Спомени

Свита в ъгъла едва си поемаше дъх, докато сълзите се стичаха по очите й, а спомените нахлуваха болезнено в главата й. Толкова много време беше минало откакто се бяха разделили, но тя все още го обичаше.

Беше наистина невероятен. Беше влюбена в него от 3 години. Той най-накрая я забеляза, заобича я, но я забрави твърде бързо... Колко беше 1 месец? За него беше просто поредната, с която беше ходил, на която се беше вричал в любов и една от многото, чието сърце беше разбивал.

Едва дишаща, тя си спомняше колко хубави моменти бяха изживели заедно, колко усмивки, прегръдки и целувки...

Но тя не беше за него, не беше за никого... Тя самата знаеше, че е различна. Понякога не можеше да изрази чувствата си. Обичаше го, той беше постоянно в мислите й, но никога не предприе нищо сама. Човек можеше да си помисли, че е твърде голяма „бунтарка", но в съзнанието си беше просто неориентирано, незнаещо момиче. Хората можеха да я въртят на пръста си, стига да знаеха как, а не беше трудно да разберат.

Той твърдеше, че я обича, че ще бъдат дълго заедно, но той не я разбираше, не знаеше нищо за душата й. Тя го обичаше, но в последните дни не беше край него, не искаше да излезе, че му досажда. Тя мразеше хората да я мислят за досадна, но по този начин губеше шансовете си за много неща. Дори да изглеждаше, че е отворена и всезнаеща, всъщност си беше просто едно страхливо момиченце, криещо се в коридорите на ума си...

Така и не посмя да каже какво усеща и как се чувства.. Така и не му призна, че още го обича... Дори не се опита да разбере защо всичко свърши...

А сега отново се беше усамотила, мисли и спомени я изгаряха отвътре и тя не можеше да сдържи сълзите си. Те се стичаха по лицето й  и се плъзгаха по устните й. Сърцето й биеше неспокойно, угрижено в гърдите. Биеше от тъга, от любов и от болка... биеше лудо без да намери покой...

На момчето, което обичах.

18.04.2008