23.08.2009 г., 23:25 ч.

Среща с непознат 

  Проза » Разкази
1532 0 3
4 мин за четене

Среща с непознат         

                                                                            

„Който не рискува нищо, рискува всичко!”

Животът си тече като река в русло, тя някога ще се влее в океана на вечността... Дали ще е безветрен и спокоен, огрян от слънчеви лъчи, или стихиен и бурен, е, това никой никога не знае...
          Понякога обаждане, телефонен звън, съобщение, както и последвали от това събития, може да промени живота завинаги. Търсейки забавление, да се окаже, че намираме себе си - това, което сме, а не онова, което ни се иска да бъдем. И особено, след като преживеем нещо...
        В един мартенски ден, около обяд характерният звук на скайпа за получено съобщение прикова вниманието ми. Погледнах: беше съобщение, от онези, с които те канят да станеш абонат. По онова време работата ми бе свързана с много задължения, телефони, разговори и пр. и реших да не се занимавам със скайпа. В края на деня, когато си изключвах компютъра, отново видях съобщението; стоеше си неотворено, непрочетено и натиснах „да” на отворения диалогов прозорец. Докато пътувах към къщи, помислих си за съобщението; усмихнах се, притворих очи. Денят беше от онези дни, за които не знаеш кога започват, кога ще свършат.
        Оказва се, няма нищо случайно на този свят! Това съобщение преобърна живота ми.
        Светът е пълен с чудеса и никой никога не знае какво му е подготвила съдбата. Дали ти праща изпитание, за да ти направи по-силен, по-мъдър, или да покаже твоя слабост и да се поучиш от грешките си? Всяко нещо, което ни си случва, носи послание.
        За мен това послание беше... среща. Случайна среща с непознат. С него пътищата ни се преплетоха по странен начин. Толкова странен, че остави дири и у двама ни. Докато разберем имената си и какво, как, откъде... започнаха писма, чат, телефонни разговори. Така неусетно в един момент и двамата разбрахме, че говорим на един и същи език, гледаме в една посока. Светът се бе променил, беше станал по-красив и ние му се радвахме. Бързахме да вземем от него всичко, което мислехме, че ни се полага. Всеки в своето всекидневие бе забравил какво е радост, щастие, усмивки. Бяхме различни, бяхме щастливи, окрилени. Летяхме, независимо от годините живот и опит зад гърба ни. Но опит в летенето нямахме...
      Обикновено си разказвахме истории, случки от преживяното. Той живееше сред пустинята. Един ден ми я описа. Разказа как попаднал в пустинна буря. Колата, с която пътувал, затъвала в пясъците, телефоните губели обхват, вятърът бил силен и нищо не се виждало освен пясък. С него бил арабин, който - вместо да реши какво да сторят, коленичил да се моли; молил се с часове. Когато се стъмнило, видели светлини в далечината и той тръгнал към светлините за помощ. Когато всичко свършило и се прибрали живи и здрави, се погледнал в огледалото и видял само едни очи; всичко друго било пясък, полепнал плътно по дрехите и кожата.
        Друг път разказваше, че пустинята се състои от разноцветни камъчета, които се обагрят в различни цветове от слънцето, както и че пустинята всъщност представлява зелено море от пясък, защото има период, когато изпод камъчетата се подават стръкчета трева – стръкове, които - за съжаление! - живеят само няколко дни.
      Животът му там будеше интерес и той го правеше тоя негов живот част от моето всекидневие. Пращаше ми снимки, които правил при честите си обиколки, и наричаше причудливите форми, които пясъкът извайва, с различни имена, като „Дремещият лъв”, „Полето на черните камъни”, „Подвижната планина”: тя понякога била отляво, друг път – вдясно от пътя през пустинята.
Друг път пък четяхме стихове на Робърт Бърнс, онзи шотландец, който пише все за любовта. И мечтаехме да имаме нещо наше, нещо свое. Но нима можехме да го имаме, щом самите ние не можехме да си принадлежим?!
       Преди години бях гледала филма ”Мостовете на Медисън” и съм се чудила дали случилото се във филма е възможно. Дали има такава любов? А ето че сега аз самата участвах като че ли във филм за любовта. Партнираше ми човекът, който ме караше да се усмихвам без причина, който ми даваше сили да вярвам, че такава любов е възможна. Всичко беше шеметно и се движехме на бързи обороти...
        Познавахме се като че от години, все едно цял живот сме били заедно, и искахме да продължим пътя си съвместно. Допълвахме се. Често пъти когато той започваше едно изречение, аз го довършвах, и - обратно. Когато се срещахме, се държахме за ръце и света около нас не съществуваше. Гледахме се в очите, и нямаше нужда от думи, но...
       Така в бленуване на това и онова времето минаваше и ние осъзнавахме, че нямаме право на нещо, което не е наше. Всеки беше срещнал Голямата любов в живота си, бяхме се докоснали до нея. Този досег стана толкова красив... спомен!

        Понякога обичта не е достатъчна, и любовта се изразява именно в това да се спреш в името на човека, когото обичаш.
        Човешкият живот е низ от случайности, понякога от позвънявания, които променят уж предначертания път, по който вървим, но - ако се вслушаме в звъна, можем да открием песен, която да си тананикаме с усмивка.

 

Мila

http://vbox7.com/play:c8b1f8be

© Милена Гошева Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Благодаря ви за подкрепата, Дани и Димка!
  • Това, което прочетох ме върна назад във времето...Харесах разказа и особено съм съгласна с последните няколко реда. Поздрави, Милена!
  • Хубаво разказваш,харесах "Среща с непознат" и се радвам, че те открих.Поздрави и усхех в "Откровения".
Предложения
: ??:??