Сънищата ми са изтощени. От препълненост и смут. И се стичат по чаршафите. Горчиви... и горчива се събуждам сутришно.
Неистово се опитвам да притъпя сетивното, да задуша пламъка му, да задавя стоновете му, да се отрека от него, наивно вярвайки, че така ще го накарам да изчезне... И то замира: хармония-химера, красиво изрисувана.
А сутришният хаос от сънищата ми нахлува. Като глас, който се бори да отвори очите. Излиза задавен от гърлото. И се блъска в стените. Ярост и безпомощност сменят цветовете си, завързват и отпускат ръцете ми, крещят на пресекулки и блъскат в гърдите ми... И се поглеждам отстрани: невидими пръсти вкопчени в косите ми. Сякаш се опитват да ме извадят от дъното. Но ако никога не си познал слънцето, как може да си сигурен, че няма да те нарани? А в тъмното на дъното има толкова сигурност...
В юмруците ми е цялата притихналост. Като стари писма, прочетени на един дъх и заровени в някой кът на чекмеджето. Като пожълтял спомен за топлина и... и бляскави петна, които се ...