СПОМЕНИ ОТ КРАЯ НА ВРЕМЕТО

 

Калоян Колев

 

 

Всички права запазени. Никоя част от тази книга не може да бъде използвана по никакъв начин без писменото съгласие на автора.

 

 

ПРОЛОГ

 

Нощта бавно спускаше черните си ръкави над планината. Слънцето се предаде с един последен лъч светлина, преди да падне под тъмния натиск зад хоризонта. Бавно, малко по-малко, веселите чуруликания замлъкнаха, заменени от мъртвешка тишина. Вятърът отдавна се беше отказал да навестява това прокълнато място.

Самотната къща беше скрита навътре в гората, погълната от дърветата преди безпаметно дълго време. Стените бяха безлични, прозорците - покрити със солидно количество мръсотия. Останките от комина с нищо не издаваха, че вътре тлее искрица живот.

Самотата поглъщаше вътрешността на убежището. Една стая, събрала мъката на едно поколение и страданието на една измъчена до прага на нереалното душа. Камината беше опасана с паяжини и почти не се виждаше. Но паяци нямаше. Облицованите с дърво стени, бяха прашни, а дървесният цвят отдавна беше изчезнал и отстъпил място на сивотата.

Имаше закачени две картини. Едната висеше накриво, близо до камината, с някаква неразличима рисунка на неизвестен автор. Недокосната от човешка ръка от много дълго време. Другата картина, на отсрещната стена, беше единственото чисто нещо по нея. Бяха изрисувани млади мъж и жена, и две дребни дечица - на около четири-пет години - момче и момиче. Младо семейство, на фона на свежа и зелена гора. Рамката й бе изтъркана и оригиналният златист цвят беше изгубен.

Един неизползван шкаф, малка масичка и стол бяха другите мебели в тази запустяла къща.

И на стола стоеше човек.

Мъж на средна възраст, с дълга сплъстена брада и мазна сива коса, мъртвешки затворени очи, облечен в дрипи и с отпуснати ръце. Дишаше. И ридаеше тихо.

Ридаенето изведнъж спря и мъжът отвори очи стреснато. Погледът му беше празен. Човекът отдавна беше се отказал от живота и тези черни очи просто се взираха в небитието. Надигна се тежко и се запъти бавно и сломено към картината. Погледна я, погали я, стисна силно рамката и започна отново да ридае...

Измина илюзорен час и той отпусна ръце. Избърса си очите и се обърна с нежелание на другата страна. Към вратата. Сълзи се стичаха по палтото му и правеха тъмни вадички по прашната яка. Приближи се и отвори вратата.

И отново ги видя. Трите дървени кръста на няколко метра от портата. Два малки и един по-голям. Запъти се към тях. Сякаш мина цяла вечност преди да ги стигне. Приклекна, и продължи да ридае тихо.

Малко по-късно мъката надделя и той падна сломен по лице. Мрак, пръст, болка, детски невинни очи, женска руса коса, клетви, всичко се преплете в едно.

След още една вечност се изправи отново. Направи няколко крачки към гората и спря. Знаеше какво следва след това - щеше да присъства отново на убийството на семейството си, след което щеше да бъде нападнат от ято гарвани и да бъде изяден парче по парче от тях. А после… после щеше да се събуди отново в същия стол, в същата колиба и единственото доказателство, че това не е било сън е, че щеше да усеща болката. Болката от тези гарвани, и от предния път, и от по-предния... Болката, която беше несравнима с тази в душата му. Искаше сърцето му да спре, да се самоубие. Но каквото и да направеше, той се събуждаше винаги в този стол - по един и същи начин. Беше прокълнат. Прокълнат от собствената си жена.

Още помнеше онзи дяволски ден, в който се прибра и видя вързаното си семейство. Не предполагаше, че ще стигнат преди него. Беше ограбил градския бардак, но за да се измъкне трябваше да съсече двама пазачи. Докато замахваше към трети пазач, който успя да изненада в гръб, съсече една от изкусителките. Хубаво младо момиче, с дълга рижа коса. Хедър. Беше я посетил в една пиянска вечер, и от нея научи къде всъщност пазят парите.

А пари му трябваха ужасно много. Предната вечер беше похарчил и последния петак за да удави неуспеха си в алкохола. Само преди седмица беше продал всичко ценно, за да може да си купи кон и меч и да тръгне с една шайка бандити да ограбват далечни села.

Брътвежите за беззащитните села пострадали от войната му бяха пленили ума. Лесна плячка, бързи пари. Щеше да се измъкне от тясната разпадаща се къща от кирпич.

Сдоби се с хубаво острие и жребец, но още при първия опит за набег, убиха коня му, а той едва се измъкна от озверените селяни и се върна обратно. Пеш.

И сам. Защото заловиха останалите осем мъже. Даде последния си петак за кана с пиво. И тогава му хрумна гениалната идея да ограби касата на бардака. Беше края на седмицата, сигурно щеше да има пари.

Когато го хванаха докато разбива касата животното в него беше го надделяло. Смътно си спомняше събитията, още го болеше главата, но знаеше какво е направил и бързаше да вземе жена си и децата и да избяга. Трябваше да стигне преди останалите да са тръгнали по петите му. А и го познаваха.

Късно.

Когато се приближи и извади меча си, мъжът с оголени от усмивка зъби обезглави сина му.

Жена му изкрещя. Неразбираеми викове излизаха от нейното гърло.

Качулатият палач приближи момиченцето и миг по-късно още една глава се търкулна по пода.

Бащата хукна и спря. Хладнокръвният убиец беше сложил острието до сърцето на жена му. И го гледаше предизвикателно. Тогава чу думите й:

- Не ще живееш и не ще умреш! Душата ти ще остане окована в тялото завинаги! Осквернен и пленен от тъга ти никога не ще напуснеш тази къща! Къща, която времето ще изхвърли. Прокълнат да си до края на света!

И острието я прониза. Мъртвият й бесен поглед го събори на земята. Кръвта й се стичаше по гърдите. Сламено русата й коса беше кална.

Палачът го погледна, усмихна се и си тръгна...

Отново стоеше на границата на времето. Вдигна ръцете си и ги погледна. Бяха тъмночервени от засъхналата кръв на жена му. Направи крачка напред и ято гарвани връхлетя върху него. Малко по-малко усещаше как животът го напуска от тялото му. Парче по парче светът се разпадаше. Може би този път щеше да умре. Може би нямаше да му се наложи да чака края на времето.

Накрая чернотата го погълна.

И отвори очи, и видя камината, покрита с паяжини...

 

СПОМЕН 1

 

Събудих се лежейки в пълен мрак, и можех да усетя мириса на влажна пръст навсякъде около мен. Възможността да бъда погребан жив не беше най-лошото обаче, а това че не си спомнях абсолютно нищо. Не знаех нито къде съм, нито кой съм аз.

Изглежда, че овладяването на страха ми е било силна страна, защото не след дълго вече опипвах ковчега си и се опитвах да мисля логически. Все още бях жив, за това най-важното в момента беше да се измъкна от това странно място.

Въпреки че бях легнал, имах известно място за мърдане както нагоре, така и настрани. Носех някакви дрехи - дънки и пуловер, но се оказа, че и якето ми е затворено с мен на една педя от краката ми. Във вътрешния му джоб успях да напипам нещо, което се усещаше като портфейл. А в другият джоб открих това устройство.

Нямах си никаква представа какво представлява устройството, но след като натиснах един от бутоните му, екранът светна. Познато, и въпреки това странно. Машинката беше доста компактна, с клавиатура и празен екран. Всъщност не напълно празен, очевидно бях натиснал 'М'. Доста подходящо начало.

Бях благодарен за източника на светлина и го използвах за да опозная сандъка, в който бях погребан. В дъното му намерих железен лост.

Кой по дяволите би ме погребал жив, и би ми оставил всичко необходимо да се измъкна?!

Останалото беше доста лесно - почукване по дървеният капак докато намеря по-слабо място, няколко по-силни напъна, и готово.

Гробът беше плитък и бързо успях да се измъкна от нахлуващата пръст.

Навън беше безлунна нощ и се намирах в борова гора. Не беше много студено, но въпреки това щеше да е добре да успея да открия по-топло място. Влажната пръст беше успяла да намокри дрехите ми достатъчно.

Най-накрая успях да огледам мистериозното устройство по-подробно. Изглеждаше като телефон, но по-голямо от обикновено заради клавиатурата с многобройни копчета. И беше направено от метал. Екранът му светваше за няколко секунди всеки път като натисна клавиш. Очевидно можех да напиша съобщение, но не знаех дали можеше да го изпратя на някого или просто да го запаметя.

Докато продължавах да разучавам малката машинка забелязах малка червена лампичка отгоре и една единствена дума оформена с черен маркер отзад - ПАМЕТ. Беше ръчно изписана, по-скоро издраскана в бързина. Можех да се закълна, че съм виждал това нещо преди, но споменът така и не идваше. Всичко преди събуждането ми под земята беше чернота.

Някъде докато оглеждах обстойно това странно устройство и се надявах да открия как да комуникирам през него, се появи и първият ми проблясък. Много кратък, но все беше нещо. Паметта ми щеше да се завърне. Може би.

Държах нещо наречено смартфон. Гледах в екрана му и можех да видя смътно тревожното си отражение. Дали беше моето, нямах никакъв спомен как изглеждам. В горният ляв ъгъл на дисплея на този смартфон пишеше No Service, а отдясно - 29 април, събота.

Странно. Споменът беше доста ясен, но не успя да погъделичка нищо в главата ми, което да ми даде повече информация.

Първоначално си мислех, че може някой все пак да чете съобщенията, които пиша, за това и започнах да запаметявам всичко, което ми се случваше и се надявах някой евентуално да чете за преживяванията ми. И в случай, че няма никой отсреща, поне това начинание ми помагаше да запазя самообладание и ясна мисъл. Искрица нормалност.

Нощта изглежда все още беше млада, защото нямаше никакви признаци слънцето да се появи иззад хоризонта скоро. Не знаех къде съм, за това избрах произволна посока и се надявах да бъде късметлия.

Приятната миризма от боровете ми действаше успокояващо и ми помагаше да мисля по-добре. Свежият вероятно планински въздух, беше също добре дошъл. Ако не беше и толкова хладно…

Човече! Разходката ми продължаваше вече часове, но навън си беше все същата безлунна нощ. Гората обаче беше свършила и вече под краката ми хрускаше суха трева. Тук там се виждаше и по някой изсъхнал храст.

Мисля, че се намирах в планина. След като потеглих на ляво от ковчега си, по някое време малко преди края на гората започнах да вървя леко надолу.

Вече почти бях започнал да се отчайвам, когато след поредния хълм зърнах светлини!

Можех да видя смътни светлини няколко мили надолу. Още бях по билото на планината, но тези жълти точки ми вдъхнаха нови сили и надежда. И ето, че успях да намеря и стара пътека. Поех по нея и се надявах скоро да получа помощ.

Не след дълго стигнах до малко село. Имаше около четиридесет къщи, повечето дървени, и изглежда всичките му жители бяха все още будни.

За съжаление обаче никой не искаше да говори с мен. Какво ги беше прихванало всичките тези хора?!

Опитах се да им кажа "Привет", поисках и помощ, а те просто ме поглеждаха почти с презрение, и после ме игнорираха. Без да кажат нито една дума!

Толкова много се ядосах! Какво се случваше?!

Успях да обиколя цялото село и абсолютно никой не искаше да говори с мен. Никакъв звук не излезе от нито един селянин.

Това беше моментът, в който започнах да се паникьосвам.

Намерих една плевня, в която да си почина и поспя. Стори ми се, че собственикът ме видя как прескачам оградата, но не чух нищо да казва.

Последното, което си мислех преди да заспя, беше за уютните къщи с камини и газени лампи наоколо.

 

…

 

Спах като бебе.

Но притеснението и паниката се върнаха още по-глождещи скоро след като се събудих. И паниката абсолютно надделя след като отворих вратата на плевнята.

Навън беше тъмно!

Слънцето изобщо не беше изгрявало и съдейки по безлунното и необезпокоявано небе, изгревът нямаше да се случи скоро.

Всичко това изглеждаше като лош сън, кошмар. Или като някакъв налудничав експеримент, в който не съм искал да участвам.

Момент! Възможно ли е?

Трябваше да се успокоя. И единственото което ми дойде наум беше да потърся селската кръчма.

 

…

 

Случиха се поредица от странни неща.

Първо - намерих кръчмата и си поръчах уиски. И вече знам, че тези овчи торби от месо и кости ме разбират, понеже кръчмарят ми даде уиски. И искаше да му платя протягайки ръка!

Инстинктивно се пресегнах за портфейла си. Портфейлът! Напълно бях забравил за него!

За мое нещастие вътре нямаше документи, нито пари, дори монети. Имаше само купони. Жълти и оранжеви купони, около стотина. Извадих един жълт и един оранжев купон и кръчмарят издърпа жълтия.

Нов проблясък. Шофирам кола и не след дълго спирам пред някаква охранявана от войници врата. Показах си жълтия пропуск на Джим. Той се усмихна и отвори вратата. Докато продължавах напред към паркинга забелязах доста въоръжени мъже наоколо. Мястото беше строго охранявано.

Паркирах, заключих колата… И чашата ми с уиски беше празна.

Мисля че това е достатъчно за първото ми съобщение. Накратко - намирам се в село заобиколено от планини, поне до колкото мога да преценя от изчезващите звезди в далечината. Има четиридесет и две къщи - кръчма, магазин, и останалите постройки са за живеене.

Няма никакъв път навън от селото, докато неговите улици са нищо повече от засъхнала кал. Няма коли като тази от проблясъка ми.

Тук винаги е нощ, и явно говоренето е забранено със закон.

 

СПОМЕН 2

 

Отново спах в плевнята, но за последно. Имах нужда от баня. Нощта все още беше властелин на света и нямаше нито един помен за светлина от към хоризонта. Безуспешни се оказаха и поредните опити да си спомня нещо. Дори не знаех коя година сме!

Днес реших да опитам нещо различно и като че ли нещата потръгнаха добре в началото. Отидох в кръчмата след като забелязах, че тя е една от малкото по-високи сгради в селото. Помислих си, че кръчмарят може да отдава стаи под наем и се оказах прав. След като му казах, че имам нужда от стая за около седмица или две, той взе три оранжеви купона и ми даде сравнително голям и ръждясал ключ за стая номер 7.

Стаята изглеждаше като току що материализирала се от фентъзи книга. Имаше единично легло, дървен гардероб, и малък дървен шкаф. Чаршафите бяха стари, но чисти, докато водата в каната беше студена.

За мое щастие имаше баня на втория етаж и най-накрая успях да изчистя мръсотията, сламата, и миризмата на пръст от мен.

Обратно към стаята ми на първия етаж си спомних нещо. Още един малък проблясък. Плувах в нещо като изкуствено езеро. Беше на върха на умопомрачително висока сграда и можех да видя целия огромен град плъзнал отдолу. Не беше красива гледка обаче - нещо като безлична пустиня изпълнена с много безвкусни стъклени сгради.

Безкраен басейн! Така приятелката ми наричаше това. Беше й любимо забавление. О, ето я и нея, носеше две големи чаши пълни с цветна течност. Тъкмо щях да зърна лицето й отблизо и да отприщя вълна от спомени, когато проблясъкът приключи.

Върнах се в стаята, започнах да се приготвям да сляза за хранене, когато го намерих. Случайно ритнах дървения шкаф на път към вратата и долното му чекмедже изтрака. Вътре намерих малка бележка, която гласеше:

"Седем, добре дошъл отново. Приятен престой. Ако имаш нужда от нещо, заяви го през официалния канал."

Първоначално не обърнах много внимание, но докато похапвах топла пилешка супа, умът ми започна да дълбае. Защо номер? Знаех, че това е най-малкият ми проблем и последното за което трябваше да мисля, но все още нямах никаква представа за името си. Никой така и не ме попита за него, но предполагам човешката ми природа не можеше да понесе мисълта за безименната си персона. Така ми хрумна името Демес. Беше достатъчно близо до цифреното ми обозначение.

Обратно в механата поисках една бира от кръчмаря и реших да опитам гласовите си способности още един път. Докато сипваше кадифената течност изстрелях няколко въпроса.

Той ме погледна сякаш бях убил брат му.

Писна ми от неговата упоритост, пресегнах се и му ощипах ръката колкото силно можах.

И той изкрещя с все гърло! И ме шамароса!

Тъкмо се канеше да ме напсува, отвори си устата, но след това бързо възвърна контрол и продължи сякаш нищо не се е случило. Забърса разлятата бира, донапълни ми халбата и взе един купон. Определено трябваше да стигна до дъното на тази мълчалива мистерия.

Както споменах, днес, каквато и да беше дефиницията за ден тук, щях да опитам нещо различно.

Ходих до всяка къща, почуквах на вратата, и ако някой ми отвореше му задавах рутинните въпроси. Например какво по дяволите е това място, каква дата сме, и подобни.

За съжаление нямах късмет. Всички ме гледаха с гняв докато задавах въпросите и след това тряскаха вратата под носа ми.

Малко по-късно взех газената лампа от стаята ми и отидох да се разходя около селото. То беше малко, така че това начинание не ми отне много време. В крайна сметка започнах да се отдалечавам постепенно от къщите и не след дълго бях на миля от светлините на най-крайните прозорци.

Наблизо имаше малка горичка, но всичко останало в околовръст беше само суха трева. Тъкмо бях решил да се връщам обратно, когато чух шума на реката. Хрумна ми нещо.

За съжаление, това което очаквах да бъде река се оказа по-скоро поточе - не достатъчно дълбоко за разходка с лодка. Някак си тайничко се надявах да направя лодка с надеждата да ме отведе някъде, но явно не е било писано.

Все пак последвах поточето надолу с надеждата да стигна до друго село. Хората често строяха села около реките и там където има едно, няма начин да няма наблизо и друго село.

Не знам колко дълго вървях и какво разстояние изминах от горичката, но в крайна сметка забелязах няколко далечни светлини. Изглежда идеята ми беше добра и нова искрица надежда се запали в мен. Може би тук хората щяха да са по-различни.

Докато наближавах първите къщи забелязах нещо - те изглеждаха подозрително познати. Четири дузини постройки и малка гора наблизо.

Познайте какво? Оказа се съвсем същото прокълнато село! Някак си се бях озовал обратно без да правя никакви завои!

Мозъкът ми не можеше да побере случващото се, а потискащата реалност направо ме остави без дъх.

Да не би да бях прокълнат? Или пък част от някакъв налудничав експеримент? Ами ако е сън? Побърквам ли се?!

Тези въпроси трябваше да почакат. Уморих се от дългата разходка и трябваше да си почина. Да поспя. По дяволите с всичко това!

 

…

 

Имах най-странният сън. Копаех с ръце някаква дупка в земята и помагах на едно русокосо момиче да се скрие вътре. Бях намерил кухина в подножието на един бор и изкопах колкото пръст можах. Трябваше да побързам, беше въпрос на живот и смърт.

Помогнах на момичето да влезе вътре и след това покрих дупката със стари клони и листа докато се сгушвах близо до нея.

Оказа се по-дълбока от колкото очаквах - когато се облегнах гърбът ми пропадна между корените на дървото и се отвори доста по-голямо пространство. Изглежда кухината продължаваше навътре в земята. Може би някакви животни я бяха ползвали. Ами ако бяха тук? Нямах време да мисля сега за това!

Тъкмо придърпвах русокосата млада жена - изглеждаше на около двадесет и две-три години, когато светът проблесна в лилаво.

Няколко секунди по-късно чух приятелката си да пищи смразяващо и се събудих.

Ризата ми беше подгизнала от пот и целият треперех.

Познавах тази жена. И все пак нямах никакъв спомен. Но имаше нещо познато в този бор.

Нямах намерение да губя време в къпане, трябваше да разбера! Взех газената лампа и затичах към боровата гора близо до селото. Дърветата изглеждаха странно не на място в целия пейзаж, сякаш някой ги беше пренесъл тук от другаде.

Влязох малко по-навътре и започнах да търся за кухината която сънувах.

За съжаление я намерих. Беше точно на същото място като в съня ми. Копах колкото мога по-бързо и ръцете ми напипаха нещо кръгло.

По дяволите! Беше череп! Човешки череп с празни очни кухини и парче изсъхнала коса. Неприятният звук, който чух след като дръпнах леко, беше отделянето на черепа от гръбнака. Почистих пръстта от ръцете и черепа, и приближих лампата за да го огледам по-отблизо.

Кичурът коса изглеждаше рус.

Побягнах надолу, обратно на селото. Бягах колкото ми държат силите, и не спрях сякаш часове наред. И отново се озовах обратно в това дяволско селище, обкръжен от всички тези безмълвни хора.

Трябваше да си поема дъх. Бях на прага да се предам и да закрещя. Полудявах. Хиляди иглички се забиха в мозъка ми. Исках просто всичко да свърши. Да умра.

Погледнах към черното небе и нечленоразделният ми крясък беше готов да излезе всеки момент. Тогава видях полумесецът. Тънък, жълт, красив и сияещ.

