- Обичам го!  - шепнеше в нощта едно самотно момиче.

-  Знам, но трябва да свикнеш, че той си замина и ти трябва да продължиш... – отговори ù луната.

- Да продължа ли? Че аз дори не знам къде искам да стигна – отвърна объркано момичето.

- Просто не спирай да вървиш! – каза луната.

- Той ме чака някъде там, така ли? - попита с надежда момичето.

- Да, чака те! И той продължава да върви напред.

- За да ме види отново ли?

- За да те види отново... – каза луната.

- А кога ще се срешнем? – попита обнадеждено момичето.

- Когато му дойде времето – отговори загадъчно луната.

- И кога ще дойде това време? – продължаваше да любопитства момичето.

- Стига си задавала въпроси! Лягай си, вече е късно – каза луната студено.

- Не! Оставам да го чакам!

- Недей! – посъветва я луната.

- Няма! Ще го чакам! – настояваше тя.

- Както решиш... – каза луната, докато си мислеше:

Няма смисъл, глупаче...

Той отдавна си замина и колкото и да го чакаш, той няма да се върне. Знам го от опит. Любовта между мен и слънцето е също толкова невъзможна колкото е твоята с него. Слънцето винаги успява да се скрие преди аз да се покажа и се връща тогава, когато аз вече не съм на небето. Това се случва години наред и така ще бъде и занапред.

Луната знаеше всичко това, но не ù даваше сърце да разбие надеждите на и без друго влюбеното до уши момиче. Защо тя продължава да се надява – питаше се луната – ще го чака и ще се надява, че един ден ще се видят, а това няма да се случи. Възможно ли е да го обича до толкова, че да не може да го забрави?

Луната продължи да гледа момичето, което стоеше на прозореца и с усмивка на лице продължи да чака своя любим.