Това се случи в седмицата, след като гледах премиерата на „Ах, този джаз” в Истанбул. Бях отново в същия град и в същата зала, но този път за концерта на Металика. Бях се татуирал почти целият. На гърба си от лявата страна имах едно крило. Защо едно ли? Ха-ха! Ми защото иначе ще взема да стана ангел, а сега съм полупаднал такъв. Все още се опитвам да се издигна с единственото си крило нагоре, но понеже не знам какво е това „нагоре”, нищо не се получава. В крилото бяха вплетени някакви сложни символи и надписи и то приличаше на нещо като страница от Корана. То прерастваше на левия ми хълбок в нещо като календара на маите или просто отчупено парче от католическа катедрала. Парче, на което се блещеха някакви странни изроди. Залата беше пълна с какви ли не хора. Като се започне от равини и се мине през белобради мюфтии, та чак до крещящо-напарфюмирани владики. Хора на различна възраст и с различни нрави. От деца та до възрастни хора. Политици и журналисти, от мъжки и женски пол или смесени ...