Затворих уста и преглътнах. Може и да не беше станало ден, но все пак нещо се променяше. Безлунното небе вече имаше луна. И това беше първият добър знак. Трябваше да е.

Не вярвах, че някой ще ме спаси. Трябваше сам да намеря отговорите. Реших че ще разчитам на сънищата ми, тъй като изглежда бяха моите най-добри следи до момента.

Дивият бяг беше изцедил силите ми и отново имах нужда от почивка. И от нови дрехи! Изкъпах се, написах всичко в устройството, и легнах с надеждата да сънувам още. Добро или лошо, мрачно или слънчево, почувствах че съм готов да го посрещна.

 

СПОМЕН 3

 

Не се събудих сам. Някой чукаше на вратата ми. Бях развълнуван, но също и уплашен. Кой ли можеше да бъде? Все пак отворих дървената врата и тя тихо изскърца.

Симпатична жена на средна възраст стоеше пред вратата с купчина сгънати дрехи. Изглежда бяха изпрани скоро, защото миришеха приятно. Тя ми ги подаде без да каже и една дума, разбира се, и слезе надолу по стълбите.

Не бях казал на никого, че се нуждая от нови дрехи, но казах 'благодаря' на жената докато тя се изгубваше надолу по стълбите. Определено имах нужда от тези дрехи и бях благодарен.

Прекарах следващите няколко дни, ако мога да ги нарека дни изобщо, разучавайки Забутаното Никъде. Да, кръстих селото, помагаше ми да мисля за него чрез някакво име.

Разбира се, не открих нищо, за това следващата ми цел бяха близките хълмове. Луната растеше и светлината ставаше повече - беше идеален момент за по-далечна разходка.

Прекосих потока и поех по старата пътека по която бях дошъл. Тя водеше нагоре по хълмовете, а аз исках да разгледам някъде от птичи поглед околностите на Забутаното Никъде.

Не успях да проследя пътя до гроба от който се бях изкопал. Докато се катерех нагоре първо минах през суха трева, по-нагоре теренът стана отново равен и изпълнен с ниски храсти, докато накрая не стигнах масивна борова гора.

Земята отново стана хълмиста, и след като свърши гората продължих по скалист терен и право нагоре. Беше хладно, но аз носех удобният плетен пуловер, който приветливата жена ми беше дала през онази, ами, тъмна сутрин.

Стигнах върха на хълма и погледнах обратно към Забутаното Нищо. Виждах мъждукащите жълти точки от фенерите долу под мен.

Продължих по билото докато стигна до другата страна. Отново същата гледка - светлините на Забутаното Нищо, само че гледани от обратната страна. Този път не се изненадах, тъй като точно това очаквах да се случи. Поне си направих добра разходка.

Бях в някакъв капан и определено се съмнявах в разсъдъка си и реалността около мен изобщо. Дали не бях мъртъв и това да е някакво преходно място? Границата между ад и рай? Чувствах някак, че не съм вярващ и просто не можех да се закача за този ред на мислене.

Докато слизах замислен през боровата гора обратно към селото паметта ми проблесна отново. Този спомен започна докато шофирах сам някаква кола, а в огледалото виждах смаляващия се град. Чувствах се разтревожен.

Пътуването отне известно време, беше скучно, и докато наближавах подножието на планината пред мен, безпокойството ми растеше.

Достигнах някакъв контролно-пропускателен пункт с двама войници в отделни караулки. Спрях колата, извадих си оранжевият пропуск и го подадох на войникът в ляво от мен. Пропускът подозрително приличаше на жълтият от предишният ми спомен, но имаше метални парчета по него.

Металната врата се отвори и продължих да шофирам нагоре.

Бях сигурен, че мернах няколко хангара между различните военни постройки наоколо.

Пристигнах. Паркирах колата под някакви дървета на доста голям паркинг и продължих пеша към някакъв огромен тунел, който изглежда пробиваше планината много навътре. Имаше голям надпис на арката му - беше от три думи, като последните две бяха Планински Комплекс. Клоните на няколко бора ми пречеха да разчета първата дума, но след секунди щях да я видя.

Не успях. Завладяващият спомен свърши точно преди да различа думата. Толкова беше досадно!

Върнах се в селото обезверен, че ще намеря нещо полезно днес.

 

…

 

Хрумна ми нещо малко по-късно. Тези селяни трябваше да имат книги, нали? Може би някоя книга щеше да разчовърка паметта ми и да ми помогне да си спомня още. Отчаяно се нуждаех от спомените си!

Нямаше никакви книги в кръчмата, и не можех да поискам от хората. Те просто щяха да тръшнат вратата в лицето ми.

Трябваше да си открадна от някого, просто нямах избор.

Избрах една по-далечна къща и се подготвих за първата си кражба.

Не мога да повярвам на късмета си! Някой беше оставил отворен прозорец към дневната, вероятно за проветрение и свеж въздух. И точно там, в ъгъла на стаята и близо до камината, беше библиотеката.

Прехвърлянето през прозореца беше лесно. Взех няколко произволни книги тъй като всичките бяха без надписи по кориците, и бързо се измъкнах обратно през прозореца.

Макар и вече да бях навън, връщайки се обратно към хана, все още можех да усетя лепкавата миризма от дневната в онази къща. Миризма на тамян, силна колкото в църква.

Вървейки обратно, бързешком, видях падаща звезда в небето. Беше доста ярка. Беше толкова красива, особено имайки предвид сковаността на всичко около мен.

Проблясък. Ето го моето момиче, отново идваше към безкрайния басейн. Градът обаче беше друг - можех да видя тучни гори зад мен и безкрайна морска шир напред. Изглежда бяхме на почивка и това беше друго място, което посещаваме след пустинния град.

Тя се усмихна докато я подканвах да побърза, тъй като бях много жаден.

Вече бяхме потопени и двамата до кръста в басейна. Аз пиех напитка наречена Маргарита, а тя си играеше с моята дълга кафява коса.

Нещо не беше наред. Аз бях мъж! Но ето че в този спомен съм жена! И до мен явно беше моята партньорка.

Може би това беше просто сън, а не спомен? Може би просто си фантазирах? Но пък го чувствах някак важен, а имах и това тягостно чувство, че ще се случи нещо лошо. И то се случи.

Докато и двамата се наслаждавахме на красивата гледка пред нас, вниманието ни беше привлечено от огромен блясък в небето. Падаща звезда. Посред бял ден.

Не беше никаква падаща звезда, разбира се. Беше метеорит, огромен при това, на път да се разбие някъде на Земята.

Веднага излязохме от басейна, грабнахме някакви дрехи от шезлонгите, и аз предложих да отидем някъде нависоко по близките хълмове зад нашия хотел. Искрящият камък се придвижваше бавно из слоевете на атмосферата и пламъкът му страховито озаряваше дневното небе.

Имахме късмет, че хотелът ни беше по-високо към хълмовете, тъй като бяхме спестили пари от привилегията да сме близо до плажа.

Вече тичахме нагоре към билото на хълма, когато почувствахме сблъсъка. Земята извибрира, светът потръпна. Беше чудовищно.

Усилихме темпото.

Успяхме да стигнем билото и от другата страна имаше плато заобиколено отвсякъде с хълмове. Спасение. Точно това ни трябваше. Посочих към малкото село по средата на платото, с четири дузини къщи. Близо до него минаваше поточе.

- Тичай…

Гърбът ми беше пречупен преди да успея да завърша думата. Дори не можах да зърна приятелката си за последен път, тъй като фокусът ми беше в селцето долу в платото.

Ударната вълна разкъса телата ни моментално и светът утихна.

 

…

 

Бях останал без дъх, съвсем близо до хана. Този спомен, ако беше спомен, ме хвана тотално неподготвен. Беше толкова…истинско!

- Какво правиш? - с ядосан глас каза Уенди. Тя стоеше пред мен в бяла рокля, скръстила ръце, и гневен поглед.

Не знаех точно как, но името й веднага се появи в ума ми щом я зърнах. Още се опитвах да се окопитя след внезапния спомен.

- Ти говориш? На мен? Знаеш ли кой съм аз? Къде съм? Имам толкова много въпроси!

- Не си спомняш? Това е лошо. Случи се отново. Нямам време за това. Или ще си спомниш, или ще се изгубиш заедно с всичко останало. И използвай официалния канал, Седем!

Показах й устройството с надпис ПАМЕТ.

- Това ли е официалния канал?

Тя ме погледна сякаш съм луд и изчезна за едно мигване на окото, сякаш никога не беше стояла пред мен. Но поне ми проговори. Колко неописуемо бях доволен, че чух глас!

Записах всичко в ПАМЕТ. Беше отново време да помоля страната на сънищата за помощ.

 

СПОМЕН 4

 

Имах много дълъг сън през изминалата нощ и това определено заслужаваше да се запише изцяло. Може би това беше най-сериозната ми следа до момента.

Мисля че наистина съм умирал преди. Два пъти. Каквото и да беше това място, този сън засилваше едни напиращи подозрения.

Ето го и него.

Небето беше перфектно синьо, с малки пухести мързеливи облачета. Беше толкова... естествено. Краткият миг, през който погледът ми обходи небосклона, ми се видя като цяла вечност. Блажено спокойствие. И свърши.

Притокът на адреналин изтласка всяко чувство за сигурност и го замени със страх – панически, обсебващ, първичен. Краят може би беше близо. Но не от това се страхувах, по-страшно беше неизвестното. Никой не знаеше нищо.

Извадих новия си телефон от джоба – 10:50 часа, 29 април, събота. Пролетта тъкмо беше стоплила живота на хората, но вече никой не й обръщаше внимание. Животът беше по-важен. Информацията също.

Трябваше да намеря начин да вляза вътре. Затичах се към ъгъла и само след няколко крачки застинах неподвижен. Чух сирените. Ушите ми писнаха от постоянния писклив звук. Мислите ми спряха, очите ми се насълзиха.

- Без паника! - помислих си и се обърнах към най-близкия прозорец. Стефан  вторачи очи в мен, но мозъкът му отказа да ме регистрира. Чу се телевизор, някакъв монотонен глас се обръщаше към зрителите.

- Моля те! Подай ми ръка, за да се кача у вас. Нямам ключове за входа, вероятно нямам и време.

Стефан се замисли за няколко секунди и прехвърли ръката си през прозореца. Хванах се, събрах всичките си сили и се прехвърлих в хола на Стефан.

Посрещнаха ме много празни погледи. Оказа се, че тук е сборният пункт на целия вход. Домоуправителите, медицинската сестра от последния етаж, електротехникът и жена му, двойката търговци, Мая и един общ колега Петър – всички бяха насядали по диваните. Кимнах бегло и се настаних близо до Мая и Петър.

Телевизорът препука, докато говорителят, облечен в черен костюм, прехвърляше някакви листи. Лицето му беше непознато.

- Молим всички граждани да си останат вкъщи! Обявената днес ядрена тревога остава в сила. Препоръчваме да слезете в приземни етажи, мазета или в оборудвани за целта бункери. Ако около вас няма бункер или подходящи помещения, най-добре затворете плътно прозорците и изчакайте съответната сигнализация от сирените.

Сирените! Чак сега забелязах, че вече не виеха. Човекът от телевизора изглеждаше някак ретро, звучеше прекалено важно и в същото време сякаш не му пукаше за хората, на които говореше.

- ... да бъдат изключени до отминаване на заплахата. В случай на инцидент, очаквайте напътствията на Гражданска защита в най-скоро време. И моля, без излишна паника!

Да, бе. Без паника. Хората само като чуха ядрена заплаха в сутрешното съобщение и вече бяха в матрицата. Радиация, бункери, сирени... - и той ще казва без паника. С най-презрителния тон при това. Глупак.

Президентът смени говорителя. Време беше да се покаже едно познато лице. Тъкмо вече си мислех, че всички са се скрили в тайните бункери под столицата.

- Скъпи сънародници, искам да успокоя всички, че въпреки ядрената заплаха, опасността за нашата държава е минимална. Най-добрият вариант, който аз лично очаквам да се случи, е всичко да отмине без никакви инциденти до края на деня. Най-лошият вариант е почти толкова безопасен за населението - ако се случи нещо, то ще е на хиляди мили от нас. Моля ви да си останете по домовете и да очаквате инструкции от сигналните ни системи. Благодаря ви, и Бог да ви пази!

Иглички се забиха по цялото ми тяло и потръпнах. Ако това беше успокоение... Програмата прекъсна и телевизорът се изпълни с черно бели точки. След няколко секунди статичният звук спря.

Погледнах си телефона. No service. От сутринта се опитвах да се свържа с родителите ми без никакъв успех. Мрежите бяха отказали. Стомахът ми се беше свил на топка. Исках да ги чуя, преди каквото има да става, да им кажа колко ги обичам и си кажем няколко добри думи, които все отлагахме. Нямаше за кога.

Реших, че не си заслужава да хабя повече от батерията и изключих телефона. Погледнах отново телевизора, огледах всички насъбрали се притеснени хора и се загледах в Мая. Беше се сгушила на дивана, прегърнала с ръце краката си и вперила поглед в нищото. Какво изобщо правеше тя тук?!

Започна се. Токът спря. Това трябваше да е показател, че нещо лошо се е случило, нали? При ядрен взрив всичката електроника щеше да откаже.

 Шушукането и напрежението в стаята заглуши тревожните ми мисли. Погледнах през прозореца - слънцето се беше скрило зад новодошли сиви облаци, но няколко напористи лъча успяваха да си проправят път между облаците, създаващи илюзията за призрачен залез. А беше още преди обяд. Сякаш природата искаше да ни каже, че светът свършваше сега.

- Глупости! - помислих си. Вече минаха няколко минути, но нищо не се усети. - Осъзнах, че съм казал последното на глас.

 И сякаш хората в стаята това чакаха. Обнадеждаващите ми думи дадоха тон за разговор. Нищо не се е случило, всичко е наред. Ще се разминем само с уплаха и скоро ще забравим. Хората лека-полека започнаха да говорят за работа, за наближаващото лято, за цената на хляба – изобщо ежедневните битовизми, които може да очакваш от комшиите си в един малък провинциален град.

Мая обаче не помръдваше. Стоеше в същата поза на дивана, обърнала гръб на прозореца и вече напълно притъмнялото небе. Леле, колко бързо се сменяше времето.

Седнах до нея и я стиснах за ръката.

- Не се притеснявай, нищо няма да се случи. - Тя само кимна.

Дори аз сам не си повярвах. Липсваше всякаква информация за какво става въпрос. Инцидент с централа ли, ядрена война, терористичен акт или нещо съвсем различно.

Ей така просто пуснаха първото съобщение сутринта, спряха всички комуникации и толкова. Никакви телефони, интернет, радио или телевизия. Нямаше по-голям абсурд. Но в края на краищата живеехме в държавата на абсурдите и ни управляваха подобни кратуни като онези, които преди години криха Чернобил дни наред.

Токът дойде.

- Ура! - чу се от дъното на стаята.

Сякаш пуснатият отново ток беше знак, че заплахата, каквато и да беше тя, вече е отминала. Всичко свърши. Поиска ми се да повярвам в това.

По навик си погледнах телефона, но нали го бях изключил – не успях да видя колко е часът. Бях загубил тотална представа за времето. Реших да се заслушам в няколко от по-веселите разговори за да се разсея. Дори успях да се усмихна веднъж.

Погледнах през прозореца и видях един лъч как си проправя път към телевизионната кула на върха отсреща. Беше красиво и успокояващо. Притеснението бавно започна да се отмива от тялото ми. Седнах и се отпуснах.

Небето присветна в лилаво! Миг по-късно токът спря. Всички в стаята застинаха. Времето спря. Надеждата се счупи. Случваше се. Свършваше се.

Втори лилав отблясък заслепи очите ми. Обърнах гръб на прозореца и се изправих. Най-ужасният звук раздра света. Сякаш метал стържеше в метал, но много по-плътно и зловещо. Звукът премина през всяка част на тялото ми и сякаш разкъса всичките ми вътрешности. Ушите ми започнаха да пукат.

Адският звук продължи не повече от 3-4 секунди, но щях да ги запомня завинаги. Ако изобщо оцелеех.

Знаех какво се случва и какво следва. Помогнах на Мая да се махне от дивана и двамата легнахме на земята.

- Всички да залегнат, ударната вълна ще...

 

ТУП

 

Замята се разтресе, сякаш луната се беше разбила в съседство на нас. Тъпанчетата ми за малко да се спукат.

Удари ни с пълна сила. Всички, които бяха прави, паднаха на земята. Прозорците се пръснаха, телевизорът, чашите, покъщнината. Огромен облак прах премина през града, оставяйки след себе си гледка, която само бройка компютърни игри бяха показвали. Светът, такъв какъвто го познавахме, свърши в този миг.

Беше ми много трудно да се изправя, но събрах сили и след минута-две успях. Не усещах почти нищо, тялото ми беше изтръпнало.

Нещо се беше объркало фатално. Това не трябваше да се случва. Не можеше да се случва. Та нали не бяхме в обсега, а това сякаш беше ударило на стотина мили от нас. И този стържещ звук преди тътена, какво изобщо можеше да го издаде?!

Луди сметки започнаха да прехвърчат в главата ми, ровейки из забравени физични знания. Къде можеше да е епицентърът, колко далеч сме, каква радиация може да има и колко време ни остава. Никога не съм бил добър в тези работи и нямах представа как да направя дори груби сметки, за това се отказах

Сега ми трябваха две неща. Първото беше информация. Второто – движение.

Огледах се и погледът ми срещна очите на Мая.

- Ела с мен. Знам какво да правим. – опитах се да прозвучи уверено. И успях! - Ако тези мигове са последните от живота ми, предпочитам да ги прекарам с теб. – И за това нямаме никакво време за губене!

Тя ме погледна и сякаш за първи път от тази сутрин видя надежда. Там, където такава вероятно нямаше.

Не можех да мисля за това. Нищо с нея не се връзваше - тя не трябваше да е тук, и настроението й беше много странно. Нямаше значение, не ми пукаше.

Светът умираше, но аз нямаше да се дам лесно. Закопчах коженото си яке, вдигнах си тениската пред носа и прекрачих прага.

 

…

 

Бяха изминали няколко месеца от както напуснахме сгушения квартал. Светът беше обвит в останки от атомни взривове, природа и градове бяха унищожени. Краят беше настъпил. Но продължаваше все още.

Свикнахме да използваме гори и пещери за подслон, а когато чуехме ядрен взрив, се криехме в кухини под дървета или какъвто друг заслон можехме да открием, докато се опитвахме да оцелеем.

Радиацията беше навсякъде и вече можех да усетя как ни се отразява бавно, но сигурно. Бяхме отровени. Започнахме да се чувстваме по-слаби и немощни с всеки изминал ден, драскотините от трънките не искаха да заздравяват, кръвта от носа ставаше все по-често явление. Всички тези неща бяха симптоми на радиационно отравяне и беше ясно, че не ни остава много време на тази умираща земя.

В началото се надявах, че ще успеем да намерим безопасни места високо в планините, но бях сгрешил. Хората зад спусъците бяха луди, отвъд човешко разбиране. Пускаха бомбите където и както им падне, на абсолютно случаен принцип. Знаеха, че вече бяха унищожили цивилизацията, но сега се опитваха да затрият планетата. Умишлено. Просто нямаше друго обяснение! Човечеството беше оцеляло хиляди години за да бъде изтребено само за няколко месеца!

Днешният облачен ден започна с почивка на една поляна близо до малка борова гора. Мая отново кашляше кръв, а някога русата й коса беше изтъняла и много мръсна.

Влюбих се в Мая през няколкото месеца, в които скитахме и се крихме от взривовете, и сега знаех, че тя ще прегърне чернотата преди мен. Борех се с две чувства - предстоящата загуба и с облекчението, че тя не трябваше да изживее моят край преди нейния. Състоянието й рязко се влошаваше и лечение нямаше.

Често ридаех през нощта, но оставах силен през деня заради нея.

Днес щях да я зарадвам - бях намерил малко боровинки в края на поляната, близо до гората. Вкусът им наистина я озари, макар и за кратко.

Радостния ни момент беше прекъснат от прелитаща ракета. Целта изглежда беше наблизо, защото адската машина започна видимо да се спуска надолу. Тук в този пуст планински район, където нямаше нищо в радиус от много мили. По дяволите!

Хванах Мая за ръка и побягнахме към гората. Трябваше да се скрием от взрива, а нямаше почти никакво време. Намерих кухина под един висок и стар бор и започнах да я разширявам с ръце.

След като направих дупката достатъчно голяма, помогнах на Мая да влезе вътре, и след това се опитах да покрия част от отвора с пръст и клони. Понякога това даваше по-голяма защита.

Направих каквото можах, и се притиснах до Мая и корените на дървото.

Пропаднах леко надолу. Оказа се, че кухината продължава по-надълбоко от колкото си мислех, и това беше чудесно. Пресегнах се към Мая за да й помогна да се сниши още по-навътре при мен.

Точно тогава ни удари. Силовата вълна която нахлу през хралупата раздроби тялото на Мая за части от секундата. Сякаш успях да усетя хрущенето през ръката й, а краткият й писък беше ужасяващ.

Това че бях по-дълбоко ми даде още няколко агонизиращи часа. Ръцете ми бяха строшени, безжизненият силует на Мая беше едва различим на струйката светлина, която идваше от към дупката, а въздухът почти не ставаше за дишане.

