ДАРБАТА, НАРЕЧЕНА ЛЮБОВ

Не се оплаквай в себе си дори!

А благодари –

........................

че дарбата ти се наричаше любов

 

Тя пише така, че след всеки неин стих листът остава „овъглен“. Тя пише така, че без да знаят и до днес десетки влюбени повтарят нейни думи, когато търсят споделената взаимност. Тя пише – влюбено, страдащо, остро и неоспоримо, но никога безлично. И живя – съвсем не така, както пишеше. Далеч по-скромно, ненатрапчиво и тихо, но учудващо забележимо преминават дните ѝ – и през „онези“, и през „тези“ години. Живя по собствените си закони – непресмятаща ползите. И неотстъпваща пред изпитанията. Тя пишеше…

Аз съм от тия,

Дето са твърди –

И много трошливи.

Прощавам на злите.

Но не –

На страхливите.

„Не ме принуждавай“

 

Станка Пенчева – родена в подножието на сините скали в Сливенския балкан, попила въздуха на непокорното хайдутство и нежността на крехките силни жени, поема по нестинарския път на поезията с цялата си посветеност и готовност да запази себе си. Истинска. От първите си стъпки по мечтаните пътеки от злато. А то златни се оказали думите, в които душата на поетесата се реела и търсела отговорите на незададените въпроси.

Живях в подножието на една каменна планина,

Която от сутрин до вечер менеше цвета си.

Тя ме научи да се променям, оставайки си аз.

„Балканът“

Разнолика и огнена – такава си я спомням от посещенията ѝ в училище и местното читалище. Благодарение на работата си имах възможността да я срещна неколкократно. Последния път – малко преди коварните болежки да я „запрат“ в апартамента с онзи отрупан с цветя балкон, за който говореше така, че дори и без да съм го виждала за мен той придоби омайния образ на Висящите градини на Семирамида. С цветята, които тя толкова много обичаше, че по Петко Славейковски ги възпя в своята последна воля:

Когато дойде време да ме стягате

за тихото пътуване надолу-

под градските цветя не ми се ляга,

не искам примули и гладиоли.

 

Сложете ми в ръцете скръстени

босилек дребнолист - да ми мирише

на стария ни двор, на бабините пръсти,

на кладенеца в мъх и лишеи...

 

Нозете ми да бъдат в здравец само:

той с мене е летял и в самолетите,

подаден ми на тръгване от мама-

като заръка като ласка сетна....

„Последна воля“

 

Но преди това – преди това благослови живота си с любов. И я възпя – не с дитирамби и сложни стихоплетства. Тя нея в „живота си я втъка“, „нишка по нишка“, незабелязано. За да ни подари щедро стиховете си. Тези толкова обичани, четени, преписвани, изпети и запомнени стихове. Но и стихове извън канона. Неудобни стихове. Писани от жена не просто муза, достойна за обожание, а от жена, изтъкана от вяра и поезия.

И дали случайно или не, но точно във времето, когато родната поезия функционира в онзи пропагандно-агитационен вид, с провеждане на масови литературни четения и рецитали пред разнолика публика, Станка Пенчева успява да превърне тези срещи в уютни и топли преживявания. В спомен за дом, в майчина прегръдка, в копнеж по любим, летеж след мечта. И в нещо недоизказано и непремълчано.

 

ЗА ГОРДОСТТА – БЕЗ ПРЕДРАЗСЪДЪЦИ

Каквото и да се случи — гордостта

ще изправя главата ти като железен гръбнак.

 

Не се сравнявай със себеподобните;

утеха не търси в по-слабите;

не се любувай на перата си паунови.

Бъди от недоволство зла!

Бори се като Яков с боговете,

завиждай на Сафо,

сравнявай се със гении -

така че

от безсилие да плачеш.

Пиши неистово,

пиши във страшни мъки,

пиши като осъдена на смърт

или като Сибила,

така пиши,

че кръв да ти тече от ноктите,

така пиши,

че листът да се овъгли.

„Съвети към себе си“

 

Поезията на Станка Пенчева трябва да препрочитаме поне по веднъж на всеки четири-пет години, за да преоткриваме смисъла на думите. При първата си среща с нея открих само посланията на любовта. Не обърнах внимание на всичко друго, което откривах през годините след това, а именно – колко плътна, колко богата е лириката ѝ. Харесвах я и смятах, че разбирам всичко. Особено любовта. Но май и нея достатъчно не съм разбирала. А тя го е казала:

Така съм създадена,

Че предпочитам

Да се усмихна, вместо да се намръщя,

Да погаля – вместо да ударя,

Да повярвам – щом ме погледнат в очите.

 

Много пъти са ме лъгали.

Дори най-скъпите, най-близките.

Обичта ми са тъпкали

С думи са ме оплитали –

И пак ме гледаха в очите.

