Ето, че най-накрая научих дългоочакваните резултати - вече съм приета в Първа Английска Езикова гимназия в София. Вярно, в началото се зарадвах, сега също се радвам, но усещам в сърцето си една особена тежест и студ. Навън е доста топло, около 30 градуса, но на мен ми е студено. Ведно с радостта ми, в мен с промъкнаха страх и болка.

Докато питах приятелите си къде са приети, осъзнах, че всички се разпръскваме, точно като прелетни птици. Да, ще се виждаме, но няма да е същото. Дори с тези, които не са кандидатствали, няма да е същото.

Аз отивам в един нов свят, непознат и малко страшен, където не знам как ще бъда приета. Досегашните ми приятели ще ми останат такива, но няма да бъдат до мен, когато прекрачвам прага на новото училище. Няма да бъдат до мен, когато се запознавам с новите учители. Няма да бъдат до мен, когато към мен са насочени погледите на десетки деца, моите нови съученици. Точно тези непознати деца ще са, които ще са до мен в тези важни моменти, в които навлизам в новия свят.

Страхът, как ще бъда приета, ме измъчва още откакто реших да кандидатствам. Днес този страх се усили. Надявам се, че новите ми съученици ще приличат поне мъничко на старите ми приятели. Надявам се, че в новото училище ще успея да завържа истински приятелства, като тези, които имам сега... Но знам със сигурност, че съучениците ми от 85 СОУ “Отец Паисий”, ще останат завинаги в сърцето ми като първите, най-искрените приятели. Те са неповторими и, макар че понякога съм се чудела дали приятелството ни е истинско, сега знам, че такива приятели няма да имам.

 Връщане назад няма... Сега единственото, което ми остава, е да се надявам и да се радвам на сбъднатата си мечта!