В крайна сметка силната радиация ме довърши и почти се зарадвах, когато светът стана черен.

 

…

 

Не можех да си обясня как можеше този сън да бъде толкова истински, болезнен, но знаех в сърцето си, че това се беше случило. И имах доказателство за това!

Върнах се обратно в малката борова гора, която открих преди. Стигнах кухината където намерих черепа със следи от руса коса, и започнах да копая с ръце навътре.

Не след дълго ги намерих. Още едни човешки останки. Моите кости.

Сега знаех със сигурност, че нямам нужда от помощ. Може би аз бях помощта в това странно място. Това, от което имах нужда, беше официалният канал който Уенди спомена. Трябваше да го намеря.

Този ужасен спомен ми напомни защо трябваше да живея и да се боря с пълни сили. И щях да го направя.

 

СПОМЕН 5

 

Все още се опитвах да осмисля последния си сън. Сигурно беше, че всички тези неща са се случили. И аз бях умрял. Вероятно няколко пъти. И ето че бях тук, в този мрачен свят, и не можех да измисля нито една причина защо.

Реших, че е крайно време да се разровя из книгите, които задигнах от крайната къща. Те стояха на една купчинка до леглото ми - седем книги в три различни цвята - червен, оранжев, и жълт. Цветовата гама не можеше да бъде съвпадение, не и след всичко до момента.

Започнах с първата оранжева книга. Беше голяма, но повечето страници бяха празни. Или мастилото беше изсветляло и изчезнало, нямаше как да бъде сигурен.

От малкото, което беше останало вътре, разбрах че се разказва за един свят на прага на ядрена война. Хората се страхуваха и нямаха никаква информация какво се случва, докато някой друг играеше по световната карта.

Томът разказваше за битките на малките хора и техните усилия да оцелеят в реалност близка до тази на студена война - пълна самозабрава на диктатори, правителствата, и военни.

В крайна сметка последната граница на търпимост беше прекрачена и първата бомба полетя. Втората последва минута по-късно и животът беше свършил.

Хората дори не знаеха какво ги е ударило и какво се е случило. Те бяха невинни жертви, абсолютно приемливи според техните лидери.

Книгата имаше още доста да разкаже, тъй като последната напечатана страница започваше история за няколко оцелели, но следващите бяха празни.

Странно. И познато.

Взех една от жълтите книги, любопитството ми се изостряше. Първата й страница имаше заглавие - Последните хора на Земята. Със сигурност беше за апокалипсис. Отново.

Страниците пълни с думи бяха дори по-малко от предишната, но достатъчно за да придадат смисъл.

Тук главният герой беше държавен служител работещ по таен проект в Шайенският Планински Комплекс.

В началото на книгата героят участваше в оперативка в секретна военна база,  където разбра за предстоящ катаклизъм. Голям астероид беше в пагубна траектория на сблъсък със Замята.

По време на оперативката се заговори за спекулации, че непозната извънземна раса е решила да затрие живота на планетата, и астероидът им беше оръжието. Разбира се, нищо не можеше да бъде доказано, а догадката се базираше на странната промяна на курса на парчето скала в открития космос. Сякаш нещо го беше бутнало, насочило в правилната посока.

Важното беше, че хората имаха по-малко от половин година преди абсолютното унищожение.

Напредналите прибори за наблюдение и скенери с голям обхват бяха успели да предупредят за надвисналата опасност, но само толкова. Новините не бяха добри - в най-добрият случай всичко живо на Земята щеше да бъде погубено, а в най-лошият - планетата никога нямаше да се възстанови обратно.

Правителството и армията не можеха да се борят с тези вероятности и за това започнаха да изграждат нещо като ковчег за съхранение под една планина. Това щеше да бъде отчаян опит да се запази един малък фрагмент на човечеството, с надеждата по-късно той да възстанови цивилизацията. Ако беше възможно, разбира се.

Всичко това се случваше в Шайенският Планински Комплекс.

Хаосът, който беше настъпил в този свят, имаше обаче различно мнение какво трябваше да се случи и как да завърши тази история. Алчните и корумпирани лидери изправени пред сигурна смърт, бяха решили да се отдадат на първичните си инстинкти и да разрешат отдавна отлагани "спорове".

Всеки от тези индивиди имаше своя собствена представа за света, искаше да го направи свой, и сега бяха видели удобен момент за да го изградят. Можеше и да остава малко време, но винаги имаше шанс да се случи чудо и всичко да се размине. Беше време за действие.

Ядрените бомби бяха способите за моделиране на света и резултатите, разбира се, бяха катастрофални. Вместо да спасят човечеството и да му дадат шанс за оцеляване, доминиращите страни влязоха във войни - един последен и отчаян опит да имат всичко и да стане на тяхната.

Всички бяха загубили. Загубиха планетата преди сблъсъка с огромният астероид, сякаш му направиха услуга.

Останалите страници бяха празни, но бях сигурен, че ако успея да си спомня нещо, вероятно щях да попълня повечето празнини.

Навън все още беше мрак, но според биологичният ми часовник беше време за обяд. Въпреки всичко, реших да проверя още една книга. Червена.

Почти бях решил, че всички страници са празни, но се оказа че греша.

Имаше три думи, почти неразличими, ако не се вглеждах много внимателно. И те бяха на всички страници.

Мисли. Питай. Нареди.

Имах усещането, че това е свързано с официалният канал, за който Уенди говореше. Щях да опитам нещо.

Излязох от хана и отидох на селския площад. Огледах се, вдишах шумно и извиках:

- ИСКАМ ДА СИ СПОМНЯ!

Един от преминаващите на близо селяни - мъж на средна възраст - спря, погледна ме сякаш съм идиот, и извика също толкова силно:

- ТОГАВА МИСЛИ! АЗ СЪЩО СЕ УМОРИХ ОТ ТЕЗИ ГЛУПОСТИ!

Смаях се. За първи път някой от селяните проговори. Опитах се със спокоен тон да му задам още въпроси, но той сложи неразгадаемото си лице и не каза нищо повече.

Викайки още въпроси не помогна.

Как да си спомня? Този въпрос продължи да ме измъчва през остатъка от черния ден.

Когато наближи времето за лягане, все още не ми се спеше, за това излязох да се разходя навън отново. Реших че шумът на поточето ще ме успокои и помогне да мисля, за това облякох якето и се запътих натам.

Брегът беше обсипан с малки речни камъчета, а на небето беше изгряла пълна луна. Представих си я, че е искрящо слънце.

- Мисли! Мисли! Мисли!

Шайенски проект. Астероид. Ковчег.

Докато си мислех за книгата, за историите, някак си успях да вкарам мислите си в синхрон с монотонния звук на потока. Сякаш изпаднах в хипноза.

И тогава си спомних.

 

СПОМЕН 6

 

Провал. Последната отломка на човечеството съществуваше в единствения оцелял ковчег под Шайенската планина. Апокалипсис. Освен, че не успяхме да го избегнем, по-лошо - унищожихме и малкото останала надежда. Невежеството на световните лидери не остави време на останалите да завършат своите кивоти и всички те бяха изгубени. Всички, освен нашият.

Бунт. Малцината оцелели искахме навън. Лудост. Беше просто лудост.

Нямахме какъв избор обаче - единственото ни МПН ядро, което поддържаше животът ни, даде дефект. Верижната реакция беше спряла, изкуственото слънце, топлината, водните помпи и въздушни филтри отказваха. Храната, водата и въздухът бяха на привършване. Трябваше да избираме между бавна агонизираща смърт или бърз край. Лудост.

Бролин щеше да отвори шлюза днес. Техниците бяха неспособни да поправят ядрото както поради липса на части, така и поради липса на опит с технологията. Та ние бяхме деца на децата на децата на отдавна забравените учени. Повечето знание вече беше изгубено. Навън. Отговорът беше там, зад петнайсет-метровият титаниев шлюз, разделящ съсипания свят от нашия малък къс живот.

Какво ли наистина щеше да ни посрещне отвън? Радиацията вероятно беше прочистена на повечето места, но дали всичките тези години бяха достатъчни планетата да се рестартира?

Никой не очакваше зелени джунгли и романтични руини. Повечето от нас подозираха, че дори и атмосферата да е издържала, нито въздухът, нито водата, ако е останала изобщо такава, ще са годни за дишане и пиене. Земята най-вероятно беше неспособна да поддържа живот след катаклизмичните събития настъпили само в рамките на няколко дни - след атомните бомби луната беше унищожена от астероидът, а по-късно останките от него и лунните късове удариха Земята с пълна сила.

Сто и двадесет мили в диаметър, астероидът Милениум удари луната вместо Земята и раздроби естественият ни спътник на парчета. Преди много време учените бяха теоретизирали, че луната е по-лека от колкото се предполагаше и вероятно куха. Тези твърдения се оказаха абсолютно точни.

Планетата ни имаше късмета да посрещне "само" едно 40-мили в диаметър парче от Милениум, но то беше повече от достатъчно за да предизвика краят на Земята.

Потресаващото беше, че някога налудничавите теории за колективното мислене се оказаха верни. Само ако знаехме по-рано… Може би щяхме да намерим начин да избегнем всичко това. Или поне щяхме да спасим много повече хора.

Явно обаче някъде в човешкия дизайн имаше дефект. Беше даден приоритет на ината пред логиката и единствено инстинктът за самосъхранение на цялото човечество можеше да активира колектива. Той имаше силата да го сплоти, да наложи една цел и да накара всички да работят за съхранението на живота. Нямаше нужда от думи - само с чувства и мисли, които се усещаха от всички хора.

Точно минута преди парчетата от луната и гигантската отломка от астероида да ударят Земята, всички хора изпитаха едно и също - чувство на обреченост, примесено с нотка решителност за оцеляване на всяка цена. Колективът всъщност се беше погрижил за това, без дори повечето да подозират какво се беше случило.

Тогава в този миг на осъзнаване, всеки един човек видя всички останали - живели някога, живи и днес. Всички. Те бяха част от колективният разум. В тази безценна секунда всеки човек можеше да каже на всеки нещо само чрез мисъл, дори и да беше на другия край на света. Всеки успя да се сбогува и всеки получи своя шанс за завършеност и душевен мир.

В този сюблимен момент общата мисъл и страх бяха отключили този мит и обект на всевъзможни теории - колективното мислене и памет. То ни спаси от тотално унищожение. Бяхме единен организъм, който поставен пред своя неизбежен край, нямаше да се даде без борба.

Пронизващо скърцане се разнесе из Залата на Въздишките - така наричахме преддверието до огромния титаниев шлюз. Време ли беше? Хората не се бяха събрали още. Под мъждукащата светлина на малкото останали работещи фенери се виждаха не повече от дузина човека. А бяхме двеста осемдесет и двама според последното преброяване, трагично късче от седемте хиляди избраници затворени преди двеста и петдесет години. Май все пак борбата приключваше.

Скърцането стана още по-пронизително, почти непоносимо за ушите. Чуха се стъпки по коридорите. Тичане. Хората се разбързаха да посрещнат съдбата си заедно. Всички бяхме изпълнени със страх, но имаше и нещо друго - едва доловима искра надежда и споделена жажда за живот. Всички искахме да оцелеем още един път, още един ден.

Ние - последните хора - започнахме да се прегръщаме, а миналото и настоящето взеха за пореден път превес, мислите ни вибрираха в синхрон и всички бяхме едно цяло. Споделихме надеждите и страховете си, докоснахме се до целият свят, и разбрахме за пореден път, че сме сами на тази земя. Единствените живи. Последните оцелели.

Вътре в тази огромна бездна пълна с познание и спомени, можех да почувствам всяка душа, която някога бе съществувала - тези запаметени от началото на времето, онези дали живота си точно преди края, и хората умрели вътре в този комплекс. Можех да се докосна чрез общата памет и до живите хора в момента, отворили съзнанието си за колектива, но те бяха толкова малко…

Можех също да усетя искрите на всички живи хора днес и да споделя моите мисли, мечти, и спомени с тях. Самото действие на споделяне беше най-топлото и слънчево чувство, което човешката душа може да изпита, по-силно дори от любовта. Беше красиво, божествено.

Нямаше достатъчно време да се разровим из безкрайните спомени, а и повечето бяха просто фрагменти - записани случайно, тъй като повечето хора не се отваряха истински и умишлено към колектива. Те просто не знаеха за него. Може би ако имахме повече време, щяхме да открием познанието как да поправим МПН ядрото. Но нямахме.

Безкрайната секунда изтече и огромен лъч бяла светлина погълна нашият дом. Нашият живот стана изпепеляващо бял.

Прах. Ослепителна светлина. Свежест. Миризми. Звуци. Шум. Всичко това нахлу изведнъж в главата ми, в главите на всички закашляни и задъхани хора. Никой от нас не беше виждал света, не го бяхме усещали истински, на живо. Единствените ни спомени съществуваха от електронните архиви, мухлясалите книги, и разказите на предците ни.

Въздухът започна да се прояснява и щеше да ни се отдаде такава възможност - да го видим за първи път.

Още след първите крачки спираща дъха гледка остави всички ни с отворени усти.

Останките от луната бяха образували пръстен около планетата, пораждащ магична гледка върху дневното слънчево небе. Лунни късове с различна големина  кръжаха в подреден хаос далеч горе пред очите ни. Небесният ореол се изпълзяваше иззад скалния връх в ляво и завършваше безкрайно напред отвъд хоризонта.

В момента Слънцето се усмихваше над планините в ляво и нежно обрамчваше...

Зелените дървета, тучните поляни, летящите на високо птици, мухите, малката река разделяща скалния масив от бленуваната природа, обраслите с увивни растения дървета наблизо, огромния черен кратер непосредствено вдясно, още няколкото непрогледно черни дупки оставени от паднали лунни късове... Живот. Земята беше жива. Ние бяха живи.

 Можех да усетя радостта на нашите хора, топлите и сърцати емоции бушуващи в телата им, техните умове запаметяващи всеки един детайл до който се докосваха очите им. Откачих се от колектива и оставих собственият си ум да проумее гледката по свой собствен начин. Беше невероятно.

Имаше толкова много надежда, отвъд всичките ни представи и мечти, противно на всичко очаквано и пресмятано.

След като с някои от по-пъргавите мъже успяхме да се изкачим по-нависоко по Шайенската планина, която до скоро беше люлката на цялата цивилизация, нещата не се оказаха толкова идеални.

Огромни лунни парчета бяха надупчили света на безброй места, гори свършваха в пропасти, огромни площи земя бяха сякаш отровени и не вирееше нищо. Зелени и оранжеви езера завършваха този пост-апокалиптичен пейзаж и тук там някои не толкова древни останки хвърляха грозни зловещи сенки.

Не след дълго всички отново се бяхме събрали пред титаниевия шлюз. Докоснахме света с колективното съзнание още веднъж, но никой не отговори на повикването. Не усетихме нито една жива душа. Знаехме го това още от предишните пъти, но някак си се надявахме нашето подземие просто да ни беше попречило да осъществим връзка с други. За съжаление бяхме единствените оцелели.

Вероятно не бяхме достатъчно за да възродим човечеството. Беше и много вероятно да измрем от болести, отрови, метеорити, или от непознати врагове, но бяхме длъжни да опитаме. Земята беше съхранила достатъчно живот за да ни даде втори шанс и ние трябваше да го вземем. В името на всички загинали преди два века. В името на самите нас.

Бролин взе една от отключващите плочки, нареди на няколко старци да останат вътре и след това затвори шлюза. Той хлопна с онова ужасно скърцане. Аз бях сред няколкото избрани за първата обиколка на новият свят.

Когато огромният къс титаний кликна обратно в рамката си, аз инстинктивно се обърнах и очите ми докоснаха огромен надпис изписан на девет езика:

"Тук почиват последните хора на Земята и цялото познание на човечеството."

Последните хора на Земята. Стряскащ факт. Но бяхме оцелели. И щяхме да оцелеем. Тази надгробна плоча ни вдъхна кураж да продължим с упоритост и надежда. Хората щяха да ходят по този свят отново. И това бяха първите им крачки.

На няколко мили пред нас, точно пред една широколистна гора, малък проблясък прикова вниманието ни. Нещо сякаш се размърда.

- Натам!  - каза Бролин. Последните хора на Земята щяха да посрещнат първото си предизвикателство заедно.

 

СПОМЕН 7

 

Това беше най-странното чувство - бях просто един човек, и все пак можех да си спомня хиляди, да почувствам милиони, да усетя милиарди. Все още бях пропит от болката на хората, и от тяхната надежда. Сякаш се беше просмукала в мен, и беше станала част от мен.

Побиха ме тръпки, но не само от вълнение. Тези хора бяха отключили една от най-ценните способности, които бяха висше стъпало в развитието на всяка раса, една от предпоследните стъпки на еволюцията на което и да е съзнателно същество. Колективният разум. Телепатията.

Също така известна и като официалният канал в Шайенския кивот.

Това беше! Най-накрая получих отговор на въпроса ми! Сега трябваше да се справя със следващия проблем обаче. Как да използвам телепатията, как да се свържа към колектива? Може и да съм знаел някога, но сега? Никаква идея.

За съжаление книгите не ми дадоха отговор. Страхувах се да отворя останалите томове, за да не разбъркат мислите ми.

Сега трябваше да се отпусна и почина, всичко беше такава каша. Може би ако успея да подредя хаоса в главата ми, ще успея и да се свържа. А може би след това, кой знае, може и паметта ми да се върне.

Излязох от стаята и се запътих за едно питие. Размених няколко купона за чаша бира, и се върнах обратно в моята крепост номер 7.

Щях да опитам с медитация.

 

…

 

Не се получи работата с медитацията. Опитите ми да се концентрирам и медитирам през изминалата нощ не дадоха никакви резултати.

Имах нужда от Уенди. Не можех да направя нищо повече в Забутаното Никъде. Вече бях разгледал и обиколил всичко. Дори проверих и останалите книги, но те се оказаха с напълно празни страници. Глождеше ме странно чувство, че страниците са се опразнили през изминалата нощ, което не можех да опиша.

Ако трябваше да предположа нещо за тези книги, незнайно защо ми хрумваше идеята за неизползвана памет, която трябваше да бъде запълнена.

Неведението ме притискаше, сякаш светът се свиваше. Сякаш планините се приближаваха, къщите също. Имах чувството, че този странен свят ще се сгромоляса върху мен.

"Уенди?" - помислих си за нея. След това изкрещях името й наум с пълна сила. Нищо. Опитах да си представя лицето й, кафявите очи, късата черна коса. Концентрирах се над мисълта за Уенди, нейното присъствие, как ме караше да се чувствам като беше наоколо - безпомощен и маловажен.

Поисках нейното присъствие. Настоях за нейното присъствие. След това и заповядах да се появи точно тук пред мен.

И тя го направи.

- Какво искаш?

- Искам да си спомня! - този разговор започваше да звучи като изтъркано клише, но беше истината.

- Спомняш ли си нещо изобщо?

- Да. Тоест, долу-горе… - Знаех, че всички спомени и истории от книгите са истински, но не бях абсолютно сигурен, че са мои. Просто изглеждаха такива, но не можех да им имам пълно доверие. Поне не още.

- Ако си го прочел или чул, то може би си на прав път и ще си спомниш, но е рано да се каже още. И макар и времето да свършва, може би все още имаш шанс. - очевидно Уенди не беше в настроение да ми даде нещо конкретно.

- Шанс за какво? - казах с нотка яд, търпението ми приключваше.

- Да се спасиш. Да спасиш всички нас.

- Аха. И как да го направя? - казах последното с възможно най-саркастичния тон, който можех да докарам понеже смятах да приключа този фарс.

- Като се върнеш обратно, разбира се.

- Обратно ли? Къде?! - малкото търпение, което имах, се изчерпа тъй като почти изтървах нервите си и изкрещях на последната част.

- Към живота.

- Искаш да кажеш, че съм мъртъв? Имах подозрения, разбира се, но…

- Да или не?

- ДА!

- София или Санта Барбара? Избирай!

- Санта Барбара звучи добре, каквото и да е то.

- Намери шлюза, използвай тази плочка за да го отвориш, и пак заповядай.

Взех малката странна плочка и Уенди изчезна за едно примигване на окото.

Беше ужасно позната плочка. Да, точно същата с която Бролин затвори вратата от последния ми спомен. Това беше ключът към Шайенския кивот. Трябваше само да намеря къде се намира огромното кръгло нещо в тази малка реалност тук.

Пет часа по-късно, или поне на толкова оцених времето изгубено в обикаляне на подножието на планините, стоях пред титаничният шлюз и надписите за последните хора на Земята.

Думата Земя беше заличена от всичките девет превода. Всъщност не заличена, тя не липсваше, по-скоро никога не я беше имало.

Огледах наоколо преди да отворя кивота - планините сякаш се бяха доближили по-близо до селото, сякаш се бяха преместили към Забутаното Никъде от както бях дошъл тук. Предполагам беше просто илюзия, никой не може да премести планина. И все пак - наистина изглеждаха по-близо.

Нямах обаче време да разсъждавам над това. Не знам защо, но усещах някакво чувство за надвиснала опасност и трябваше да побързам. Чувствах, че трябва да свърша нещо важно, но не си спомнях какво.

