ИРА застреляха трима полицаи от Кралската полиция на Ълстър - за назидание на всички, които симпатизират на лоялистката кауза и Обединеното кралство.

      После дойде най-страшното. Хиляди лоялисти излязоха по улици и площади. Настояваха за интернирането на републиканци и затварянето им в изолатори. Палеха клади и горяха в огньовете трикольори на Република Ирландия и чучела с черни маски. Обръщаха коли и чупеха витрини. Вилнееха с тухли, прътове и щанги в ръце. Сетне в боен ред се понесоха към републиканските зони на Белфаст. Пееха песни за отсечени глави и кръв до лакти и опитаха да влязат при сънародниците си отвъд барикадите. Републиканците отвърнаха с масиран огън и ръчни гранати. Десетки бяха убити. Лондон прати десет хиляди войници да озаптят тълпите. Духът бе литнал от бутилката и много скоро всички щяха да го разберат.

      Една вечер малко след това Фиона Куин не се прибра от работа. Отчаян, Алън Куин прекара цялата нощ в близката кръчма, но не подаде сигнал в полицията. За пръв път не се боеше от вероятността кръчмата да бъде поразена от бомба. Сякаш дори се надяваше на това. На следващия ден той забеляза, че личните вещи и дрехите на Фиона липсваха. Фиона не беше отвлечена, нито убита. Тя бе го напуснала. Нямаше оставена бележка или писъмце, но той се досещаше. Съпругата му положително бе постъпила доброволец в ИРА. Не знаеше дали да страда или да изпитва щастие, че поне е жива. Беше останал съвсем сам.

      След няколко месеца въведоха режима на интерниране. Правителството в Лондон бе подучено от Областния министър на Северна Ирландия, който беше лоялист. Под предтекст, че ИРА извършва диверсия, а симпатизантите й републиканци подриват британската власт в провинцията, бе наредено принудително затваряне на определени лица по някакъв неоповестен черен списък. Алън Куин беше почти убеден, че името му е в списъка като съпруг на членуващо в ИРА лице. И тогава чрез таен приносител той получи ръкописна бележка. Бележката беше написана с почерка на Фиона:

             "Няма да ме видиш никога повече. Не ме търси. За твое добро е да не знаеш къде съм и с какво се занимавам."

      Алън дълго се колеба дали да запази бележката като доказателство, че не знае нищо за жена си, или да я унищожи. Ту му се струваше, че тя го оневинява, ту - че го уличава в колаборация. Накрая реши да я изгори. В смутни времена повечето хора предпочитаха да унищожават документи, не да ги запазват. 

      Режимът на интерниране продължи четири години. За свое учудване Куин не бе затворен, докато няколкостотин републиканци бяха принудително интернирани от британската армия. Нощите бяха дълги и смразяващи, арестуваха само нощем. Без процеси и без присъди. Скрит зад пердетата в хола си, Алън гледаше, когато войници нахлуха по никое време в дома на учителя по история Пат Хегарти. Хегарти се съпротивляваше и войниците го пребиха до смърт в двора на къщата, пред очите на жена му и децата. Куин не се осмели да се покаже и да се застъпи за своя съсед. Той гледаше от хола си и когато по-сетне изведоха Джими Мохан, най-обикновен пощальон и добряк, който даваше път на мравката. След време се разчу, че Мохан умрял в изолационния лагер. Алън Куин вече считаше себе си за подлец и съучастник във военни престъпления. Терзаеше се и допускаше за вероятно британците погрешно да са арестували съседите му, докато са идвали за самия него.

      - Какво става след като те интернират, Франк? - въпросът сякаш се изтърколи от само себе си. - Много страшно ли ви изтезаваха?

      Донъли забави отговора си. Той не искаше да си спомня много неща.

      - Оцеляваш само ако не се поддадеш на страха. Те правят всичко, за да те сплашат още от първия ден. Знаеш ли как минава един ден в Лонг Кеш?

      - Не...

      - Оставят те да стоиш за повече от час срещу една стена. Ръцете ти са високо над главата, а пръстите им допират стената. Краката ти са далеч назад и са разчекнати встрани. Цялатата ти тежест пада върху пръстите на ръцете. После те извеждат от там, а ти вече си капнал от умора. Събират ви по няколко дузини и ви вкарват в друго помещение. Там има един стар полковник с побелели мустаци и няколко пехотинци. Полковникът ви преброява като зайци и си записва нещо на едно листче. После казва на пехотинците "правете с тези проклети хора каквото щете" и си излиза.

      - И какво правеха пехотинците, Франк?