 

Може още сто пъти да ме излъжат.

Нека. Едно не искам: заради стоте измами

Веднъж да не повярвам само

На очите, които наистина

Са били искрени.

„Цената на доверието“

 

Поезия-хамелеон, различна за всеки, който я чете, с различни послания в зависимост от това на коя страница е отворен животът на човек. И да, трябва да си признаем, че всеки от нас се е изправял пред избора дали да се засмее или да се разплаче, дали да удари плесница или да помилва. Защото той, животът ни, се случва, докато се опитваме да изградим стабилна представа за него, докато си създаваме основи, върху които да го градим.

Поезия като тази на Станка Пенчева ни кара да живеем. Да живеем сега. Докато животът още не ни се е изплъзнал, да не се страхуваме от смъртта и старостта – те са неизбежни, никой не може да им избяга. И не бива, бягайки от тях, да го пропиляваме в жалби и самосъжаления. Не бива да чакаме, да оставяме живота да изтече покрай нас. И най-вече – да позволяваме измамата да го превръща в лошо копие на оригинала.

Стиховете на Станка Пенчева не поучават и не учат, а с дискретната преживяна мъдрост ни казват, че не бива да позволяваме заради частицата зло, което броди по тази земя, да спрем да бъдем добри. За да срещнем сами добротата. И любовта. Защото над всичко и всички в нейната поезия стои любовта.

 

ОБРЕЧЕНА НА ЛЮБОВ

Не можах да бъда твоята пролет,

Не можах да бъда твоето лято,

Нека, нека бъда твоята есен...

 

Ако трябва да избера заглавие на книга, която да подхожда най-много на поезията на Станка Пенчева, със сигурност бих избрала „За любовта и други демони“. Без необходимостта сюжетът да е по Маркес.

За нея, любовта – различната и многоликата, тя сътвори най-хубавите си стихове. Любовта, в която не забравяш, че съществуваш, а около която изграждаш целия си свят За тази любов Станка Пенчева пѝса с отдадеността на онази зрялост, която не спестява нищо – нито вълшебството от младежкия плам, нито осъзнатата есенна топлина. За нея тя пише с лекотата на преживяла няколко живота богата на обич жена:

Ти си ми вълшебно огледало.

В теб се оглеждам от глава до пети,

Цялата,

И се виждам невиждана:

От очите ти – посребрена,

От устните – позлатена,

От ръцете ти – като царица накичена,

Омагьосана.

Обичана.

„Ти си ми вълшебно огледало“

 

Всичко написано щеше да е предвидимо и скучно, до болка познато и повтаряно, ако Станка Пенчева не успяваше по толкова поетичен начин да опише красотата на всяка получена и подарена обич така, както се пише за единствената. Поезията ѝ заявява смело – няма ранна и късна любов, няма праведна и грешна. Има такава, за която могат да бъдат сътворени стихове като тези:

Идвам при тебе като след бедствие,

Приеми ме под стряхата на обичта си!

Облечи ме с достойнство,

Нахрани ме с увереност,

Сгрей ме с дъха си – като пчелица,

Измъкната от пороя.

„Спасената“

 

Ще се стича в сърцето ти моята сладост

и кръвта ти ще стане вино есенно младо.

Дрехата си ще ти постилам

като златна шума.

И укротена и немилвана

аз до теб ще лежа безшумно.

„Нека бъда твоята есен“

 

Не с чувство на притежание, а с щедра себеотдаденост, тя е тази която дава без да брои – неограбена и неопустошена. Тя е „бяла свещ“, чийто огън не свършва. Защото знае, не просто знае – живее по каноните на взаимността, която не прощава, но се надживява. Защото носи силата да въздигне обичания мъж, да му даде крила и да го превърне в герой:

Сега не си при мен. Сега си там.

И може би дори си ме забравил.

Но аз те давам, давам на света –

Това е твое мъжко право.

Забравяй ме, за другите мисли,

Опитвай се земята да нарамиш,

Лети!

Обичам те такъв.

 „Без съжаление“

 

Въпреки неумолимия ход на времето любовта в поезията на Станка Пенчева се осъществява в онова неподвластно на времето безвремие, където Те са онези два центъра, които се събират в едно – със сигурността, че друг възможен начин няма. И стигат до любовта, извлечена сред всичките условности на битието:

Те се срещнаха късно:

подир други срещи,

ревности, раздели,

подир други пръстени,

устни, постели –

срещнаха се съвсем накрая,

вгорчени и изморени.

…

Вкопчили пръсти,

мълчаха потресени –

като видели Бога безверници.

„Баладично“

 

Поезия – разказ за неумиращата, за въздигащата обич на жена, за любовта без време и място, без възраст, любов във всяко време и навсякъде, която бележи него, избрания с тежкото отличие на съвършенството и с безкористната подкрепа. Защото той има право да бъде победен, но не и да бъде жалък:

Ти не си просто този,

Когото обичам –

То е толкова малко.