Поставих металната плочка в специалния слот, шлюзът изщрака и се отвори със скърцане.

Бяла светлина погълна света.

 

СПОМЕН 8

 

Дребният и влажен пясък се набиваше в обувките ми и хрущеше под белите ми чорапи. Защо изобщо тръгнах по плажа вместо да се насоча към центъра?

Странно, че точно днес токът по крайбрежната беше спрял. Може би щеше да е по-добре ако бях поел покрай павилиончетата? Едва ли някой все още работеше в четири през нощта, но вероятно щях да имам по-голям шанс.

Трескавите ми мисли прескачаха една през друга в главата ми, а морският бриз беше единственото което ме връщаше обратно в реалността. Преследваше ме убиец, чувах бързите му стъпки зад мен, настоятелни и упорити.

Куршум изсвистя съвсем близо до ухото ми и това ми даде нови сили да продължа бяга на живота си. Защо? Какво по дяволите бях направил? Защо ме преследваше този ловец?

Краката ми хвърляха облаци от пясък около мен и едва успях да забележа лунната пътека образувала се там където хоризонтът се целуваше с луната. Животът ми висеше на косъм и единственото което съществуваше сега беше малката светла точка на няколко мили напред. Трябваше да стигна там! Въпреки че беше нощ, там със сигурност щеше да има поне един патрул на бреговата охрана. Ах, колко е близо и в същото време толкова далеч!

Бризът търкаляше пластмасови чашки, опаковки от вафли, както и сухи водорасли. Някой от боклуците успяваха да се вплетат в обувките ми, но нищо което да ме забави. Тичах през глава както никога не съм тичал през живота си.

Вече не усещах краката си, те бяха толкова изтръпнали и премалели, че все едно някой друг бягаше вместо мен, а аз бях само наблюдател. Зрител гледащ през две очи, които всеки момент сигурно щяха да угаснат завинаги.

Но защо? Кой? Как? Исках поне това да разбера. В този момент сигурно щях да дам живота си без съпротивление, само поне да разбера защо!

Втори куршум почти одра главата ми. Тръпки преминаха през цялото ми тяло, умората и тъпотата в краката ми временно се изпариха и с нови сили се затичах към светлинния рай напред - караулката на бреговата охрана.

Може би оставаше малко над миля, но все още изглеждаше ужасяващо далеч. Устата ми беше пресъхнала, нямах сили да извикам за помощ. Дори и да имах, най-вероятно щях да възпроизведа нечленоразделен грак.

Преминах през някаква локва в пясъка и няколко изплашени гларуса отлетяха наблизо. Де да можеше и аз така да излетя…

Докато тичах към моите спасители, едва забелязах монотонното премигване на фара в далечината, мозъкът ми отказа да регистрира плътната сирена на рибарския кораб навътре в морето, но пък се почувствах ужасно за премазаното малко раче. То явно беше решило да се придвижи към близките палми, но аз прекратих пътешествието му преждевременно.

Можеше и да помоля онези натискащи се тийнейджъри под един от плажните чадъри за помощ, но единственото което направих беше да си пожелая спасение към падащата звезда, която озари пътя на кацащия в далечината самолет.

Половин миля, толкова голям беше моят свят, малка бяла точица, но за мен голяма колкото цялата вселена. И сякаш ми се изплъзваше. Успях да различа силуетите на двамата дежурни от бреговата охрана, видях и моторницата им до кея. Ако протегнех ръка сякаш щях да ги хвана в шепа.

Почти стигнах. Те сякаш ме забелязаха! Бях ли спасен? Това ли беше края на този кошмар?

Усетих два бързи последователни удара в гърба ми и миг по-късно лежах на земята. Устата ми се напълни с топла кръв, а тъмният свят стана катранено черен.

Тишина. Свърши се. Животът ми не премина на лента пред очите както хората казваха. Не го изживях отново. Не че беше кой знае колко интересен. Бях мъртъв.

Тишина…

И бях жив! Чувах как някакви хора издават неразбираеми команди. Чувах пиюканията на апаратурата. Някой крещеше. Имаше странен кръгъл ореол над главата ми. Хора с маски и угрижени погледи. Лекари! Или илюзия?

Трябваше да се боря! Исках да отида в Париж, да видя Сан Франциско, да отседна в малките хотели в Маракеш, да посетя Балканите, да се снимам на червения площад в Москва, да вдишам от мръсния въздух на Пекин, да изживея разцъфналото Токио, да ме вали проливен дъжд в Лондон.

Исках да се здрависам с тибетски монах, да се усмихна на папата, да плавам в океана, да се кача на круизен кораб по-голям от Титаник.

Исках да купя малък букет цветя и да го подаря на красивата продавачка на книги в семейното магазинче до моя вход.

Щях да направя всичко това. Само да изляза от тук и щях да изпълня всичко. Защото бях жив!

 

…

 

Днес съм женен за онова красиво момиче, на което някога подарих красив букет с цветя докато тя приключваше работа в малката семейна книжарница до вкъщи. Заедно започнахме да пътуваме по света всяка година и да се радваме на живота както никога до сега. Аз научих нея и тя научи мен.

Имаме две сладки деца и ги вземаме навсякъде с нас, защото искаме да усетят света такъв какъвто ние го виждаме - красив, щедър, безценен.

Нашите пътешествия траят всяка година по два месеца и през изминалите осем години успяхме да зачеркнем всичко от нашия списък с желания.

За това тази година си направихме нов.

Купихме си лодка и този път ще обиколим света по вода. Има толкова много да се види. Толкова много да се изживее. Толкова много да се запомни. Да се запамети завинаги. И винаги ще има.

 

…

 

Имах най-красивият сън. Беше моят живот, моят красив живот проблясвайки пред очите ми. Беше толкова богат, изпълнен с емоции, незабравими спомени, споделени преживявания, силна взаимна любов.

Беше животът за който си мечтаех, онзи който изживях след онази кошмарна нощ на плажа, и който завърши по моите условия.

Имах всичко.

Готов съм да тръгна. Сбогом, живот.

 

СПОМЕН 9

 

Събудих се лежейки в пълен мрак, и можех да усетя мириса на влажна пръст навсякъде около мен.

Но този път знаех къде се намирам, за това се изкопах възможно най-бързо. Бях Том, мъж който някога бягаше от убиец, само за да изживее един от най-пълноценните и значими животи.

Но аз бях повече от това.

Бях и Кайл, мъж който обичаше Мая и я изгуби в онази борова гора.

Бях и Тина, момичето което почти успя да стигне от безкрайния басейн до сгушеното село. Почти.

Бях и Самюел, най-добрият приятел на мъж с име Бролин, който поведе последните хора на Земята.

- Уенди! - къде беше. Трябваше ми тук и сега. - Уенди!

Помислих за нея. Представих си нейното присъствие, чувствата когато тя е наоколо. Поисках присъствието й. Настоях за него. И тя дойде.

- Уенди. Слушай. Правили сме всичко до сега грешно. Ужасно сбъркано! Не трябва да презаписваме нашите животи, не трябва да започваме от начало всеки път и да оставяме другото да избледнее. Не трябва да използваме нашата дарба за да мамим смъртта! Трябва да запишем, да запаметим всичко, всеки един изминал живот!

- О! Значи вече си спомняш, кой си?

- Да, спомням си! Всички ние сме възнесени същества, населяващи по-висша форма на съществуване. И знам какво е това! - посочих й устройството. - Това е моето решение, устройство за запаметяване. Всъщност е повече от това, но кратката версия е, че то записва всеки един живот който съм живял и го впечатва в универсалната памет. Дълго е за обяснение, но това може би ще спаси всички нас!

- Седем, ние сме енергия. И вселената умира подари липса на такава. Свърши й горивото, всичката възобновяема енергия е изчерпана, звездите изгаснаха много отдавна. Последните, които останахме, сме ние - възнеслите се във формата на енергия. Но и ние умираме. Малцината останали от нас вече избледняват - бавно, но сигурно изчезваме. Последните искри енергия ще изгаснат много скоро. И няма нищо какво да се направи. Дори твоята малка изкуствена реалност, която създаде за нас, бавно угасва под натиска на чернотата, на забвението.

Не бях забелязал това, заради порива да говоря с Уенди. Наистина подножието изглеждаше много по-малко от преди - планините почти докосваха къщите в селото. Потокът вече го нямаше. Това обаче не беше от първостепенна важност.

Бях намерил решението преди известно време. Всяко възнесено същество можеше да помни по два или три живота, но не повече. Това си беше лимит наложен от самата вселена, а тя сега умираше. Беше стигнала своя максимум и угасваше.

Решението беше повече от просто - тя трябваше да се разшири отвъд нейните граници и възможности. Това имаше голяма вероятност да я спаси. И това което ми беше хрумнало, след като нямаше енергия която да го направи, беше да използваме универсалната памет. Трябваше да запаметим всичко, да счупим нашите окови, а не да презаписваме както правехме до сега!

Така в крайна сметка тази идея, ако проработеше, щеше да разреши всички наши проблеми. Поне в рамките на живота на следващата вселена.

Това късче реалност, което бях създал между нашето енергийно поле на съществуване и това на съществата от плът, беше убежище за една група от възнесени същества. Беше малка спасителна лодка плаваща бавно и нежно в безжизнен и мъртвешки студен черен океан. Лодка, която имаше дупка.

Но това не беше единствената му цел. Тази спасителна капсула беше напомняне, пъзел от моите предишни животи, в случай че отново се появя без памет. Както се и беше случило.

Трябваше да убедя останалите да ме последват в това начинание, да се впуснат отново в света на живота и след това да запаметят всичко, което се беше случило, дори всяка дребна и глуповата мисъл. Не трябваше да бъдат егоисти, не беше време за тайни и непрекъснатата сладост на живота.

Вместо да живеят живот след живот до края, те трябваше да инвестират енергия в записване на предишния в универсалната памет и моите устройства щяха да им помогнат. Но време и енергия бяха нещата, които нямахме. И все пак беше единственият начин да запази вселената жива още малко, за да може планът ми да подейства.

"И, Седем, спри да говориш. Използвай колектива, странно е да го правиш по старомодния начин, почти излагащо! - Уенди беше бясна и мислите й се впиха като бодлички в мен.

"Разбира се, извинявай." - отворих ума си, фокусирах се върху нейният образ и изпратих мислите си. "Мисля, че решението ми ще подейства. Все пак бях прав за това място тук, нали? Издържа повече от очакванията на всички вас. Не мога да разбера защо не искаш да ми се довериш, ей така, за последно?" - вече не бях ядосан и определено нямах намерение да "крещя" на Уенди.

"Защото няма никакво време, Седем! Времето умира!" - гласът й се загнезди в ума ми, въпреки че думи не бяха изречени. "Вероятно имаме време само за няколко живота и аз възнамерявам напълно да оползотворя тези възможности. Ще направо всичко възможно да отлагам моя край до последно и ще използвам всички трикове, които знам срещу загиващата вселена." - Уенди определено беше разтревожена. И все още ядосана. След кратка пауза, тя продължи:

"Не мислех да казвам на никого, но пък какво от това. Възнамерявам да се върна още по-назад във времето, където се надявам да намеря нещо, което да ми помогне да удължа моето съществуване. Ще го донеса тук и след това ще го използвам още по-назад…"

"Ти си отвратителен егоист! Не е подходящо точно сега да си играеш с…" - Уенди не ми даде да продължа.

"Не ми пука, не разбираш ли! Ако искаш ти да бъдеш Уенди, веднага ще ти прехвърля връзката и ще се върна обратно да бъда Трети."

"Слушай ме, ти стара, мъждукаща, егоистична, мухлясала енергийна искра! Нямам никакво време за твоята тъпа упоритост! Ще ти го докажа, както и на останалите!" - и все пак Уенди успя да ме ядоса.

"Винаги трябва да се правиш на герой, нали? Винаги трябва да бъдеш спасителя, дори и да означава твоята смърт. Мисля че тази спасителна мисия ще бъде първият ти провал. Да бъдеш Седем долу, не е като да бъдеш Седем тук. Нищо не е сигурно. Аз ще опитам да спася себе си по начин, който смятам за добър и ти не можеш да ме спреш. Нямаш и никакво право." - Уенди отново затихна, след което изпрати колеблива мисъл - "Искаш ли връзката или не?"

"Иска ми се никога да не беше успявал да се възнесеш, Три. Дай ми връзката!" - бях много ядосан, но нямаше никакво време, за това се постарах да възвърна контрол над чувствата си.

Знаех какво иска да направи Уенди. Искаше да намери един странен продукт, резултат от един провалил се експеримент, който беше способен да променя ДНК на хората и да ги прави податливи към съхранение на информация. След това се надяваше да успее да се върне в древните времена на Земята, в люлката на първата цивилизация. Ако успееше да накара онези хора да се докоснат до него…щеше да промени изцяло кривата на познанието и кой знае, можеше днес да имаме друго решение на проблема.

Никой обаче не можеше да се върне при древните цивилизации. Всичко преди определен период на човечеството, в случая Първата Световна Война, беше недостъпно. Имаше някакъв лимит наложен от самата вселена, който все още не разбирахме напълно.

И все пак почти бях сигурен, че Трети е намерил начин. Което беше притеснителното нещо, защото такова човъркане с границите може да унищожи всички нас.

Трябваше да осъществя плана си преди Три да успее с неговата егоистична задача. Никой нямаше право да се докосва до зората на интелигентните видове, никой нямаше право да пипа основите, да се бърка с началото! Никой!

Почувствах силата на връзката почти моментално. Беше по-скоро тежест, и то доста голяма.

Трети го нямаше.

Уенди не беше просто име, беше титла. При това доста смешна, защото нейният носител имаше задължения подобни на домашна прислужница. Жена на име Уенди беше се грижила за дома на Втори, и именно негова беше идеята за тази титла. И като продължение на тази шега, аз бях направил Уенди да изглежда точно като тази прислужница тук в тази малка моя реалност.

Призовах останалите през връзката. Малцина бяха стигнали до моята времева капсула, Забутаното Никъде, но всички все още съществуващи из вселената ме погледнаха през колектива.

Обясних им възможно най-просто моя план - трябваше да записват всичко, не просто да бъдат егоисти и да оставят всичко да изчезне в забвението. Универсалната памет беше мощен инструмент с неподозирани възможности.

Показах им как да използват устройствата ми, как да запаметяват всичко в универсалната памет, не само частици. Колкото и малко време ни оставаше - трябваше да го използваме всичкото. Живот, запис, отново.

Дали бях прав или не, нямаше значение. В най-лошия случай - всички щяхме да угаснем. В най-добрия - да спасим всичко!

Разбира се, аз трябваше да дам пример, да демонстрирам отдаденост каквато никога до сега. За това реших да се впусна в едно принципно невъзможно приключение, което вероятно щеше да ме унищожи. Но най-важното беше, че ще подсигури много спомени.

Щях да се впусна в четири живота едновременно, да скъсам енергията си на четири части, и да направя нещо наистина глупаво и забранено, в случай че това беше моят последен опит, последното ми преживяване.

"Няма да ги наричаме повече така. Край. Разбрахте ли ме? Това не е просто опит, преживяване, това е живот!

 Започва се.

 

НЯКЪДЕ МНОГО ДАЛЕЧ

 

Той искаше да умре, трябваше да умре. Беше ужасно, но болката в него беше по-тежка. Смъртта беше избавление. Бавна, мъчителна, но приключваща.

Чернотата след нея, макар и кратка, беше неговата почивка.

За пореден път напусна старата къща за да присъства на убийството на семейството си. Излезе навън в очакване да срещне кошмара си.

И после да прегърне гарваните.

Пристъпи напред и се отвори към болката си.

Нищо не се случи. Палач нямаше. Жена му и децата днес нямаше да умрат.

Нещо се беше променило.

Свършваше ли светът?

Той направи още няколко крачки, но от ятото гарвани нямаше и следа.

Продължи да върви безцелно в гората, изпълнен със скръб. Но и със страх. И плаха надежда.

Може би беше получил прошка и щеше най-накрая да умре?

Изведнъж гората свърши и той започна да пропада в пълна чернота. Задушаваше се. Беше много студено.

Умираше.

Свършваше се.

Мразовитият космос не му позволи да изпита топлата прегръдка на смъртта, но тъничка струйка облекчение премина през неговото съществуване.

Сякаш мина цяла вечност…

И отвори очи, и видя камината, покрита с паяжини...

 

СПОМЕН 10

 

Беше поредният скучен ден на работа - кафето беше гадно, новините бяха разочароващи, есенното време беше депресиращо. Абсолютно нищо не загатваше за това, което щеше да се случи в четири следобед.

Тъкмо бях излязъл от офиса за да си купя шоколад с надеждата, че той ще притъпи кофеиновият ми глад, когато всичко започна.

Първо бяха сирените, разбира се. Напоследък правителството искаше да тества сигналната система често и бяхме привикнали към тези звуци. Само че обикновено това се случваше по обяд.

Извадих си телефона за да проверя в интернет за новини относно тази сигнална проверка, и така разбрах, че комуникациите са затихнали.

Трафикът по булеварда беше нормален, все едно нищо не се е случило, но само няколко минути по-късно токът спря и настана пълен хаос по улиците. Явно полицията имаше някаква предварителна информация, тъй като нямаше и след от пътна полиция или каквито и да било униформени в караулките по кръстовищата.

Аз вече бях изял моето шоколадче, възмущавайки се на цялата тази безотговорност и се връщах обратно към офиса. Малко преди да стигна офисната ни сграда забелязах летящите обекти в небето - хеликоптери и изтребители.

И докато все още си мислех, че всичко ще приключи нормално, един от тези военни самолети изстреля ракета по телевизионната кула.

Поне сто човека работеха в кулата на националната телевизия и едва ли някой щеше да успее да излезе. Сградата се срути за секунди.

Умът ми не побираше как може един скучен ден да премине във война за около десетина минути. Дори и с всичките тези източници на информация нямаше никаква индикация, че нещо толкова зловещо ще се случи. И ето че то се случваше.

Мисли! Мозъкът ми трескаво обмисляше възможностите. Столицата ни беше загубила повечето бункери заради нехайство и липса на средства, но дали наистина трябваше да търся такъв тип убежище?

Заслушах се в сирените - онези безчет тренировки дадоха резултат - разпознах сигнал за въздушна атака. Не беше ядрена, или химическа, а въздушна опасност. Следователно ми трябваше прикритие.

Изтребилите си бяха отишли след разрушението на ТВ кулата и сякаш небето беше спокойно, но въпреки всичко реших да потърся някакво прикритие и в крайна сметка прекарах близо пет часа в подземието на близкия магазин за детски играчки.

Сирените престанаха половин час след изстрелите и не бяха пуснати отново. За това към десет вечерта събрах кураж и напуснах убежището на подземните складове. Вероятно бях един от първите, които излезе от там и можех да усетя как хората ме гледаха все едно съм луд.

Градът беше потънал в мрак, само няколко фарове на коли нарушаваха непрогледната тъмнина. Реших да продължа бавно към вкъщи.

Живеех сам, бях в пауза между връзките, така че родителите ми бяха единствените хора, за които ме беше грижа.

И моето куче.

Майк беше сам вкъщи и вероятно много изплашен. Беше много страхлив от гърмежи и силни шумове. Обикновено оставях някоя лампа включена нощем, защото понякога плачеше в тъмното.

А сега навсякъде беше тъмно. И времето му за разходка беше минало отдавна.

Ускорих крачка.

За съжаление на половината път към вкъщи някаква лека ударна вълна премина през целия град. Вероятно беше в комбинация с електромагнитен импулс, защото всички автомобили наоколо изгаснаха. Телефонът ми, който ползвах за фенер, също спря.

Минута по-късно хеликоптерите се върнаха.

Този път тези машини не бяха тук да обстрелват. Доставяха съобщение.

"Ако искате да живеете - насочете се към най-близката ЖП гара за разпределение и транспорт. Не вземайте багаж. Утре по това време всеки останал в града ще бъде елиминиран!"

Съобщението прозвуча на шест различни езика и идваше от небето. Сякаш самият Господ беше проговорил.

Най-близката гара беше седем мили надолу по булеварда, докато домът ми беше на пет в обратната посока. Не знаех какво да направя, но трябваше да взема решение бързо.

Не можех.

Ами родителите ми? Дали и те ще се качат на влак? Те живееха на 150 мили от тук. Нямаше как да разбера нищо за тях.

А Майк? Какво да правя? Дали да тръгна веднага за ЖП гарата или да се върна към у нас? Дали гарата изобщо беше правилният избор?

Решението беше взето вместо мен. Докато спорех със себе си една огромна тълпа от тичащи хора се повлече надолу по булеварда. Посоката очевидно беше централата гара.

- Какво става по дяволите? Оставете ме! Спрете!

Исках да се махна. Исках да се върна вкъщи, да взема Майк, и да напуснем града веднага. Да отидем да потърсим родителите ми. Беше твърде късно. Тълпата беше като буйна река и щеше да ме премаже ако се опитах да се отклоня.