      - Няколко дни подред ни слагаха качулки на главите и ни завързваха за столовете. В помещението имаше високоговорители. Пускаха силно някакви пискащи и съскащи звуци и така няколко часа. После започваха разпитите. Понякога по време на разпит ти симулират удавяне. Няколко пъти са ми натискали главата в напълнена с вода мивка. Отвратителна работа. Държат те гладен и жаден или пък те будят посред нощ, за да те подложат на преразпит. Ей такива неща. Виждаш как покрай теб рухват здрави мъже. Как лицата им хлътват и пожълтяват и как смъртта се намърдва в тях още преди да са склопили очи. И разбираш, че си щастливец, дето си се отървал жив. Но най-страшното вече свърши, Алън. Ти си благословен, че никога не си бил там. По-добре да не узнаваш какво беше. 

      Куин изпитваше смазващо чувство за слабост и вина. Той побърза да се сбогува с Донъли и излезе от кръчмата. Чистият есенен въздух над града го омая. Цял ден бе валяло напоително и монотонно. Вече се свечеряваше. От залива духаха хладки ветрове, които безжалостно разпиляваха листака по улици и по тротоари.

      Куин се отправи към изоставения промишлен район до брега на река Лагън. Искаше да повърви на свежест. Да остане насаме с обърканите си мисли и да опита да се сдобри с тях. Слезе до пустата железопътна линия. Поспря и се загледа в стоманата на траверсите, сивееща причудливо в гаснещата дневна светлина. 

      Сърцето му заби неудържимо, когато зърна неясните очертания на три фигури, клечащи до самата линия. Те правеха нещо с гръб към него и не го забелязваха. Мигом се спотаи в един нисък храст и с притаен дъх се вгледа по-внимателно във фигурите. "От нашите са", помисли си щом разпозна черните маски и зеленикавокафявите униформи на ИРА. Той изтръпна. Знаеше, че по това време от гарата на Белфаст потегляше вечерният влак за Антрим. С него се прибираха около двеста работници от корабостроителницата и от леярната, две солидни твърдини на лоялизма. Маскираните се канеха да вдигнат влака на лоялистките работници във въздуха.

      Алън Куин нямаше много време за размисъл. Светът за него се бе смалил и се свеждаше единствено до влаковата линия и калищата около нея, а смисълът на живота бе спасяването на невинните пътници. Повече нямаше минало и нямаше бъдеще. Нямаше потисничество, нито свобода. Нямаше национализъм и лоялизъм като причини да се мре и да се убива. Човешкият живот бе най-висша ценност; правото да се живее бе неотменимо.

      Не знаеше как се обезврежда бомба, но усещаше прилив на храброст и сила: сам срещу трима в името на двеста живота. С камък в ръката си нападна терористите в гръб и разцепи главата на единия. Човекът се строполи ничком в калта и повече не мръдна. Вторият му удар зашемети другия. Видя нещо като циферблат и с все сила стовари камъка върху него. Третият се метна на гърба му и двамата се овъргаляха в мократа пръст. Няколко минути Алън се бори като лъв с двамината маскирани. Единият се оказа жена. С глас, който му беше добре познат, тя изсъска на другия:

      - Ножът, глупако! Наръгай шибаното лоялистко копеле с ножа! Да се махаме от тук!

      Куин беше прободен в гърдите и корема, а раните му кървяха обилно. Той знаеше, че няма да живее. Мъжът и жената бягаха към реката, мъртвият им другар, бомбата и Алън лежаха в калта, а влакът за Антрим невредим минаваше по железния път. Куин го проследи с угасващ поглед и се усмихна.

      Бяха минали години от последния път, когато се беше усмихвал. Със сетен дъх вдиша свежия вечерен въздух и цял потръпна от студ. После затвори очи.

-------------------------------------------------------------------------------------------

Бележки на автора:

* ИРА (Irish Republican Army) - паравоенна ирландска групировка, опираща се в дейността си на католическото население в Северна Ирландия (Ълстър). Основната й цел е обединението на Ълстър с Република Ирландия, а за свои противници счита войниците от британската армия, както и лоялистите - местните протестанти, които искат провинцията да остане в състава на Обединеното кралство.

* Асоциацията за защита (Ulster Defence Association) - паравоенна групировка на лоялистите, чиято основна цел е защитата на протестантското население в Северна Ирландия от актовете на републиканците-националисти. Развива активна дейност до 90-те години на XX век.

* Кървавата неделя (Bloody Sunday) - на 30.01.1972г. британски войници от Парашутния полк застрелват 27 цивилни невъоръжени граждани (14 от тях са убити) по време на мирно протестно шествие за граждански права в северноирландския град Дери.

* Лонг Кеш - британски затвор в Северна Ирландия, използван при интернирането на националисти и участници в паравоенни групировки. Известен със страховитите си изолационни лагери.