Спомени...

    Тя стоеше сама, по средата на улицата, огрявана само от лампата, стояща зад гърба ù. Малки капчици дъжд бавно се стичаха по нежното ù тяло. Бялата рокля бе абсолютно мокра и очертаваше всяка гънка по нейното тяло. Черната ù коса беше мокра и като черни пипала се спускаше плавно по раменете ù. Зърната ù бяха настръхнали от летния дъждец, съчетан с лекия полъх на вятъра... Ръката ù се вдигна и се насочи нагоре към врата ù. Там тя усети малко синджирче, на което висеше сърчице. Тя го отвори и видя снимка на момиче, прегърнато от мъж и жена… Краката я боляха така, сякаш беше бягала цял ден. В следващия момент погледна надолу. Беше боса, целите ù крака бяха  изцапани с кал. Краят на белоснежната ù рокля също беше мръсен. Сякаш невидима черна сила беше почнала да я поглъща…

    Тя стоеше в недоумение. Не знаеше къде се намира, защо е тук и как е попаднала на това място. Чудеше се защо всички около нея бягаха и се опитваха по всякакъв начин да се крият от дъжда. Знаеше само, че иска да се прибере у дома. Въпреки че нямаше абсолютно никаква представа къде се намира, тръгна в една посока, за която беше убедена, че ще я отведе до дома ù.

    Тя вървеше дълго и бавно. Топлите капки дъжд продължаваха да се стичат по косата и роклята ù. Вървеше по съвсем непознати улици, срещайки съвсем непознати места и хора, но все така твърдо убедена, че върви в правилната посока. Всички хора я подминаваха, дори не се обръщаха да я погледнат. Никой дори не се поинтересува защо момиче като нея е само привечер в дъжда, защо не бърза да се прибере или поне да се скрие от дъжда... Сякаш беше невидима за целия този народ, до такава степен ужасен и отвратен от дъжда така, сякаш от небето падаше не вода, а киселина, която попадайки върху тях, разяждаше и от болката озлобяваше душите им.

    В един момент тя излезе на улица, която за първи път от много време ù се стори позната. Мина покрай уличен часовник, показващ дванадесет часа без една минута. На тази улица имаше много къщи, но само в една всички лампи светеха. Тя беше твърдо убедена, че именно това е нейният дом. Тя побърза да се приближи до къщата, усещайки, че най-накрая си е у дома. Тя опита да завърти дръжката на вратата, но тя не се отвори, затова се приближи до прозореца за да надникне.

    Тя погледна и видя снимка на момиче, поставена на перваза. То беше с красива рокля, много цветя и голяма усмивка. Очевидно беше правена през лятото, точно на рождения ù ден, защото видя и огромна торта с 14 свещи. Забеляза малък медальон на врата ù, много напомнящ ù за този, който беше открила на врата си. Тя отмести погледа си в дъното на стаята и видя жена, свлечена от дивана на пода, лежаща в скута на съпруга си. Тази жена плачеше... очите ù бяха червени и от тях не спираха да текат сълзи. Тези сълзи досущ приличаха на малките капки дъжд, които продължаваха да се стичат по тялото на момичето. Тази жена прегръщаше снимка... Толкова силно я притискаше към гърдите си, че в първия момент момичето не видя кой е на снимката, но след това забеляза познато лице. Същото това усмихнато и щастливо лице, което беше на снимката, поставена на перваза на прозореца. Но имаше нещо нередно в тази снимка... Момичето отново отмести поглед. Следващото, което видя, бе вестник, оставен на масата до прозореца. Датата беше 31.07.  Тя осъзна, че вестникът е от вчера. Погледът бързо се отмести от датата и се спря на статията, публикувана на първата страница. Там тя видя точно тази снимка, която бе видяла в ръцете на плачещата жена. В заглавието се четеше: „Петнадесетгодишно момиче намерено изнасилено и убито в градския парк”

    Изведнъж този топъл летен дъжд, който до преди малко галеше нежното ù тяло, се превърна в кубчета лед, летящи към нея, удрящи я навсякъде с огромна сила и причиняващи ù огромна болка. За миг си помисли да избяга, но се спря и замръзна на място. Времето спря. И в този момент тя си спомни всичко...