Огромната маса хора стигна до гарата, която приличаше на огромен кошер, пълен с милиони бъздящи хора. Войници държащи факли товареха хората най-отпред както в пътнически, така и в товарни вагони. Сякаш те бяха чували с въглища, или пък картофи, а не живи души.

Може би трябваше все пак да се пробвам да се откъсна, каквото и да ми костваше това, но наистина беше невъзможно. Едно нещо беше сигурно - аз не исках да се кача на тези вагони, но всички останали искаха. Те дори започнаха да се бият за място в тях!

Скоро свадите около мен се превърнаха в бой на живот и смърт. Хора убиваха хора, глави бяха смазани, крака - счупени, звукът от пукащи кости започна да става по-силен от виковете и гневните гласове.

Някой ме удари по главата и последва силен ритник в гърба. Залитнах към вагоните и някой ме подгони. Затичах се. Беше грешната посока, но беше или вагон или смърт. Острие проряза лява ми ръка.

Топла кръв се стичаше по гърдите ми. Някой смаза палеца на десния ми крак. Нечии нокти издраха лицето ми. Усетих парене по ухото си и когато пипнах установих, че липсва горната част на мидата ми. Някой отново ме срита, този път в ребрата. Чу се изпукване.

Това беше цената за да се кача на проклетия влак. Но успях. За късмет или проклятие, аз бях на влака, а войниците не разрешаваха на никой да го напусне - доброволно или не. А хората на него бяха спокойни, чувстваха се спасени.

Разбрах, че един път като се качиш на влака, не можеше да си промениш мнението. Оставаше да изчакам отпътуването му.

Прекарах нощта и почти целия следващ ден натъпкан в едно от старите пътнически отделения. Изплашен. Премръзнал. Жаден. Гладен. И с големи болки.

Но тежестта в сърцето ми беше по-лоша от всичко - болеше ме душата за Майк. Бях го оставил сам самичък в апартамента. Не можех дори да си представя какво чувства в момента, но сякаш можех да видя обвинителните очи на пухкавата му глава. Тъжни и влажни.

Дали имаше достатъчно храна да оцелее няколко дни? Вероятно. Вода? Може би за два дни. Но той рядко ядеше и пиеше вода, когато отсъствах от вкъщи за повече от ден. А и тази тъмнина?

Чувствах се ужасно.

Щеше да умре от глад или жажда, и аз щях да бъда виновен.

Най-лошото? Вероятно последните му мисли щяха да бъдат за мен и въпреки всичко, щяха да са осветени с любов. За това обичах кучетата - те никога не можеха да те намразят. За това и беше толкова трудно, за това аз мразех себе си.

Бях такъв глупак. Трябваше да опитам да направя нещо повече, да се боря с тълпата. Но не го направих. Вместо това оставих съдбата си в ръцете на група диваци.

Влаковете започнаха да напускат гарата точно преди залез слънце. Сега чак забелязах, че това не са познатите ми електрически влакове. Композициите се влачеха от парни локомотиви. Беше логично, бяха пуснали поне няколко електромагнитни бомби.

Докато напускахме столицата, в нейните покрайнини, видях нещо да се строи. На много места. Приличаха на огромни лъскави катапулти.

Нямах никаква представа на къде отива влака, но след няколко дни прекарани в кошмарни мисли за Майк и родителите ми, пристигнахме в Германия. Бях правил няколко обиколки на страната и успях да разпозная гарата на Дюселдорф.

Оказа се, че сме се запътили към мината до Гарцвайлер. Бяхме минавали с една от автобусните екскурзии от тук и ми беше познато - един от най-големите миньорски обекти на Земята.

За какво им трябвахме ние? За роби? Не трябваше да се качвам на влака.

Локомотивът спря и войници ни ескортираха от вагоните до спалните ни помещения. Намирахме се в стари общежития, останали вероятно от времето на Втората Световна Война и изоставени след това заради по-добри.

Между осем и десет човека бяхме затворени в малките стаи без легла или тоалетни. Просто празни стаи. Мъже, жени, нямаше значение.

Няколко часа по-късно всички ние копаехме нещо, което определено не беше медна руда. Беше сребристо и бляскаво, дори в този си необработен вид. Беше същото като онези огромни катапулти, които забелязах да се издигат докато напускахме София. Какво ли щяха да катапултират с тях?

 

…

 

Времето застудяваше. Едва оцелявахме на оскъдните дневни дажби от безвкусна храна и сивкава вода, а сега трябваше да измислим и как да се топлим, след като изглежда никой нямаше да ни даде топли дрехи.

Хигиената беше ужасна. На никой абсолютно не му пукаше за нас. Ние не бяхме хора, живи същества, за тях. Просто инструменти. Миньорски сечива, лесно заменими.

Два дни от както бяхме пристигнали и вече умираха хора. Глад, жажда, умора, инциденти. Дори не премахваха телата на мъртвите - стояха си там, стъпкани от тълпата, напомняне какво ни чака ако не внимаваме.

На войниците не им пукаше. Те дори не ни разрешаваха да ги питаме за каквото и било, гледането в тях същото беше забранено. Те бяха кралете в лъскавите си униформи, а ние робите.

Но аз гледах, наблюдавах ги, всеки един откраднат миг почивка и тяхно невнимание аз ги шпионирах. И забелязах нещо. Имаше някаква промяна в тях, нещо им се случваше. Отзад на гърбовете им сякаш никнеха гърбици, лицата им се преобразяваха със странен сребърен оттенък. И им растяха метални зъби, вълчеподобни метални зъби!

Четири дни на това място и вече бях нищо повече от празна черупка. Мръсен, натъпкан в стая с още осем мъже, всички потни и вмирисани. Вярно, че получавахме някакъв ужасен безвкусен и твърд хляб заедно с мътната вода всеки ден, но дрехи…

Дрехите ги вземахме от мъртвите. И често се биехме за това ни право с други клетници сякаш беше на живот и смърт. То си беше!

Бях успял да надвия някакъв немец за да имам този бодлив пуловер под якето си. Той беше по-силен и се би до последно, но аз просто извадих късмет. Някакъв стържещ звук му отвлече вниманието, както и на повечето в тълпата наоколо, и така успях да го изпратя в несвяст с един удар във врата.

Пети ден - хората най-накрая нарушиха правилата за тишина и започнаха да си шушукат през нощта. Слуховете се разпространяваха светкавично - от стая в стая. Някой наричаха войниците демони. Други ги вземаха за извънземни. Едно нещо беше сигурно - тези тела, които ни пазеха, отдавна не носеха човешки души.

Трябваше да избягам. Счупеното ми ребро заздравяваше с ужасна болка през нощта, и това ми пречеше да спя вече пети ден. Работата през деня ставаше все по-трудна и усещах, че след няколко дни някой ще се бие за моите дрехи отвън.

Това не беше всичко. Малките дремки, в които успяха да се унеса, бяха пълни с кошмари. Успявах да избягам от този лагер и да стигна обратно до вкъщи. Всичко завършваше с Майк, лежащ до входната врата и безжизнените му очи вперени в мен.

Тези обвиняващи очи чакали ме толкова дни преди да изгаснат не ми даваха мира дори и през деня. Преследваха ме. Вината се натрупваше с всеки изминал час, всяка тежка минута. И това сигурно щеше да ме погуби преди умората и болката. Нека се свърши.

Трябваше да избягам не защото исках да живея, а за да се върна вкъщи и да си получа заслуженото. Мисълта за самотното телце на Майк беше моето наказание и аз трябваше да се прибера и да го изтърпя. Най-малкото той заслужаваше погребение.

Тайно се надявах, че когато очите ми видят тази гледка кошмарите поне ще престанат. Знаех, че е наивно и глупаво, но тая тази надежда и тя ме буташе напред.

Забелязах, че този нов материал, на който ние всички робувахме и наричахме адско сребро, поради липса на по-подходяща дума, се извозваше на някъде със същите влакове, с които караха нови хора всеки ден. Може би имаше начин да ги използвам за бягство.

Започнах да сглобявам плана си, сам, но също така обръщах внимание на всеки по-интересен слух разправян от хората. Някой от тези неща можеха да ми бъдат от полза.

Един такъв интересен слух започваше да се разпространява сред все повече хора - разправяха, че това не било извънземна инвазия, нито война водена от някоя световна сила. Всъщност всичко започнало с един инцидент в ЦЕРН - един експеримент с изкуствен интелект се бил объркал жестоко. И лека полека всичко започваше да се напасва.

Интелектът бил създаден за да служи като съветник по време на война и дизайнът му бил насочен основно към военна тактика. Учените започнали да учат машината на тактики и обсади - от времето на Александър Македонски, Римската империя, Древна Гърция, средновековието, Османската империя, та до ден днешен.

С течение на времето обаче изкуственият интелект успял да си пробие достъп до други проекти на ЦЕРН, включително и такъв за експерименти с новооткрит сребрист материал и неговите способности. Последвал достъп до интернет, до всички данни за планетата ни - демографски, екологични, икономически. И преди учените да успеят да проумеят обхвата на случващото се - вече било късно.

Това се било случило някъде в Белгия, но въпреки това машината успяла да превземе света за кратко време. И разбира се, тя не се интересуваше от хората, все пак те бяха инструментите, които строяха оръжията за унищожение на цялото човечество.

Тези открития караха хората около мен да се чувстват или безнадеждни или пък им вдъхваха кураж да се борят. При мен обаче беше различно, мислите ми бяха на съвсем друго място - далеч от Белгия, далеч от немския ад. Те бях с Майк. Болката беше като никога до сега.

Оставих най-добрия си приятел да умре вкъщи. Често сънувах Майк - беше жив в началото, неговите влажни очи, малкото черно носле, и всичко свършваше с последната му глътка въздух и отпуснатата му глава върху студения под. Всяка нощ той умираше пред очите ми. Сам. Една единствена сълза всеки път се търкулваше от окото му докато издишаше последния си дъх. Тази сълза беше най-голямата ми болка сега.

Можех да понасям болките в ребрата, студа, глада, жаждата. Но не можех да понеса себе си и какво направих.

Днес щях да се предам. Двама от мъжете от моята стая вече бяха мъртви - войниците спряха да ни дават храна и изглежда треската беше на път да ме довърши. Изход нямаше, но аз така и не заслужавах да живея. Исках да умра. Сега.

Върнах се обратно в стаята си след поредния изпълнен с мъки ден в мината и легнах на бетона. Това беше. Нямах намерение да се събудя в този свят отново.

Сънят дойде бързо. Беше за Майк, както всяка друга вечер. Той беше слаб, козината му беше бледа, по-рядка, и сплъстена. Очите му бяха като ножове в сърцето ми. Знаех какво ще се случи.

Стоях неподвижен в съня си и го гледах как умира.

Само че за първи път това не се случи. Той заспа и се събуди на сутринта. Кльощав, уморен, но жив. Стана бавно и се приближи до една от пластмасовите бутилки с вода, които винаги оставях около леглото си. Събори я и започна да гризе по дъното. Шишето беше пълно около една трета и той си пробиваше дупка със зъби. Другите две бутилки съборени наоколо бяха празни.

Бяха минали три седмици от както напуснах София. И сега трябваше да се върна обратно. Веднага. Все още имаше шанс. Той имаше вода - бутилките около леглото ми, които бях купил вечерта преди всичко да се обърка.

Беше дръзко да мечтая, че е успял да отвори шкафа където държах храната му. В торбата имаше по-малко от половин килограм гранулки, но пък ако ги беше намерил… Той знаеше добре къде държа храната, а вратата се отваряше лесно. Ако си отчаян. Като него.

 

…

 

Треската ми сякаш отслабна през нощта, след като успях да спя дълбоко за първи път от много време. На сутринта беше време за действие.

Бях нахвърлял разни идеи в главата си през последните дни и започнах да ги изпълнявам. Като за начало очаквах сутрешният повик от войника. Всяка сутрин един караул идваше на нашият етаж и минаваше стая по стая да ни събуди с нещо като метален рог. Звукът му сякаш стържеше по вътрешностите ми.

Тази сутрин отново дойде с проклетото нещо, наду го, и в следващата секунда тухлата ми изхрущя в главата му. Тухла, която ми беше отнела три нощи докато извадя около перваза на прозореца за да използвам като възглавница.

Той падна, но още мърдаше. Сритах главата му. Ритах здраво. Не помня колко точно пъти ударих с крак, но проклетникът скоро престана да се движи.

Взех дрехите му - топли ботуши, сива безлична униформа, но запазих пуловера си отдолу. Времето се влошаваше.

Излязох навън и пазачът пред общежитието се втренчи в мен. Можех да се закълна, че започна да ме души, но само продължих напред без да се спра сякаш всичко беше нормално. Постарах се да изглеждам като бездушно чудовище и онзи не направи нищо.

Трябваше да се държа като животно ако искам да се измъкна. Място за съчувствие нямаше. Виках по хора, които не следваха правилата, ударих с ръка по няколко глави, ритнах паднал човек. Стараех се да съм максимално далеч от истинските войници и изглежда за сега никой не ме подозираше.

Стигнах до гарата и не след дълго започнаха да прииждат влакове с нови попълнения. Помагах с разтоварването на новите роби, или поне така трябваше да си мислят останалите.

Влакът до който се намирах беше от девет вагона. След като изкарах всички нови работници от петия вагон, влязох вътре сякаш за да проверя дали някой не е останал. Нямаше никой. Подадох глава от вратата, кимнах на бездушния пазач на близо, че работата е свършена, и му посочих с ръка, че ще изляза от другата страна.

Затворих зад мен, затворих и пред мен, и се сгуших в един от ъглите на празния вагон. Бях се постарал да правя същите движения като останалите войници и се надявах никой да не ме е заподозрял.

Невероятно, но никой не отвори отново вратите. Чувах разговори отвън, монотонни и безлични, основно за разпределението на "товара" във вагоните. Изглежда влакът в съседство щеше да пътува за Хъба, каквото и да е това.

Всички, които споменаваха този хъб, имаха нещо общо обаче. Предаваха си една и съща заповед, идваща от там.

"Яви се на 4615250.603219 за конфигурация след изпълнение на текущите задължения."

 Нямах си идея какво значи това, но го чух десетки пъти и числата сякаш се загнездиха в паметта ми.

Бях толкова уплашен, че не помръднах от ъгъла, сякаш и най-малкото движение щеше да ме издаде. Влакът потегли скоро след като се качих, но не посмях да мръдна часове наред.

Пътуването сякаш беше безкрайно. Светлината намаля и настана нощ. Бях задрямал за кратко, но не можех да си позволя лукса на съня. Можеше влакът да спре всеки момент.

Светлина започна да се процежда през процепите на вратите, което значеше че беше изминал почти ден от както напуснах мината. Най-накрая събрах кураж да открехна вратата и да погледна навън.

Отдалечавахме се от някакъв град. Беше ми ми смътно познат, сякаш съм идвал тук и преди. Онези две кули с топчестите покриви ми бяха познати.

Мюнхен!

Подминавахме Мюнхен! И влакът се насочваше към границата с Австрия. Онези скучни влакови обиколки на Европа най-накрая се отплащаха!

Бях в правилната посока. За първи път от почти месец си позволих малко надежда и позитивно мислене.

Нямах си никаква представа на къде се е насочил влакът, но шанса да пътува обратно към София беше нищожен. За това и първият път като видях река Дунав отворих напълно вратата и скочих от влака.

Притичах бързо през тънката снежна покривка и използвах някакви сухи храсти по брега на реката за прикритие. Сивата ми униформа също добре се връзваше със сивите речни камъни наоколо.

След като влакът се превърна в малка черна точка в далечината се изправих и огледах наоколо. Трябваха ми материали за да сглобя нещо като сал, трябваше ми и храна. Но наоколо нямаше нито дървета, нито нещо за ядене. Студената речна вода направо изгори гърлото ми.

Оставаше ми да чакам да подмине някаква лодка или кораб, иначе трябваше да се придвижвам пеш, което щеше да отнеме ужасно много време. Време, което нямах. Майк беше жив, сякаш го усещах, но времето му изтичаше.

Имах надежда обаче - онзи адски материал трябваше да бъде транспортиран някак си до други държави и какъв по-бърз начин от река Дунав. Тя беше популярен и бърз транспортен коридор в Европа, и ако слуховете за изкуствения интелект бяха верни, то той щеше де бъде използван. А и бях подходящо облечен като за случая.

Причината да не искам да се доближавам обаче близо до войниците беше друга. Те сякаш бяха започнали да мутират в нещо странно и им личеше все повече. Лицата им придобиваха сребърен цвят и започваха да губят човешките си очертания.

Зацапах моето лице с кал и речни тинести наноси, за да прикрия човечността си до колкото мога. Не можех да рискувам лицето ми да провали всичко. Да, изглеждах подозрително, но не толкова колкото без мръсотията.

 

…

 

Надеждите ми се оправдаха. Точно час преди изгрев слънце видях приближаващи се светлини по реката. Беше малко корабче. Сега или никога.

Скочих в студената вода и сякаш ятаган ме преряза през стомаха. Насочих се към кораба с огромни усилия. Трябваше да го пресрещна и в същото време да не ме забележат. Беше още рано да известявам присъствието си.

Някой обаче извика.

Опитах се да се обърна, но загубих концентрация и течението започна да ме влачи в друга посока.

Докато се опитвах да овладея течението различих виковете. Сръбски ли беше това?

Оказа се, че трите мъже на малкия рибарски кораб са избягали роби от Австрия. Бяха сърби, които се връщаха обратно в родината си, също като мен. Имаше първоначално объркване разбира се - като ме качиха на кораба осъзнаха в каква униформа съм. Беше дълъг разговор, който започна с ритници, но в крайна сметка всичко завърши щастливо.

Вече преминавахме покрай Словакия. За първи път от седмици насам имах привилегията  на топла стая и горещ чай. И после - бульон! Беше едно от най-страхотните чувства на този свят.

Нощта донесе отново кошмари за Майк и помрачи доброто ми настроение.

Един от мъжете беше от Неготин, град много близо до Видин в България, и това трябваше да бъде следващата ми спирка. Той щеше да запази кораба, така че двамата щяхме да се разделим по живо по здраво последни от групата край Неготин.

След два дни вече бяхме близо до града. Не говорехме много, а и аз трудно разбирах сръбски, но можех да усетя че тези хора също са изстрадали много. Очите им сякаш бяха остарели, надничащи от тела на трийсет и няколко годишни хора.

Ето ги онези гигантски катапулти отново - същите които видях край София, сега обграждаха Неготин. И имаше някакви странни животни, като огромни вълци, които обикаляха наоколо.

Слязох няколко мили преди Неготин и от там използвах всяка изоставена и работеща кола, която намирах. Градовете бяха обсадени, селата пусти, а пътищата празни.

След два безпрепятствени дни бях в покрайнините на София.

Комунистическото правителство управляващо страната до деветдесетте години беше построило много и големи тунели под столицата - някои от тях бяха използвани в метро диаметрите, а други за транспорта на ВИП личности. Имаше дори тунели за танкове.

След падането на режима, с изключение на онези тунели планирани за метро, всички останали бяха изоставени и цялата тунелна мрежа беше изпаднала в забвение. До сега.

Естествено, че не бях единственият който беше решил да използва тунелите като укритие. Всъщност имаше много хора, които дори живееха там. Срещнах доста от тях, говорих набързо с някои, но нямах много време - бързах да се прибера у нас, при Майк.

Докато се придвижвах към заветната си цел минах покрай няколко обособени пазарища. Там изтъргувах униформеното си яке и малко парче от метала, което беше останало в единия му джоб, за храна - сушено месо, сирене, две консерви пастет и една малка бутилка с вода.

Всичко това беше за Майк, не за мен. Ако беше още жив. Знаех, че надеждата ми вероятно е напразна, и че беше почти невъзможно, но си позволих това почти да ме крепи до сега. То ми даваше сили да продължа.

 

…

 

Намерих жилищната ми сграда изпълнена с хора, с живот. Всички те живееха в мазетата и подземните гаражи и бяха много щастливи да видят едно ново лице, при това познато. Веднага започнаха да ме включват в техните схеми за оцеляване и да ми обясняват с какво можеше да съм полезен. Обещаха ми дори да ми преотстъпят малко пространство в мазето, но след като го заслужа.

Оказа се, че апартаментът ми не беше засегнат от катапултите, както десетина други. Поне според съседите ми. Но нямаше време за повече приказки, не сега.

Вратата на жилището ми наистина беше непокътната. Не се чуваше нищо от вътре. Майк обикновено лаеше, когато имаше човек в коридора.

Започнах да разбивам вратата. Нямах ключ, но трябваше да вляза.

Ключалката поддаде не много трудно, после и втората. Дори не подозирах колко било лесно да влезеш у някого.

Надеждите ми се изпариха в секундата, в която отворих вратата. Сърцето ми прескочи и останах без дъх. Никой не чакаше зад вратата, никой не ме посрещна. Всички ужасни сънища за Майк нахлуха изведнъж в главата ми и смъдящи сълзи напираха в очите ми.

Вече не мислех за предупрежденията на хората от мазето, за изстрелите, за зверовете, нито дори за подхвърлянията как не ми е мястото тук повече.

Видях празната торба от кучешка храна до отворения кухненски шкаф и това сякаш премаза свитото ми сърце. Майк беше изял всичко, кой знае преди колко време.

