20.12.2011 г., 19:23 ч.

Среща 

  Проза
562 0 2
3 мин за четене

Ще ме търсиш и ще ме намериш
там, нейде под дъжда,
чакайки истинската среща с любовта.
Подгизнал, с наведена глава, дали ще те позная.
Ще държа в ръце обвито в мъка моето сърце,
ще го гледам и ще плача като мъничко дете,
а ти ще дойдеш вече късно, ужасно закъсняла.
Може би съм бързал прекалено или просто съм проклет,
може би наказние е сърцето на поет.
Ще държа твоите ръце, ще мълча, без думи ще ругая,
ще те гледам и ще плача, но дали ще те позная...
Сълзите няма коя да ги избрише, няма коя розите да помирише,
усмивка неподарена търся, усмивка тиха, несломена.
Пленителна, в мрака крачейки красиво,
обаятелна, гледайки свенливо,
ти ще си за мен поредната измама,
а аз дали ще те позная...
Тази среща жадувана, мечтана, ще се окаже последна рана,
ще остави белег, а може би сърце ще излекува.
На пейката мокра и тъжна ще оставя своето сърце,
дано поне дъждът чувствата му разбере.
Безсърдечен и сломен съм, разбери,
дори да бъда с друга, тя няма да е "ти".
Ще тръгна под звездите както преди,
ще проклинам някой, нещо, а дъждът вали ли, вали...
Ще се разминем с теб, не ще ти повярвам,
безсърдечен, но пак ще се надявам,
един момент чист, пропуснат боли повече от тежки хиляда,
а познат и уловен, носи в себе си божествена наслада.
Сърцето надявам се ще замръзне и ще скрие своите тайни,
но не ще забрави уроците на живота така омайни.
Уроци трудни, уроци тежки, за някой само смешки,
за други мъка и болежки.
Отчаяние ще ме обгърне, страх гърба ще скове,
студен и дразнещ трепет ще полази моите нозе.
Ще бродя, търсейки пътя обратен,
ти ще гледаш, чакайки, давайки ми шанса златен,
ще гледаш, ще плачеш, ще обещаваш рая,
а аз дали ще те позная...
Краят ще е труден, зная, но лесен край нигде няма,
ще се хванем за ръце и под покривката на нощта,
ще бъдем само двама - аз и тя.
Ще играем роли в пиеса непозната,
пиеса за чудесата на съдбата, пиеса за несполуката и красотата.
Ще потънем в поглед вечен, дълбок и свят,
ще мечтаем за отдавна търсения морски бряг.
Усмихвайки се, че тя е тук,
но от страх ще сдържаме устните напук.
Тя, онази странница, любовта, за която минали през огън и вода,
тя, която пътища гради и руши,
тя, която в сърцето влиза и започва да гори.
Сега е неудачно да останем тихи под дъжда,
някак странно, въпреки че сме без сърца.
Целувка ще е много, а прегръдка - малко,
но само раздяла... ще е жалко.
Без сърце трудно се любов намира,
глупав е този, който неизбежното спира.
Вечерта свършва, с нея и срещата изчезва,
последен танц, трябва ни само още мъничко надежда.
Луната тайничко ни гледа, звездите свирят, нощта пее,
този танц последен сякаш е без край.
Луната свети, сърцето кърви,
любовта се промъква тихо,
а дъждът вали ли, вали.
Ще свърши танцът нежен, погледът ти не ще ме върне,
а като въже беглец ще върже.
Мъка в очите ми като книга се чете, трудно е някой да ме разбере,
душата ми затворен е прозорец, а сърцето - избягъл затворник.
Ще се обърна, без да кажа "сбогом", дори да махна няма.
Сърцето ти ще се бунтува, ще креснеш по неволя,
ръцете ти ще ме обгърнат, а устните сърцето ми ще върнат.
Целувката ти - истинска магия, ще събуди чувствата заспали,
ще останем в нея вечно живи, вечно млади.
Умът ни ще е нейде в безкрая,
в очите ти сълза ще изгори,
нощта ще пее свойта песен,
а любовта дали ще ни спаси?

© Емил Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??