Когато една убийца се почувства самотна.

Кървавата Мери.

Мирис на нафталин и остарели истории

Ето ме пак тук, в старата къща на родителите ми. Странно е. Тишината. Ужасът. Мирисът на смърт. Бавно бутнах вратата, която скрибуцайки се отвори и върна всички спомени, който така старателно се правех, че съм забравила. Влязох в предверието и потреперих. Нищо не се променило. Снимките на едно друго, щастливо, семейство, все още стояха на масичката и само дебелият слой прах, подсказваше за първото ми престъпление.

Солена капка. Заредено оръжие. Отчаяно момиченце...

Отново потреперих. Странно е как с времето угризенията си отиват и остава само апатия. Усмихнах се. Закрачих по стълбите с желанието отново да усетя адреналина от онази нощ. Затворих очи. Качвах се по същите тези стълби...

Боси крака по студения под.  Студено оръжие в пареща длан. Изгарящ ужас в студена зимна  нощ...

Стаята на родителите ми. Още чувам как майка ми плаче. Тя беше твърде слаба, за да се пребори. Просто една омърсена нежна душа. Аз? Аз съм друга, по-умна, по-коварна, по-жестока. Като Него...

Сълзи замръзнали на каменно лице. Умиращи чувства в ново, каменно сърце.

Минах покрай стаята на брат ми. Тогава не се тревожех за него, бях заменила редовната му доза с миша отрова. Съмнявах се, че щеше да се събуди. Някога... Съзрях вратата на стаята им в дъното на коридора. Същата врата, пред която треперих онази нощ. Нощ, като всички останали. Баща ми се напи, после се позабавлява с брат ми, а Питър полудя, преби ме, за да не мърдам, а после се възползва от мен, отново и отново, сякаш бях парцалена кукла. Усещах гадния му дъх на мърша върху бузата си, гнусях се от него и всичко в мен го показа. Той забеляза. Хвана челюстта ми и ме попита дали ме отвращава. С всяка дума удряше главата ми в пода. Гъста, гореща кръв се стичаше по врата ми, а сълзите капеха от очите ми. Спрях да мърдам и превърнах лицето си в каменна маска. Скоро след това му омръзнах и ме захвърли в мазето. Никой не дойде. Ако майка ми бе дошла, както винаги, може би нямаше да отровя Питър и да намеря пистолета на баща ми. Но тя не дойде. Изкачих стълбите безшумно като котка, отворих вратата и тихо се промъкнах в стаята на родителите ми. Майка ми спеше, а под окото ù се синееше цицина. Това бе начинът, по който я караше да мълчи, но дори и без него, страхът вече я беше погълнал. Представих си я в друг живот. С любящ съпруг и две руси, мили дечица, на които да се радва. Аз и брат ми не бяхме руси, нито мили, може би ако не бях израснала така, вероятно сега щях да съм сгодена с добра работа и щях да се оплаквам от това, че петуниите ми не цъфтят. Може би... Приближих се до Него и опрях пистолета в слепоочието му. Първият израз в отворените му очи бе отвращение. Гадната малка курва смее да го буди. Тя, която е покрита с потта и семето на собствения си брат. Парцалите, които нарича дрехи, са пропити с кръв и мръсотия. Намразих го, нямаше да го убивам преди да му покажа какво ми причинява от години. От сълзите ми бяха останало само вадички по ожулената ми кожа.

- Стани. – Звучах пресипнало, но омразата бе тази, която го накара да изпълни заповедта ми.

- Ах, ти, тъпачке малка, само да ми паднеш в ръчичките! – Закани ми се с юмрук. Опрях пистолета между очите му.

- Ставай и тръгвай!

- ПИТЪР, КОПЕЛЕНЦЕ МРЪСНО, ЕЛА ДА НАУЧИШ СЕСТРА СИ, КУРВАТА, НА ОБНОСКИ!!! – Стоях и гледах как чака да чуе отговор. – ПИТЪР!

Прострелях го в дланта. Стъпалата, колената, слабините. Баща ми падна на колене. Хванах го за косата и се наведох да прошепна в ухото му. Вонеше на кисело и алкохол.

- Там ти е мястото, свиня такава! – Застрелях го. – Сбогом, тате!

Отидох да целуна майка по челото.

- Ще ми липсваш. - Още една гилза падна на пода.

Излязох от стаята с онова момиче, което погребах преди години и отидох в стаята на брат си. Лежеше неподвижен с изцъклени очи. Четиринайсетгодишната ми версия се засмя леко истерично.
- Ти си си виновен, батко. – Момичето слезе на първия етаж, намери кърпа, с която да заличи отпечатъците си от пистолета. Хвърли го на пода в кухнята и си тръгна. Оттогава бяха минали почти десет години, в които се бях възползвала от таланта, проявен в онази нощ. Забогатях, прочух се, но за радост все още съм неуловима. Денем може да ме намерите като Меридит Джен О’ Конъл, собственичка на западаща издателска къща. Мило, срамежливо, двадесет и четири годишно момиче, завършило психология в Харвард. От онзи “безопасен” тип жени, можеш да им изневеряваш под носа, ако изобщо ги забележиш. Ужасно скучна и сива, дори аз не бих бих я забелязала, а винаги съм харесвала този тип жени. За радост, нощем връх взима моята Мери, Кървавата Мери, сводник, дилър и наемен убиец. Шеф на най-голямата престъпна групировка в Ню Йорк и трън в очите на полицията от близо седем години. Е, поне в очите на тези ченгета, които не успях да подкупя... Все още. Ако има нещо, звънни ми. Ще ти помогна, а ти не ме мисли, непознати, ще се оправя. На това ме научи животът. Нали съм кучка, това го мога най-добре?