Приближавайки се към спалнята забелязах и празните двулитрови бутилки от вода, прегризани на няколко места. Майк наистина беше пил вода от тях, беше намерил начин да оцелее въпреки моето предателство, колкото се може по-дълго.

Всичката надежда беше мъртва. Исках да умра веднага, не можех да преживея това което ме очакваше - ужасната картина на безжизненият Майк в спалнята.

Заслужавах го. Трябваше да го видя и се надявах гледката да ме убие бързо. Това беше моето наказание.

Пристъпих прага на полу-отворената врата. Майк лежеше близо до спалнята. Беше толкова слаб, ребрата му се виждаха измежду оредялата козина. Черните му безжизнени очи се взираха право в мен.

Сърцето ми спря и сълзи потекоха от очите ми. Най-добрият ми приятел си беше отишъл.

Направих сякаш машинално последната крачка приведен и се пресегнах да го прегърна за последен път.

Клепачите му премигнаха.

ТОЙ МИГНА!

Опашката му вяло се надигна. Беше знак, че се радва да ме види. Винаги въртеше опашка, когато е щастлив и развълнуван.

Той беше жив, ужасно слаб, премалял, но жив. Не знам преди колко време му е свършила храната и кога водата. Беше цяло чудо, че е жив, макар и на прага на смъртта.

Върнах се обратно до вратата, където бях оставил храната и водата и ги донесох обратно в спалнята.

Той пи вода, а малко по-късно яде, докато аз плаках. След като приключи ме облиза по ръцете и се сгуши в мръсния ми пуловер.

Забелязах отново искри в очите му - вече не бяха безжизнени и празни. Моите очи - също.

 

СПОМЕН 11

 

- Пазете си! - изкряска някой, при което аз инстинктивно се наведох и се хвърлих към коридора. През повечето време именно коридорите на блока ни пазеха от изпепеляващите снаряди, само че отскоро врагът им беше дал способност да рикошират и сега всичко се свеждаше до късмет, а не ловкост и тактика.

Всичко започна един ноември месец преди две години, когато интернетът спря. В този супер свързан свят, разчитащ на непрестанна връзка с мрежата, отне само един час за да настъпи пълен хаос. Телефоните загубиха сигнал малко по-късно, а светлините изгаснаха скоро след тях.

Но това беше само началото.

Не можах да повярвам колко хора се довериха на съобщенията разпращани от хеликоптерите. И касапницата която същите си спретнаха пред ЖП гарата! Животни!

Виктор - един от нашите съседи - изглежда беше повярвал на съобщението, или поне хората така говореха, докато той се опитваше да ги убеди в обратното. Някак си той беше успял да избяга от робския ад и да се върне успешно при нас. Първоначално всички го мислехме за изкукал, защото причината да се върне обратно беше неговото куче, вероятно отдавна умряло от глад.

Оказа се обаче, че Майк беше жив и не след дълго се превърна в нещо като талисман на сградата.

От Виктор бяхме научили доста за вражеските действия из Европа, но каквото и да се случваше из континента, ние си имахме собствени проблеми за да мислим за другите. Трябваше да оцеляваме.

След касапницата на гарата влаковете напуснаха София и в началото нищо не се случи. Почти повярвахме, че всичко е било една измама. Скрихме се за няколко дни в мазетата и след като обещанията за смърт не се изпълниха продължихме с ежедневните си работи и по-спокойния тон.

Липсата на информация накара много хора да повярват, че сме във война, включително и аз, за това и първата ни работа беше да започнем да се запасяваме с храна и вода - за всеки случай да сме подготвени за най-лошото. Имахме течаща вода, така че животът все още беше в някаква разумна степен на нормалност.

Повечето от нас преобразихме мазетата си на бункери - събирахме в тях вода, храна, туби с гориво, и оръжия от всякакъв вид. Защитихме ги с дебели метални врати и спяхме в тях.

Някой предложиха да напуснем столицата и да отидем да живеем в планините, и трябва да си призная, че сериозно обмислях този вариант. Страхът от липсата на храна и на компания обаче надделя, както и идващата зима, а и фактът, че никой от тръгналите натам никога не се завърна с някакви вести.

Зимата дойде и донесе обилни снеговалежи и няколко ужасяващи виелици. Земята се покри с дебела снежна покривка, за това аз и моите съседи прекарахме повечето от януари месец в комфорта на нашите апартаменти и бункери, като излизахме само за събиране на дърва, за да попълваме запасите си в случай на нещо лошо.

И лошото ни застигна през февруари, когато водата спря. Никой не се надяваше, че тя ще продължи да тече вечно без поддръжка, а и отдавна не пиехме чешмяната, но сега и последната нотка нормалност беше изчезнала.

- Уцели апартамента на Иван. - чу се глас от към дъното на коридора.

Снарядът изстрелян от някой от гигантските катапулти, които бяха обсадили столицата, беше ударил апартамента на Иван и всичко вътре беше превърнато в прах. Без пламъци - една секунда изпепеляваща жега и след това пепел. Сякаш слънцето беше влязло в дома му само за един миг и след това беше напуснало през огромната черна дупка на стената.

Очаквано - никой не беше вътре, само непотребни мебели.

Миризмата на изгоряло изпълни коридора, но вече всички бяхме свикнали с нея.

Нещо проблесна в далечината през някогашния малък прозорец на стълбището.

- Още един! - провикнах се със сподавен от задушния въздух глас.

Ясно различих проблясъка зад един от далечните хълмове и малка оранжева точка одраска вечерното небе. Изглежда щеше да попадне няколко сгради в ляво.

Врагът не се целеше в нещо конкретно, всичко беше на случаен принцип. Бавно, но все пак ефективно.

- Катя, не! - нечовешки писък се разнесе из квартала. Девойка беше превърната току що в Счупен - ние загубихме човек, а те получиха войник. По дяволите!

Все още се чудех дали направихме правилния избор да останем в града, но колкото повече задълбавах в това, толкова повече убеждавах себе си в правотата му. Главната причина беше в наличието на огромни запаси от храна и вода в изоставените магазини, складове и фабрики. Никой нямаше да гладува поне година напред.

Сребристите катапулти бяха първи - заобиколиха града, вероятно не само нашия, и започнаха бавно да изгарят домовете ни. А хората превръщаха в машини. Да, Счупените някога бяха хора, сега преобразени в метални вълче-подобни зверове с крайници, тяло, глава, и опашка, които едва се докосваха. Сякаш някаква невидима сила държеше частите една към друга.

Наричахме тези същества Счупени, защото понякога чувахме човешки гласове от тях. Беше по-скоро като ужасяващ скриптящ звук издаван от хиляди стържещи метални парчета, несполучлив опит да примамят хора към тях. Звучаха като счупен грамофон свирещ някаква извънземна плоча, от която се долавяха далечни хорски приказки.

Ние си мислехме, че това беше нелеп опит да примамят хора да излязат от укритията си за да помогнат на някогашните души затворени в тези чудовища. Беше нещо кошмарно, неправилно, и звучащо счупено, от там и името някак си остана.

Освен изпепеляващите снаряди, Счупените също превръщаха хора в Счупени. Съществата пълзяха около и по сградите навсякъде из града и трябваше да се барикадираме добре и да пазим всеки възможен вход много внимателно.

За щастие един или два изстрела бяха достатъчни за да разчленят тези изроди.

В началото всичко изглеждаше произволно, но през изминалото лято видяхме няколко ракети да прекосяват небето и една падна недалеч от покрайнините на София. Бях сигурен, че това са атомни бомби, но изглежда те не се взривиха след като стигнаха целите си.

Но катапултите и Счупените станаха по-умни и организирани.

Засякохме такива ракети два пъти и Иван ги нарече Мозъци. Имаше логика предполагам.

Отворихме вратата към дома на Иван и аз отидох да огледам през някогашният му балкон - сега огромна дупка с черен ореол. Видях катапултите да продължават да хвърлят снаряди, но като че ли вече доста по-рядко.

Моят апартамент беше само няколко метра в страни от този на Иван и някак имах предчувствието, че той ще е следващия. Вероятно в до дни.

Аз живеех в малкия си бункер в мазето от две години, както и всички останали. Бях събрал всичко от първа необходимост там - храна, вода, дрехи, оръжия, гориво, и няколко малки книжки. Нещата ми, които някога смятах за много ценни бяха в апартамента ми. Целият ми живот. Сега разбира се те не означаваха нищо в този нов свят, но въпреки всичко загубата им щеше да ме измъчва. Глупаво, знам.

- Снаряд! - гласът на Иван наруши тишината. Този изглежда се насочваше отново насам! Проклятие!

Обратно в коридора. Десен завой. Залягане. Взрив.

Жега.

Шрапнели.

Писък.

Мислите ми замръзнаха и инстинктът ми се задейства.

Притичах към криещата се Надя зад една обърната маса и взех пушката лежаща до коленете й. Обърнах се и без да се замислям раздробих преобразяващото се лице на Иван.

То вече не беше негово и бързо се превръщаше в сребриста глава с муцуна, но мога да се закълна, че чух гласът му да казва "Защо?". Защото!

Липсваха ми дните когато катапултите стреляха един-два пъти седмично и Счупените скитаха из града само нощем. Тогава поне знаехме какво да очакваме и се оправяхме някак.

Но всичко се беше променило с онези прокълнати ракети Мозък. Катапултите започнаха да сипят ад всеки ден и София гъмжеше от Счупени по всяко време на денонощието. Човече, беше депресиращо!

Адреналинът се отдръпна и мъката настъпи. Току що застрелях най-добрия си приятел!

Срещнах Иван скоро след като купих апартамента преди четири години, но бързо намерихме общ език и шеги. Той ме запозна с неговата братовчедка Надя, която сега беше моята приятелка. Сестра й Ели беше преобразена преди пет месеца, и той се беше погрижил тя да не се присъедини към врага.

Бях го убил.

Не! Те го бяха убили!

Трябваше ми пиене. Надя изглежда си мислеше същото.

Катапултите спряха, Счупените се отдръпнаха и вече не пълзяха по сградата. Можеше да си отдъхнем за миг и да предадем щафетата на следващите караули. Някой трябваше да продължи да пази срещу Счупени.

Някога бяхме оставили всичко на произвола и пазехме само входа на мазето, но това не свърши добре - едва оцеляхме концентрираната атака. За да оцелеем, трябваше да пазим цялата сграда, иначе ще бъдем погълнати за минути.

Двамата отидохме в мазето. Ето я и бутилката. Отлежало уиски, което ми бяха подарили приятели за бакалавърското дипломиране преди девет години. Не вярвах, че ще има някакъв специален случай в бъдещето освен смърт и още смърт, за това тя щеше де бъде отворена днес, тук и сега.

Надя подаде две чаши.

Двамата се напихме почти до смърт без да обелим и дума.

Тя плака, докато аз си спомнях за нашите приключения, или както суровата действителност би ги нарекла - обсади.

 

…

 

Не видях изгряващото слънце, пушекът от различни части на града, пропуснах и сутрешното събиране на дърва за новодошлата зима. Днес не ми пукаше за нищо. Но пък беше отново мой ред да пазя първия етаж и Петър в крайна сметка ме извади от непукизма с премерен шут в задника.

Беше помислил, че съм умрял.

Не още, поне не днес.

Взех пушката и оставих Надя да доспи. Няколко от мъжете на първия етаж ми кимнаха, знак на уважение към мъката ми, а други бяха прекалено претръпнали за да отразят поредната загуба. Не ги винях, вероятно така беше по-добре.

- Хей, Ники, как си? - попита Иво, моят съсед по мазе. Тъкмо си мислех, колко е добре, че никой не иска да говори с мен.

"Добре съм, разбира се, нали съм жив?" - тъкмо да му кажа това с възможно най-заядливия си глас, но вместо това само кимнах. Не беше негова вина и той просто се опитваше да бъде учтив. Обноски - както обичах да казвам на останалите - това беше единственото, което разделяше човечеството от онези непознати зверове отвън.

Шест дни и шест етажа за пазене, един ден почивка. Всъщност тази схема я бях измислил аз и работеше добре през повечето време. Имаше дни през които нямаше никакви заплахи, но имаше и такива със стотици Счупени пълзящи по стените, покрива, канализационните тунели… Дано днес не бъдеше такъв ден, просто нямах сили.

За щастие се случи точно така - една скучна стража, един плавно търкалящ се ден. Махмурлукът бавно отмина заедно със сънливостта. Приливът на свежи сили беше хубаво чувство.

Не ми беше до приказки за това и прекарах целия преди обед в мълчание, докато Надя не дойде малко след пладне. Носеше новини за някакви слухове, а не бяхме имали интересни такива от седмици. Надеждата беше започнала да умира.

- Чу ли? - гласът й беше дрезгав, а дъхът й все още лъхаше на уиски.

- Какво да съм чул?

- За Букурещ. Носи се слух, че хората работещи над разчленяващата пушка може би са намерили решение. Ирина беше много развълнувана от тези новини, а ти знаеш, че тя много рядко се вълнува от каквото и да било. - Ирина беше жената на Петър.

- О, я стига! Колко пъти сме чували новини като тези? Много. И все още виждам онези изроди да пълзят навън. Не вярвам повече на такива неща. Не искам да вярвам. - просто ми беше дошло го гуша от такива слухове, а и днес не бях в настроение за каквато и да била надежда - мястото за такава в сърцето ми преливаше от лепкава чернота.

- Повечето хора реагират така, докато не чуят останалото. Екипът работещ над решението иска помощ - трябва да се свържат с Международната Космическа Станция, а радио предавателя в Русе не работи.

Това вече беше ново. Никой до сега не беше искал нищо, защото всяка надежда беше измислица. И все пак някак нямах особен интерес за останалото. Черната лепкавина беше пуснала здрави пипала.

- Няма ли да ме попиташ как искат помощ? Хайде! О, добре. Ето! С печатни флаери разнасяни от куриери!

Надя ми подаде парче хартия.

Какво по… Печатни флаери? Куриери? Виж, това вече беше нещо! Тъй като всички комуникации бяха прекъснати, единствения начин да доставиш съобщение между градове беше или чрез хора или по пощенски гълъб.

Но някой да напечата нещо на хартия?! Никога не се беше случвало!

- Пуснаха ги от въздуха или ги раздаваха от ръка на ръка? - любопитството ми надделяваше. И за скърбяща роднина, Надя беше много развълнувана.

Всъщност и аз трябва да призная, че това успя да се загнезди в главата ми за пръв път от много време и отново размъти изстиналите надежди и идеи. За първи път зрънце надежда отново се зароди в мен, достатъчно да разпали позитивни мисли.

- Пешо, ела тук. Знаеш ли за това? - показах му жълтия флаер, който показваше кратки инструкции и зов за помощ.

- Разбира се, че знам. Даже си мислех как може да стигнем до Русе. След като Дунав мост до града беше унищожен, румънските пичове вероятно бяха използвали моста при Видин. До колкото знаем всички катапулти и Счупени се изнесоха от мястото след като унищожиха града и нищичко не е останало. Нищо, освен мостът. - Петър определено беше лапнал въдицата на надеждата.

- Ако това наистина е сериозно, и проклет да съм - то изглежда много сериозно - тогава аз съм готов да рискувам всичко. Може да отидем във Видин и да пресрещнем румънците или направо да ходим в Русе. Колко повече хора извят такава готовност, толкова по-голям шанса ни за успех. - Петър обичаше да пуши и някак си успя да изпуши цяла цигара докато каже тези няколко изречения.

- Трябва да си призная, че звучи интересно и вълнуващо. Но обещаващо… Не знам. Нека да видя Надя какво мисли за тази работа, че след вчера...

Обърнах се и очите ми срещнаха тези на Надя. Тя кимаше нетърпеливо с глава в съгласие, като малко момиченце пред щанда за сладки.

- Значи е решено предполагам. Виж дали има още желаещи, но трябва задължително да оставим достатъчно стражи тук, в случай че, сещаш се… - обърнах се отново към Петър.

- Отиваме в Русе! - Надя почти го изпя това.

 

СПОМЕН 12

 

Казвам се Влад и не съм учен. Всъщност изчувах история, и по-късно журналистика, но нямах никаква научна степен.

Преди войната работех като редактор в местен вестник и една онлайн медия. Но след като всички връзки със света секнаха, аз трябваше да си намеря друго занимание.

Живеех в Александрия, Румъния, но успях да стигна Букурещ навреме, малко преди всички големи градове да паднат под обсада.

Отне ми известно време да се установя някъде, да намеря мазе за живеене, и сграда, която има нужда от пазене. В крайна сметка се заселих в Букурещкия Университет и станах негов пазител.

Година след като започна обсадата нашите животи бяха ударили абсолютното дъно, изпразнени от смисъл и надежда. Биехме се, и често печелехме, но в крайна сметка загубите ни намаляваха нашият брой и увеличаваха този на врага.

Нещото, което не ми даваше мира, беше фактът, че не знаем нищо за нашия поробител. Бяхме виждали неговите създания и знаехме как правят нови, но до там. Катапулти и Шепнещи - това бяха лицата, които познавахме, но те бяха просто инструментите, а не мозъкът зад цялата операция.

Това ме измъчваше през цялото време и в някакъв момент си поставих за цел да разбера повече. Задачата даваше смисъл на дните ми и ги правеше някак малко по цветни от омразното сиво.

Започнах да се вслушвам и отсявам различни слухове донесени по гълъби или от хора избягали от онези влакове и върнали се обратно тук само и само да паднат под обсада. Всичките слухове за произхода на тези машини бяха просто догадки, но все пак се надявах да попадна на нещо, което да ми даде насока.

И това се случи, когато един от слуховете започна да се среща по-често от всички останали.

Всички тези машини били под контрола на неконтролируем изкуствен интелект създаден в ЦЕРН, който бил обучаван да бъде съветник по време на война и първоначално бил трениран със средновековни военни тактики.

За нещастие нещо се объркало ужасно, интелектът се освободил и започнал война целяща да унищожи човечеството.

След като успял да счупи виртуалните си окови, той придобил достъп до една от експерименталните лаборатории с напреднала роботизирана техника. Дори и тогава, това нещо все още не е имало достъп до интернет и до цялото знание за човечеството, а само до нещата съхранени във вътрешната мрежа на ЦЕРН.

Самият факт, че имаше недокоснати зони от войната, или поне така говореха слуховете, както и това че не бяха полетели атомни бомби, показваше че интелектът е прибързал с унищоженията без да знае какво губи - в случая познание.

И ако половината от това беше истина, то изглежда имахме шанс. През всичките четиринадесет месеца слуховете, които събирах, само подкрепяха тази история.

Трябваше това нещо да бъде унищожено и щеше да изисква оригинални и иновативни идеи. Трябваше необичайно мислене и нестандартно оръжие.

И след като инструментите на този дяволски интелект към момента бяха по-належащия ни проблем, такова оръжие ни трябваше спешно. И трябваше да е компактно и да унищожава в големи размери. Но как?

Знаех, че всичко това е базирано на слухове, но за мен беше огромен процес на отсяване и някак си вярвах, че е истина, поне по-голямата част от историята. И вече не понасях мисълта, че ще пазя парче бетон докато смъртта ни раздели. За това реших да предприема нещо.

Един ден минах покрай останалите хора настанили се в университетските сгради, повечето учени и лаборанти, и им разказвах идеите си. Исках да спечеля колкото се може повече умове, които да дават реални решения на моите идеи.

И имах огромен късмет. Все пак тези хора цял живот бяха решавали проблеми и прегърнаха идеята за една последна и невъзможна задача. Какъв късмет, че бях решил да се заселя точно в университет!

Лека полека започнахме да теоретизираме и мислим за евентуални решения. В началото беше отчайващо, но бавно започнаха да изплуват някои наистина гениални идеи.

Установихме две много интересни неща. Първо сребристият материал, от който бяха направени катапултите и Шепнещите, не беше като нищо срещано на Земята.

И второ - можехме да му придадем магнитни свойства.

Тези две открития бяха впечатляващи, но още не можехме да им намерим приложение за широка употреба. Да, подходящ сигнал щеше да изкара от строя Шепнещ - главата, краката и опашката му прилепваха към тялото като непотребни парчета заварени нескопосано към буца метал.

Но беше много по-лесно просто да застрелят проклетото нещо.

И тогава ми хрумна - трябваше ни по-силен сигнал. Много по-силен. Разбира се, не можехме да построим огромно оръдие да стреля концентрираните лъчи, но нямаше и нужда. Вече имахме начин за разпръскване и той услужливо чакаше в космоса.

Планът беше много обикновен - свързваме се с Международната Космическа Станция, вероятно последното място напълно оборудвано с работеща технология, и им пращаме инструкция да препрограмират няколко спътника. От там нататък щеше да бъде ефекта на доминото.

Изгладихме плана си, и подготвихме опростени, но достатъчни инструкции за самият сигнал и какво трябваше да се направи със сателитите. Разбира се, шансът нищо да не се получи беше голям, но работеше в малък мащаб и си позволихме малък оптимизъм.

Една странна моя идея се превърна в работещ план благодарение на всички мъже и жени, които направиха безкрайните сметки и допълнения, за да изглежда всичко това поне малко възможно.

