Баба Милка тъчеше от малка. Обичаше да преплита нишките и да вижда как на стана се появява нещо. Весело зеленееше тревица, цвете разцъфваше или птичка гонеше слънцето. Имаше си баба Милка две дъщери, но никоя не обикна тъкачеството. Старият дървен стан заемаше цяла стая. Все тази стая я влечеше и, седнеше ли на стана, забравяше всичко.

Отсреща  живееше с майка си едно момиче. Красиво, красиво и с добро сърце. Често идваше при старицата - сладкиш да й донесе или плодове. Истината беше, че искаше по-дълго време да е край нея и стана. Приседнеше ли до нея, забравяше да си тръгне и майка й идваше да я вика. Чевръсти й бяха пръстите и баба Милка по-често я оставяше сама да работи. О, нейната трева ставаше по-гъста, по-мека и цветята като че ли ухаеха, а птиците щяха да запеят.

- Твоето момиче е много сръчно, талантливо е. - казваше баба Милка на майка й - Този стан ще й го подаря. Тя с него и изложба ще направи. Има усет за цветовете. Вчера ме пита: ,,Защо си сложила това черно тука?" Ами, викам й, че в живота има и тъга. Не е все радостен, нали? А момичето, ти знаеш ли какво ми каза? ,,Тези китеници ще заминат може би далеч, в чужди страни. Там трябва да знаят, че България е красива и хората са добри и весели." Не я спирай, нека се учи.

Наистина, след време, името на девойката стана известно. Нейни китеници, красиви пана и килими красяха изложбените зали, а от там поемаха далечните пътища по света. Славеха сръчните ръце на една българка.