За нещастие повечето предаватели с възможност за свръзка с МКС бяха унищожени. Най-близкият такъв беше в Русе, България. Той беше повреден и без ток, но според тримата скитници, които срещнах преди няколко месеца, радио кулата все още стоеше непокътната и изглеждаше добре. Надявахме се, че поправките не би трябвало да са много, и че евентуално ще може да спасим света.

Букурещ обаче скоро щеше да бъде унищожен и превърнат в призрачен град. Сякаш зверовете усещаха, че замисляме нещо. Едва оцеляхме при последната атака и загубихме единадесет човека. Бройката ни намаля до тридесет и четири.

Предложих да потърсим начин да напуснем столицата и да се установим някъде другаде. Александрия беше под тежка обсада, но Крайова беше изоставен вече. Шепнещите и катапултите бяха го напуснали и изглеждаше като перфектното място да се преместим.

Последното нещо, което трябваше да направим е да поискаме помощ. Нямаше как да се справим сами.

Не знаех какви са точно повредите в Русе, не знаех и дали има останали живи хора на МКС - би трябвало според сметките ни за водните и хранителните им запаси докарани с последната совалка. Всичко висеше на много случайности.

Трябваше да караме подред. Съобщението - дънна платка, предавател, акумулатор, шепа кондензатори, и още няколко резервни части. Хората, които отиваха там трябваше да носят такива със себе си за да успеят да помогнат.

И аз щях да направя всичко възможно да съм полезен максимално. Опаковах багажа си, взех единия от трите прототипа на пушката, сбогувах се с приятелите си, които отиваха към Крайова, и се отправих към Русе.

 

СПОМЕН 13

 

Флаерът даваше няколко доста специфични, но разбираеми инструкции. Човекът направил го имаше ясна представа какви точно части трябват за поправка на предавателя в Русе, и беше предоставил вероятни локации за набавянето им.

Няколкото кондензатора и акумулаторната батерия бяха най-лесните за намиране. Първите намерихме из изоставените магазини в София, а батерията - от подземен гараж на стар мол.

За платките обаче трябваше да отидем до Националния Исторически Музей. Той беше правил няколко експозиции на тема Втора Световна Война, и в неговите складове най-вероятно имаше стари и запазени предаватели от войната.

Няколко от другите възможни места за тези платки бяха Пловдив и Белград, за това първо трябваше да видим какво може да намерим в София.

Националният Исторически Музей беше на около три мили на юг от нашето убежище, близо до околовръстния път и граничеше основно с гористи местности.

Горите разбира се означаваха катапулти и Счупени, но обикновено тежките машини бяха издигани на около миля отвъд пътя и днес можеше да имаме късмет, особено ако нямаше много Счупени.

Използвахме прикритието на мъгливата сутрин за да се придвижим на юг към музея. Аз, Петър, и Виктор първо пълзяхме в каналите, бързайки да използваме мъглата когато излезем на открито. Стигнахме до някогашния магазин Икеа близо до околовръстния път и подземните тунели свършиха. Оставаха ни две мили до музея и за наш късмет мъглата все още стелеше белите си ръкави наоколо.

Беше зима и дърветата нямаше да ни осигурят никакво укритие, но пък белите ни дрехи се сливаха добре със снежната среда около нас. Благодарение на тях два пъти не бяхме засечени от преминаващи на близо Счупени, и дори преминахме съвсем близо до катапулт.

За първи път виждах едно от тези неща отблизо и трябваше да призная, че изглеждаше впечатляващо. Имаше прекалено перфектна форма и искрящо лъскава повърхност, сякаш беше правено за декорация вместо за война. Нямаше никакви следи по него, никакви драскотини или износване, нищо което да предполага, че нещото реално работи. Неговият бляскав метал излъчваше призрачно сияние и създаваше илюзията за нещо неземно, но красиво.

Забелязах кошницата му. Вътре се формираше кръгообразен снаряд, сякаш породен от някаква магия. Блестеше примамливо и беше почти готов за употреба. Скоро тази топка щеше да полети към града в произволна посока.

Прицелих се и тъкмо щях да стрелям по проклетото нещо, когато Петър ме спря. Шумът от пушката ми щеше да извести за присъствието ни на всяко прокълнато същество в околността и да провали мисията ни.

А до тук тя вървеше по план. Струваше ми се доста странно как изведнъж се впуснахме в нещо толкова опасно без да му мислим много, но предполагам че годините в правене на нищо освен оцеляване ни бяха направили нетърпеливи към промяна.

След като стигнахме до Историческия Музей близо до Бояна трябваше да се разправим с няколко Счупени. Около дузина. Не бяха проблем за опитни стрелци като нас, но изстрелите ни отекнаха навсякъде, а планината над нас ги върна като ехо за още една обиколка.

Край на предпазливостта, сега бързината беше от решаващо значение. Трябваше да действаме светкавично, но сградата беше огромна, а складовете й - безкрайни.

Пристигнахме при музея някъде около два часа следобед, но изглежда щяхме да прекараме целия ден тук. Оставяхме по един наблюдател близо до музея, докато останалите претърсвахме вътре в търсене на експонатите на тема Втора Световна Война.

Продължихме и през нощта със смените и претърсването, като си давахме по 20 минути за сън на всеки три часа. Не беше време за почивки.

Някъде към обяд на другия ден Виктор намери каквото търсехме. Старият склад приличаше повече на бункер, с огромна метална врата, вероятно предпазваща експонатите от влага и мръсен въздух.

Напълнихме раниците си с платките на всички предаватели, които успяхме да намерим. Всяко радио, всяка една антена, реле или станция - разрушихме всичко в името на нашето спасение. Съжаляваме, минало, но бъдещето беше по-важно днес.

Тъкмо нарамвахме тежките раници, когато ги чухме. Петър беше влязъл да вземе своят дял от товара и бяхме останали без караул за не повече от пет минути.

Тихото стържене отекна по коридорите, стотици метални крака стъпваха по плочките и ехото им отекваше зловещо. Като предизвестена смърт, изтичащ брояч на живота.

Счупените идваха за нас.

Стотиците филми, които бяхме гледали някога, ни бяха научили на това-онова, и вентилационната система беше едно от тези неща. Сградата имаше доста обширна вентилация, достатъчно широка за да побере пълзящи хора. А и не работеше.

Крихме се и пълзяхме бавно целият следобед, но накрая успяхме да стигнем до една от сервизните стаи. Една от вратите й водеше директно навън, беше много дебела, заключена, но връзката ключове висеше от вътрешната й страна.

Отключих съвсем бавно, открехнах леко вратата, и един Счупен скочи върху мен.

Петър беше непоколебим с двуцевката и звярът беше повален бързо. Това обаче подейства като магнит за останалите.

И това сякаш не беше достатъчно, но очите ми фиксираха снаряд от катапулт идващ право към нас.

Побягнахме. Бягахме насреща на прииждащите Счупени. Те скачаха срещу нас, а ние стреляхме само по връхлитащите директно. Въпреки това патроните свършиха за нула време, а ни оставаше поне миля до каналите под Икеа.

Стигнахме до катапулта, който видяхме на отиване към музея и видяхме Ирина да стреля по кошницата му. Петдесетгодишния Боби и по-младия му братовчед Иво бяха зяпнали нещото с детско любопитство.

- Хей, какво ви забави толкова много?! Помислихме, че сте мъртви! - Ирина изглеждаше притеснена, но облекчението започваше да смекчава лицето й.

- Музеят е огромен, но пък и Счупените не ни помогнаха особено. - казах аз. - И нямаме повече патрони, така че трябва да се изнасяме по най-бързия начин.

- Пак заповядай. - заядливо дойде от Ирина, докато се обръщаше към обратния път.

Никой нямаше нужда от второ повикване. Иво, Боби и Ирина ни прикриваха гърбовете, докато ние тичахме напред към каналите, а пълните ни раници със стари платки дрънчаха на гърбовете ни.

На втората нощ, от както бяхме потеглили, си бяхме отново вкъщи. Живи, и с всички необходими части.

 

…

 

Обсадата на Русе продължаваше повече от година и половина, но положението вече бързо ескалираше от лошо към ужасно. Катапултите изглежда бяха повече от тези обстрелващи София и всекидневно нови Счупени от други градове се присъединяваха към местните.

Бреговете на Дунав бяха замръзнали, но студеното течение по средата не позволяваше да се натрупа лед и водата бързо и смъртоносно се отправеше към Черно море.

Сформираната дружина отправила се към Русе се състоеше от Петър, Надя, Иво, Боби и аз. Знаехме всички рискове, и че шансът да се върнем живи беше нищожен. Въпреки всичко тръгнахме.

Виктор не искаше да дойде с нас толкова надалеч, не искаше да остави кучето си Майк отново. Той беше доста разколебан дали да дойде с нас за платките, но това му дойде доста в повече. Разбирахме го, човекът беше видял много повече от нас, а и беше изиграл своята роля в това приключение намирайки предавателите в музея.

Всички знаехме историята за Майк и той не искаше да го предаде втори път. Той обичаше Майк, всъщност всички обичахме Майк - нашият талисман. Ако Виктор не се върнеше, Майк сигурно щеше да си отиде от мъка по най-добрия си приятел. А ние не трябваше да губим щастливия си талисман.

Пътуването ни до Русе не беше безпроблемно. Вървяхме основно през деня, често срещахме други групи тръгнали към крайбрежния град и вървяхме заедно. Числеността ни обаче започна да нараства заплашително и някъде на половината път вече бяхме прекалено много за да останем незабелязани.

Ние предложихме да се разпръснем на по-малки групи и да се движим на разстояние. Беше по-сигурно и имахме по-добри шансове да стигнем до Русе безопасно. В най-лошия случай нямаше да можем да бъдем хванати всички.

За съжаление надделя мнението "много сме, силни сме" и хората не искаха да се вслушат в здравия разум.

- Трябва да стоим заедно, а ако дойдат, ще ги научим на един нашенски урок по гостоприемство! - мнението на Евгени изглежда беше много популярно, и последваха възбудени възгласи от тълпата. Имаше такива, които се поколебаха, но решиха да следват по-голямата група от хора въпреки това.

Не можеше да ги виним, но не трябваше да рискуваме частите. Дадохме по една платка от повтарящите ни се на самопровъзгласилият се за водач Евгени, и се отделихме от голямата шумна група.

Така и не можаха да проумеят, че се чуват и виждат отдалеч, но кои сме ние в крайна сметка да казваме на другите как да живеят.

Използвахме заобиколни и алтернативни маршрути, но все пак хвърляхме по едно око на групата. Беше неизбежно да бъдат забелязани, не го ли разбираха?!

Въпреки нашата бдителност и внимателност, загубихме Иво не след дълго при едно нападение на Счупени. На втората нощ след като се отделихме от войнствената тълпа Иво пое първият караул, докато ние спахме около бивака. Той така и не видя Счупеният, който скочи върху него от дървото над нас и го прониза на момента.

Никога не бяхме подозирали, че тези зверове бяха започнали да се катерят по дърветата, грешка която ни коства много. Не трябваше да подценяваме нищо. Но зимата ни принуди да палим огън за да се стоплим, и решихме да използваме прикритието на дървета и скали до колкото е възможно.

Убихме двете изчадия, и се наложи Надя да извади Иво от мъките му. Погребахме го под купчина камъни и вързан набързо кръст, след което продължихме омърлушени и още по-бдителни по пътя си.

Можехме да чуем тихите хлипания на Боби, но нямахме време да скърбим. Не и днес.

Все пак ние се оказахме късметлиите. Както и предполагахме, Счупените бяха забелязали голямата група и ги нападнаха в деня, в който минахме близо до Плевен. Сякаш хората бяха настъпили мравуняк и той ги поглъщаше. Бяха стотици зверове, срещу не повече от осемдесет човека.

Всичко свърши за по-малко от пет минути. Никой не оцеля. А ние гледахме отстрани касапницата зяпнали, не можещи да направим нищо.

Но имаше и нещо по-лошо. Счупените не пронизваха или хапеха хората за да ги превърнат в други Счупени. Те ги унищожиха напълно. Разкъсани. Разчленени. Кости, глави, кръв и месо - отвратителни червени парчета опетниха снежната поляна. Адските вълци ги нападнаха с чудовищна жестокост, сякаш озверели от плановете им за борба и отвратени от мисълта да ги направят братя. Те умряха в ужасни мъки, не заслужили "честта" да станат бойци за врага.

Тръпки ни побиха от случилото се. Нещо току що се бе променило. Войната беше придобила друго измерение, беше преминала в друг етап. Мозъкът стоящ зад всичко явно беше включил фазата тотално унищожение. Съпротивата щеше да бъде смазана на всяка цена.

Повърнахме малкото храна, която бяхме погълнали. Гледката беше неописуема. Виковете - извънземни. Писъците им щяха да ме преследват до края на живота ми.

 

Отне ни три седмици да стигнем до покрайнините на Русе, но успяхме. Градът беше обсаден от катапулти, поне пет пъти повече от колкото около столицата, и нямахме никаква идея как ще влезем вътре. На всичкото отгоре всяка от машините се пазеше от поне дузина Счупени.

Петър предложи да използваме леда по брега на Дунав и да влезем от крайбрежната част където изглежда обсадни машини нямаше. Предавателя беше на около миля навътре от брега, което си беше още една причина в полза на този маршрут.

Слязохме на леда на около две мили преди Русе, както обикновено опаковани с белите си маскировъчни дрехи. Всички си носехме по няколко чифта бели панталони и якета, все пак това ни беше камуфлажа през това дълго зимно пътешествие. Дано избегнехме Счупените и този път.

Ледът беше много тънък и издаваше тревожни пропукващи звуци. Трябваше да бъдем много внимателни иначе всяка крачка можеше да ни бъде последна ако паднехме в тази ледена вода.

Петър за малко да пропадне вътре след като ледът се пропука под краката му, но успяхме да го хванем преди да затъне. Отне ни повече от два часа да затоплим краката му на брега, дори използвахме дрехите на Надя, преди да тръгнем отново по леда.

Наближавахме брега на Русе и можеше да видим групи Счупени да обикалят улиците - малки сребърни точки на фона на депресиращи руини.

- Помощ…

Леда под краката на Боби не издържа и той в миг изчезна в смъртоносните води на Дунав. Успяхме да го изтеглим за мятащите се ръце и отново се установихме на брега. Запалихме огън, сменихме дрехите му и го завихме с всичко каквото имахме.

Не беше достатъчно обаче. Той си отиде няма и половин час след инцидента, беше премръзнал отвъд възможностите ни за стопляне и спасение.

След всичко преживяно вече бяхме претръпнали. Беше адски студено, а ние бяхме на предела на силите си, и съвсем близо до целта. Покрихме Боби с каквото намерихме. Нямаше как да му направим нормално погребение и го оставихме под снега. Бяхме ужасни приятели. Тръгнали на война без да си имат идея какво ги чака. Единствено Надя успя да ни погледне укорително, но нищо не каза.

Продължихме по леда около брега. Най-накрая стъпихме в Русе, двайсет и три дни след потеглянето ни от София. Намерихме шахта и се спуснахме в каналите, както правехме и в столицата. Дори успяхме да намерим няколко по-широки, останки от Втората Световна Война.

Градът беше мъртъв. Тук нямаше никой, който да бъде спасен. Тунелите и каналите бяха празни, никой не се приютяваше в блоковете и къщите. Съдейки по бройката Счупени, които видяхме отдалеч на идване, вероятно всички бяха превърнати във войници на врага.

И все пак катапултите стреляха. Не знаеха ли, че са спечелили?

 

Шест дни! Толкова ни отне да изминем десетте преки от брега до радио кулата. Градът гъмжеше от Счупени. Подземията също. Сякаш ни очакваха.

Напредвахме страшно бавно. През по-голямата част от деня се криехме в кофи за боклук, полуразрушени лавки, или стари автомобили.

За наш късмет времето се промени и на сутринта, когато трябваше да изминем последната пряка до предавателната кула, беше паднала гъста лепкава мъгла.

До този момент бяхме успели да преминем незабелязано край всички Счупени, без да изстреляме нито един изстрел. Такъв звук тук ни би коствал живота за секунди.

Срязахме бодливата тел ограждаща задния двор на сградата и един по един тихо се промушихме през процепа.

Нещо изшумоля зад нас.

Вцепенихме се.

Бяхме толкова близо!

- Кои сте вие? - шепот на английски прозвуча наблизо.

Забелязах Надя да изважда тихо ножа си и да заобикаля мястото, от където дойде мистериозния глас.

- Тук сме да поправим предавателя. - прошепна Надя допирайки ножа си в гърлото на непознатия.

- Аз също. Казвам се Влад. Част съм от групата, която намери решението. - прозвуча английският глас, с акцент подобен на нашия, и леко прегракнал от дискомфорта на ножа.

Надя се поколеба, но смъкна ножа от гърлото на Влад.

- Радваме се да те срещнем, Влад. Надявам се да казваш истината за твое и наше добро. Аз съм Надя. А това тук са Ники и Петър. Хайде да влезем вътре и да решим какво ще правим. Може би ще можем да си помогнем взаимно.

Лицето на Влад засия. Но аз бях притеснен. Как щяхме да се справим с всички онези Счупени вътре в сградата без звуците ни да отекнат из целия град и да ни обрекат на ужасна смърт.

Споделих притесненията си с останалите, докато се промушвахме през прозореца на едно мазе, а те ги преведоха на Влад, тъй като искаше да знае за какво се тревожим. След което той каза:

- Гледайте и се учете!

 

СПОМЕН 14

 

Имах голям късмет да срещна тези хора. Идваха чак от София! И твърдяха, че са били повече от осемдесет човека, но са единствените, които са оцелели.

Чувствах се ужасно. Аз бях виновен. Аз призовах хората за помощ тук и кръвта им беше на моите ръце.

Преминавайки през различни села в Румъния бях забелязал същото. Счупените убиваха, вместо да превръщат. Изглежда вече нямаха нужда от още войници. Те бяха спечелили и фазата на пълно унищожение беше започнала.

Времето на човечеството привършваше. А решението беше толкова просто…

Надявах се, че всичко щеше да свърши днес. Никога нямаше да забравя лицето на Ники след като използвах прототипната пушка върху няколко Шепнещи. Когато те се превърнаха в безполезни буци от прилепнали парчета, Ники стоеше зяпнал все едно е видял нещо божествено. Надя трябваше да го сръчка да се съвземе.

Да дадеш надежда на някого беше неописуемо чувство, толкова топло, че си заслужаваше всяко едно усилие.

Българите наричаха Шепнещите Счупени. Странен избор на име, но след като Надя ми обясни как се е появило, започна да придобива смисъл.

Вътре предавателната кула гъмжеше от Шепнещи. Прототипа действаше добре и не се вдигна никаква врява иначе горко ни. Оставяйки безполезни сребърни кълбета около нас, бавно, но устремено, се приближавахме към стаята с предавателите.

Задачата пред нас беше много проста - поправяме предавателя, изпращаме съобщение. И бях безкрайно благодарен за помощта, изглежда флаерите все пак щяха да доведат до нещо добро, и може би всички онези хора нямаше да са дали живота си напразно.

Нямах никаква идея какво точно ще намерим в контролната стая, нито къде е тя. Но сградата не беше голяма - три етажа с по пет-шест стаи всеки.

Всеки етаж обаче беше пълен с Шепнещи.

Вероятно извадих от строя повече от триста звяра докато стигнем до целта си. Подобреният обхвата на Прототипа беше три метра, напълно достатъчен за тесните коридори.

Контролната стая беше в дъното на втория етаж.

- Подръж това, ако обичаш, и пази входа. - подадох Прототипа на Ники и включих фенерчето си.

Стаята беше прашна, нямаше прозорци, но повечето от техниката изглеждаше невредима. Намерих контролния панел, метнах раницата си до него, и отворих капака.

- По дяволите! Повечето от платките са изгорели! Определено не мога да го оправя с подръчните си материали.

Имах събрани разни части по път, но знаех че никъде наблизо в Румъния не можеше да намеря повечето от необходимите платки. И все пак тръгнах към Русе, тъй като реално не знаех каква е повредата. Можеше да е само кондензатор, или пък само акумулатор. Но трябваше да съм сигурен, изхода на войната зависеше от това!

Погледнах към Ники с надежда.

- Ние успяхме да вземем няколко платки от музея, малко кондензатори, и акумулаторна батерия. Дано свършат работа. - каза Ники докато ми даваше раницата си.

Господи! Та аз можех да сглобя втори предавател с частите, които носеха. Това направо си беше джакпот!

- Ако не са повредени до час ще имаме работещ предавател. Антената изглеждаше непокътната на покрива, така че би трябвало да успеем. - извадих поялник и клещи, и се залових за работа.

Започнах да сменям платките, някой и друг кондензатор, стопена жица… Беше бавен процес, имаше доста проба и грешка, но нещата изглеждаха обещаващо.

Надя през това време ми разкара за един техен приятел, Виктор, който беше имал ужасно приключение до Германия и обратно. И беше разбрал повече за врагът ни. Спомена и за едни числа - 4615250.603219, които трябваше да водят до някакъв хъб. Виктор им беше тикнал бележка с числата във всяка от раниците, според него щели да потрябват.

Цифрите странно ми напомняха на координати. Ако сложех точки на правилните места, се получаваше местоположение някъде из западна Европа, но без карта не знаех къде точно.

 Подозренията ни наистина май бяха правилни.

След около час бях сменил почти всичко в контролния панел, поправих колкото е необходимо контролната конзола, и закачих акумулатора.

Предавателят заработи тихо, жужащ звук изпълни помещението, и повечето лампички светнаха в зелено.

Сега трябваше да намеря канала на Международната Космическа Станция, да изпратя съобщението, и да се надявам на чудо. Ако някой можеше да оцелее толкова дълго - то бяха хората горе, със запаси от вода и храна за години напред.

- Огромна вълна се задава, чувам тропота им. Не мисля, че Прототипът може да се справи с това, а и е загрял доста, едва го държа.

Гласът на Ники беше тревожен, разбираемо. Беше прав, прегрее ли Прототипът - загубени сме.

- Пазете входа на всяка цена, много съм близо! - само още няколко минути, и всичко щеше да приключи. Евентуално.

- Знам, че моментът не е подходящ, но какво всъщност е това решение? - попита плахо Надя.

- Мислех си, че никога няма попитате! - усмихнах се набързо докато сменях честотите. - На кратко - намерихме начин да придадем на тези чудесии магнитни свойства - това прави и този Прототип. Само си го представете в по-голям размер. Трябва ни МКС за да настрои няколко сателита в орбита, които могат да изпратят същия сигнал до Земята, като обхванат почти цялото земно кълбо. И толкова. Всичко после ще бъде купчина неизползваемо желязо.

- Наистина ли? Толкова просто?! Дано проработи! - Надя беше слисана, но развълнувана.

- Намерих го! - получих пинг от МКС.

Съобщението беше готово от близо три месеца и чакаше само подходящия момент. Инструкциите бяха ясни и прости. Текстово и гласово - изпратих и двата потока от данни, за по-сигурно.

Завърших съобщението с координатите на Виктор и три букви, за толкова имах място. Н - за Ники и неговите приятели, които направиха мисията изпълнима. В - за техния приятел Виктор, чийто неволи бяха потвърдили подозренията ми за ЦЕРН. И моята буква - В.

Мисията ми беше изпълнена. Сега всичко беше в ръцете на друг.

- Готово. Трябва да се махаме! Възможно е да… - усетих студено пронизване в гърба си. Погледнах надолу и видях тънка сребърна пръчка да стърчи от гърдите ми.

Обърнах се и видях един Шепнещ да съска. Кръв изпълни гърлото ми. Закашлях се без да мога да си поема дъх.

- Бягайте. - само това успях да кажа на моите нови приятели. За мен надежда нямаше.

Те нямаха нужда от убеждаване. Надя стисна рамото ми след като застреля чудовището, Петър благодари, а Ники вече проправяше път през коридора.

Нещо сякаш мърдаше в стомаха ми. Не трябваше ли да съм умрял вече? Хиляди мравки започнаха да пълзят от стомаха ми към всяка една част от тялото. Когато това усещане стигна до главата ми сякаш някой друг се настани там, а аз бях избутан назад.

Странен шепот изпълни съществуването ми. Шепот разкъсващ като взрив. Агония. Безкрайна агония.

Очите ми почерняха, и най-накрая хриповете в гърлото ми престанаха. Не можех да усещам тялото си.

Мислех си, че съм мъртъв, но не бях. Бях затворен в нещо ужасно, създание, което преследваше трима човека. Моите приятели. Не можех да ги видя, но можех да усетя енергията на изчадието, и зловещият кикот процеждащ се в цялото ми съществуване. Шепнещ кикот.

"Бягайте!" - искаше ми се да изкрещя, но единственото което излезе от мен беше шепот.

 

НЯКЪДЕ МНОГО ДАЛЕЧ

 

Той беше помислил, че е умрял, но ето че отново се събуди пред стола в камината. Не беше опростен. Не се беше свършило. По-лошо. Болката се засилваше.

Но имаше някакво чувство на неизбежност. На несигурност.

Това ли беше следващата част от наказанието му?

Имаше само един начин да разбере.

Стана, отвори вратата и пристъпи навън. Може би жена му отново нямаше да бъде тук.

Посрещна го чернота и мигновен мраз. Отново се задушаваше. Подът под краката му изчезна, а с това и неговото съществуване.

Този път знаеше, че е умрял.

Свърши се.

Сякаш мина цяла вечност. Или може би две…

И отвори очи, и видя камината, покрита с паяжини...

 

СПОМЕН 15

 

Умирах. Шепотите, които започнах да чувам два месеца след инцидента, сега бяха викове. Писъци! И вече нямаха никакъв смисъл.

Тези гласове, макар и да не бяха истински, ми помогнаха да не полудея през изминалите три години. Но повече не можех. Побъркваха ме. Не ме оставяха да спя.

Кошмарите, онези ужасни видения, които получавах през малките откраднати дремки, изяждаха умът ми и ме подтикваха към лудостта. А тя? Тя обещаваше спасение, почивка, сън, тишина…

Ами ако все пак бяха истински? Може би трябваше да се вслушам в някой от тях?

Бях в космоса, сам от повече от три години. Но всичко щеше да приключи скоро.

- Прегърни го! - един от гласовете прошепна.

- Позволи промяната! - друг шепот надделя като писък над всички останали.

Още не.

"Доклад К-118. Аз съм командир Джон Шепърд от НАСА. Намирам се на Международната Космическа Станция от три години и три месеца. Аз съм последният оцелял на борда, останалите трима членове на екипа загинаха. Елизабет Хейс от Австралия загина по време на взрив на една от водопречиствателните системи. Сай-Джи Янг ни напусна при опита за поправка на тази система от сблъсък с космически боклук."

Знаех, че това ще бъде последния ми доклад по мисията. А след това… Гласовете щяха да ми подскажат.

"Трябваше да теглим клечки за последната поправка и аз изтеглих дългата. Така загубих Явор Королев от руската програма. Скъсано въже и обратен тласък от станцията."

Моята мисия тук беше приключила. Но щях да си свърша работата до край преди да потъна в хаоса на разсъдъка си.

"Разделях и пресмятах храната и водата по всевъзможни начини, и дозите ставаха все по-малки, но вече всичко приключи. Втората система за пречистване на водата също се развали, и сега всичката е неизползваема във фекалния колектор. От два дни не съм ял и пил вода и моята мисия е към своя край."

Още малко, последни напъни.

"Моето най-голямо съжаление е, че не можеше да бъда там долу и да се бия рамо до рамо с моите другари, не можах да защитя семейството си. Нямаше кой да дойде и да ме прибере от проклетия космос!"

Едва си поемах дъх, гърлото ми беше пресъхнало.

"Видях колко бързо изгасна планетата, но нямам представа какво точно се случи, и защо не видях никакви наченки на битки. На война. Светът сякаш беше застинал и никой не направи опит да спре тази катастрофа."

"Тъкмо когато мислех, че лягам на бялата кушетка за последен път, от който никога повече няма да се върна, получих пинг и после съобщение. Никой не ми беше пращал нищо до сега."

"Жаден. Гладен. Уморен. Но развълнуван."

"Съобщението беше решение, което с един замах можеше да спечели войната и да върне Земята на хората. Явно все пак долу се водеше някаква война, макар и аз да не я виждах."

Устните ми залепваха все повече и ставаше болезнено да говоря.

"Бяха инструкции. Трябваше да пренапиша няколко протокола на една от веригите сателити за да ги накарам да излъчват определен сигнал. Бях трениран за това и беше лесно."

"Отне ми по-малко от половин час и сателитите бяха започнали да излъчват преди пет минути."

"Накрая изпратих две съобщения. Първото съдържаше координати за място, което по мой изчисления се падаше в Европа, около Белгия."

"Второто беше странно съобщение, за което гласовете настояваха. Получените инструкции от Земята завършваха с три букви - НВВ - които сякаш бяха отключили вълна от нови още по-настоятелни и болезнени шепоти в главата ми. Тях не можех да ги удържа. Можех единствено да се поддам. Сякаш някой беше казал някакви магически думи. А и не мислех, че това можеше да навреди на някого. Но можеше да помогне на мен. Да спре шептящите крясъци."

"Съобщението, за което настояваха гласовете, изпратих навън към открития космос. Нямах представа за какво ме накараха да направя това, още повече че съобщението определено изглеждаше като драсканици. И все пак го направих, изпратих цялата безсмислица навън в необятния космос."

"И после гласовете престанаха. Всички. Тишина. Момент на трезвеност, но лудостта започна да се връща. По-безсмислена и по-креслива от всякога."

"Самото изпращане сякаш изчерпа цялата енергия, която имах на Станцията, сякаш липсата на вода и храна не ми беше достатъчна."

Студът започваше да сковава тялото ми.

"Това е. Късмет и на добър час на всички. Сбогом. Джон Шепърд, край."

Приключих. Надявах се всичко да проработи. А сега беше време да се присъединя към моите приятели.

В последната секунда от живота ми успях да погледна отново през едно пътешествие изпълнено с хубави спомени. Бях в училище и рисувах гора. Бях в парк и целувах момиче. Бях във Виена за Коледа. Прекосявах Сахара. Изучавах древен храм на инките. Тренирах в Москва. Видях Ница. Направих обиколка на бреговете на Северна Америка. Станах астронавт.

Краят ми можеше и да е мизерен, но животът ми беше преизпълнен.

Прегърнах отново лудостта и всичко утихна. Сладка тишина…

 

СПОМЕН 16

 

Тъкмо се бяхме измъкнали от Русе и вървяхме по тънкия лед по брега на Дунав, когато се случи нещо странно.

Катапултите спряха да стрелят.

Счупените застинаха на място - малки неподвижни сребърни точки в далечината.

Няколко минути по-късно чухме онзи странен боботещ звук. Счупените прилепваха заедно в гигантска топка от метал, която се търкаляше все по-бясно в центъра на града.

Уголемяваше се. Въртеше се безразборно във всички посоки. Блъскаше и разрушаваше сгради. Дълбаеше улици. Все повече части от Счупени прилепваха по нея плътно и тя ставаше все по искряща и все по-огромна.

От далечината изглеждаше, че огромната маса е под огромно напрежение, сякаш щеше да имплодира всеки момент.

Катапултите също бяха като привличащи се магнити и започнаха да се събират един в друг по покрайнините на града. Само минути по-късно всичките машини бяха образували огромно кълбо около някогашният вход на града от към вътрешността на страната.

Кълбото от Счупени в центъра, което беше станало по-високо от най-високата все още стояща сграда в Русе, започна да се търкаля зловещо към входа събаряйки цели квартали по пътя си. Блокове падаха сякаш парченца от домино, хрущенето на тухла и бетон можеше да се чуе дори и на мили от града, сякаш някой чупеше човешки кости.

Двете сребърни сфери се сляха в едно при удар по-силен от всичко, което човешките ни уши бяха чували до момента.

И после всичко свърши.

Една огромна сфера от непознат метал, перфектно кръгла, невъобразимо плътна, и тихо жужаща, стоеше като паметник в покрайнините на призрачния Русе.

Паметник на победата.

Войната вероятно току що беше свършила. Решението беше подействало. Главата ми не можеше да го осмисли още. Сякаш онзи ден пиехме от скръб по Иван, безнадеждни, и няколко седмици по-късно всичко беше свършило. Мрачно. Но сладко.

Тръгнахме обратно към София. Мълчаливи, премръзнали, уморени. Но доволни. Всичките жертви не бяха напразни. Няколко малки човечета бяха спечели нещо напълно загубено.

Беше невероятно.

Подвигът на Влад щеше да бъде запомнен. Аз щях да се погрижа за това. На него и неговите приятели в Крайова.

Сега трябваше да се насочим към възстановяване и строеж. Трябваше да направим нещо смислено през остатъка от дните си.

Бяхме го заслужили.

Това беше новата ни цел - да оползотворим този шанс правилно.

 

СПОМЕН 17

 

Събудих се лежейки в пълен мрак, и можех да усетя мириса на влажна пръст навсякъде около мен.

Сега знаех какво да правя.

Аз бях Джон.

Аз бях Влад.

Аз бях Ники.

Аз бях Виктор.

Но това разкъса съществуването ми. Изхаби енергията ми.

Скоро ще изчезна. Но нямаше да бъде напразно.

Съобщението на Влад съдържаше повече от колкото той предполагаше. Имаше код, който прочетен в подходящия момент щеше да отключи инструкции за други като мен, други възнесени. И тези инструкции един ден щяха да бъдат получени, разбрани, и предадени.

Изпратих съобщение в една вселена само на дванайсет милиарда години, където възнесението предстоеше да се осъществи в далечното бъдеще. Но това съобщение трябваше да пропътува огромен път, да измине трилиони светлинни години и да достигне далечните и невидимите още краища на младата вселена.

Тези далечни места до тогава щяха да бъдат люлки на нови и напреднали цивилизации. Раси, които или щяха да изчезнат без следа, или да еволюират.

Последното еволюционно стъпало щеше да бъде достигнато от малцина, моментът в който разумът не се нуждае от тяло. Стъпката пречупваше границите на възможното и съзнателните спомени биваха съхранявани в универсалната памет на вселената.

И съобщението ми наистина беше постигнало целта си. Беше изпълнило предназначението си. То не беше повлияло по никакъв начин на животите на съществата от плът, не беше променило тяхното минало. Но беше стигнало до всички възнесени.

Знаех го, защото сега то беше част от мен, тук в самия край на живота на вселената, в края на времето.

Трябваше да бъде и част от всички останали.

Енергията ми избледняваше и съзнателното ми съществуване беше към края си. Но бях успял да спася вселената. Поне така изглеждаше.

Стоях на земята близо до гроба си, който сега беше на броени крачки от единствената къща останала в Забутаното Нищо. Планините ни заобикаляха плътно, бяха погълнали гората и останалите къщи.

Краят беше близо.

Но аз се наслаждавах на топлината на първите слънчеви лъчи, които докосваха небето. Слънцето изгряваше.

"Уенди? Работи ли?" - много гласове докоснаха съзнанието ми едновременно.

"Така изглежда." - изпратих им отговор.

"Три се опита да намери онази субстанция и да я приложи малко след раждането..."

"Знам!" - прекъснах Осем. - "Няма нужда от това. Има неща, които не биват да бъдат променяни, особено толкова рано. Това може да унищожи живота и цялото съществуване." - изпратих съобщението спокойно.

"Трябваше да го разберем по-рано, но не успяхме. Възнесението не беше надхитряване на смъртта, не беше трик да живеем отново и отново. Нямаше нужда да се държим като буфери, да пазим един или два живота, и после да използваме паметта която имаме за следващите."

"Нашата цел трябваше да бъде запазване на тези спомени завинаги. За края. За времето, когато вселената изстине, всички звезди изгорят горивото си, и всички живи същества погинат. За днес."

"Трябваше да заменим празнотата със спомени, с информация. Трябваше да запълним цялата универсална памет. И да продължим да го правим след като тя свърши. За да я накараме да се разшири отвъд предела си."

"И чувствайки присъствието на толкова много приятели сред тази последна отломка реалност, мисля че наистина сме успели да го направим."

Имаше толкова много непознати същества тук. Не можех дори да осъзная бройката им. Те идваха от непознати региони на вселената. Съобщението ми се беше разпростряло през времето и пространството, от далечното минало, до необозримото бъдеще. Да, успяхме да променим бъдещето, без реално да навредим на времето, на естествения ход на събитията.

Тези нови приятели бяха съхранявали всичко. Бяха населявали една умираща вселена със спомени. Те не знаеха защо точно го правят, но бяха захапали възможността да имат достъп до спомените си по всяко време.

Аз обаче го бях разбрал не отдавна.

Отговорът.

Вселената не беше безкрайна.

И аз знаех защо.

Трябваше да използвам откритието си в наша полза.

Създадох устройствата за съхранение за да напълним универсалната памет. Да напълним тяхната памет. Да счупим границите, да преодолеем ограниченията, и да използваме тяхното творение срещу тях.

"Приятели. Благодаря ви за помощта. Благодаря ви, че ме послушахте. Нямам достатъчно време да ви обясня, но вие току що се превърнахте в богове в една зараждаща се нова вселена."

"До нови срещи, приятели!"

Усещах как последните спомени биваха записвани в този момент към универсалната памет. Тези записи бяха достигнали всяко едно кътче на вселената, всяка една частица от универсалната памет.

Пуснах и последните компресирани спомени от последните устройства и те се втурнаха да заемат още и още от паметта.

Но тя беше свършила.

Беше необходима още памет и те натискаха по границата на възможностите на вселената.

Получи се.

Каквото беше изгубено щеше да започне отначало.

 

ЕПИЛОГ

 

Бийп. Бийп.

- Карл, тестът е готов. Симулацията приключи!

- Невероятно. Успяхме ли? Имаме ли отговор?

- Така мисля, Карл. Това със сигурност ще отнеме цяла вечност в изследване. Но мисля, че имаме положителен резултат. Симулацията беше наистина успешна!

- Да! Теоретичната вселена е все още жива. Симулацията издържа на добавянето на живот и той не я унищожи. Всъщност, вероятно й помогна да оцелее отвъд нейната годност. Все пак симулираната вселена продължава да съществува, нали?

- Мислиш ли, че това е достатъчно за да ни покаже, че всичко ще бъде наред? Дали съдържа отговора за нашето спасение, Карл? Заслужаваше ли си всичката тази инвестиция, войни, и векове прекарани в чакане?

- О, Дейв. Чакането винаги си заслужава. Отговорът е със сигурност там вътре и ние ще имаме предварителни заключения много скоро. И ще ги споделим с останалите! Надеждата отново е жива и това в момента е най-важното!

- Карл, не мога да изключа симулацията. Компютърът не иска да приеме никоя от командите ми. Мисля, че е извън контрол!

- Опитай да изключиш захранването ръчно. Използвай главните и вторичните прекъсвачи, за всеки случай!

"Всички системи офлайн. Аварийно изключване след 10… 9… 8… 7… 6… 5… 4… 3… 2… 1… Аварийно изключване!"

- Какво става, Дейв?! Изключих захранването и все пак всички системи продължават да работят. Симулацията е все още активна! Сякаш черпи енергия вътре от себе си!

- Хиляди ярда! Наистина черпи енергия от вътрешността си! Как е възможно това?!

- Какво означава това? Какво ще правим?!

- Може би има по-голяма надежда от колкото си мислехме, Карл. Може би получихме много повече отговори от симулираната вселена от колкото се надявахме. А може би всички сме обречени. Кой знае…

- Предлагам да се махаме от тук!

- Съгласен съм. Няма какво да направим и не искам да съм тук, когато нещо се случи!

 

…

 

А нещото щеше да се случи. Случваше се сега. Безкрайно. Дълго. Време.

Но се случи. На това тъмно и отдавна изсъхнало парче скала измежду необятната празнота на една вселена, почти изстинала и изчерпана от към енергия.

На този реещ се в нищото огромен астероид, имаше един много добре запечатан материал от неразрушим метал. Някога някой би го определил като сребрист.

Някога това нещо сияеше в лаборатория, част от експеримент за симулиране на вселена. Но после беше определено като опасно и изпратено в дълбокия космос. Далеч, много далеч, където не можеше да навреди на никого.

И саркофагът наистина пътува далеч, безкрайно далеч, и сега щеше да се изгуби завинаги в смъртоносната хватка на истинската вселена. Вселена, която също като симулираната, беше достигнала края на своя път, на своето съществуване. Тя също беше мъртва, изстинала, изчерпана от към енергия.

С изключение на онзи саркофаг.

Беше се случвало преди и се случваше отново.

Бийп. Бийп.

Вечният и неразрушим саркофаг се пропука. Беше цял в един момент, а в следващия стотици сияещи пукнатини прогаряха повърхността му.

Нещото вътре, симулираната вселена, беше достигнала своя край. Също като истинската. Но нещото вътре беше достигнало и своя лимит, стените на саркофага.

Плътността вътре напираше да излезе. Една реакция, невиждана много отдавна, се зараждаше вътре в саркофага. Спомени, толкова плътни, се превръщаха в енергия, блъскаха се в стените и искаха да излязат.

Последва взрив невиждан от зората на времето.

И после светлина погълна чернотата.

 

НЯКЪДЕ МНОГО ДАЛЕЧ

 

Той се събуди за последен път срещу камината. Камина обаче нямаше.

Струваше му се, че не е се беше будил безкрайно дълго време.

Болката вече я нямаше. Само умора.

Навсякъде около него беше мрак.

Не можеше да види нищо.

Краят беше дошъл. Този път наистина.

Времето беше свършило.

Краят на света.

Краят на дните.

Беше изкупил греховете си.

Изправи се и последната искра реалност се счупи.

Започна да пропада безкрайно.

Вакуумът го погълна.

Беше мъртъв.

Миг преди същността му да бъде изгубена завинаги, той беше преобразен в енергия. Нещото, което хората наричаха душа се сля с безкрай други спомени, които бълваха енергия блъскайки се в своите окови.

И после…

После същността му беше раздробена и разхвърляна в една нова вселена изпълнена със светлина, с материя, с живот.

 

 

КРАЙ