Аз те белязах

Със тежко отличие:

Да не бъдеш никога жалък,

Дори когато си победен;

Да знаеш това,

Което и аз не зная;

Да бъдеш по-умен от мен;

Да си втурваш в света

Като в голяма вода

И да го преплуваш до края;

Небето с плещи да удържиш,

Когато над мен се събаря,

И пак силата ти да не ми тежи…

„Ти“

 

За тази обич – орисия, съдба и славослов – Станка Пенчева не просто пише. Тя я живее – безкрайно етично и нежно, но и безкомпромисно твърдо. До степен читателите ѝ да я приемат не като послание, а като повеля. Повеля за страст от друго измерение, в която дишаш въздуха, излязъл от гърдите на другия, но без да губиш себе си и пътя:

Нека други да ме лъже,

Нека ме предаде приятел –

Само ти,

Ти да си длъжен

Да си истински, като злато.

Със съвършенство аз те наказах,

Върху вярата си те разпънах...

Ти,

От мойта любов белязания,

Върви, без да се препънеш!

„Ти“

 

ОМАЯТА ЖИВОТ

...капе гъсто слънце върху мен, щастливата

 

Изграждането на ценностна система е труден и бавен процес. Но Станка Пенчева не се поколебава да извърви дела от този свой път със своите си стъпки. За тази омая – живота – тя дава и взема всичко. Живее по своите си канони и измерения, така, както повелява сърцето. Отличават я талантът и способността ѝ чрез силата на творчеството си да отстоява житейски и естетически позиции във време, когато унифицирането е норма, дори когато става въпрос за нонсенса – унифициране на дарба. И в същото време, независимо от обстоятелствата и превратностите на съдбата, животът и поезията ѝ остават единица мярка за съхранени човешки и етични норми.

С какво спокойствие и осъзната пълноценност на изживяното Станка Пенчева успява да обеме този свой живот преди най-свидните черти „да избелеят“, а най-трайното да се превърне в „беше“. И да го събере в безпощадния „Опис на вещи“:

 

Писалка. Не златна.

От употреба изтрита.

Тя пишеше „Мили.“

И: „Възразявам. Не съм съгласна.“

Портмоне. Констатирахме, че парите...

Парите ли? С тях бяхме наясно:

Знаех цената им и знаех да ги пилея.

Ключ секретен. И от кутия на поща.

Моят дом. Със цветята, с мушичките в полилея,

Със кратките дни и с дългите нощи,

С едно момиче, без което е пусто и скучно,

С една снимка на мъж върху скрина.

И в едно чекмедже – половината живот заключен...

Намерихме стари билети –

За влак, за кино...

Колко път през живота си пропътува!

На тръгване трептях от очакване цялата

И от радост звънтях – че се връщам.

До ново отплуване.

... и дреболии: гребен,

парфюм, огледало...

Не бях хубава. Но обичана бях. До края.

До последната, недовършена мисъл.

Тук описът свършва. Печат.

И човекът не знае,

Че всъщност живота ми е описал.

„Опис на вещи“

 

И чрез него да ни завещае онези приказни несметни богатства, от които другите са вземали, защото:

Ако на тоя свят

Са вземали от тебе –

Значи си богат.

„Не съм ограбена, опустошена“

 

Осмисления свой живот поетесата (как само не обича тя тази дума, а все се нарича „поетка“) събра в заветното си стихотворение „Послеслов“. Не, не е случайно, че стих именно от тази творба избрах за начало. Станка Пенчева успява да живее и пише така, че послесловът ѝ да се случи живот.

Безкрайно етична, понесла множество несъстоятелни обиди, самата тя останала далече от площадните подвиквания и дюдюкания, непожелала да осребри талант и можене с величествени постове и славословия. Тя, която по незримите пътеки на своя огнен стих:

...бра бодили, както се берат цветя,

че бяха запоени със олово

перата ти, но ти летя…

„Послеслов“

 

Поезията на Станка Пенчева – ненатрапчиво, но и неотстъпчиво, дава своите отговори за смисъла на живота. Стига само да знаеш въпросите, които да зададеш. Или да премълчиш и благодариш на провидението, че не ги знаеш.

Но със сигурност е нужно едно – да се доверим на внезапния проблясък на интуицията, да направим своя избор и да видим дали любовта ще ни се случи или да я оставим да отмине, ако не е правилната. Да я понесем. И да продължим да живеем… Така както живя и обича Станка Пенчева – по неизмеримите пътеки на огнените си стихове в един свят, „готов за обичане“.

Боже, колко късо беше лятото!

Пада от небето вик на ято -

а пък мене ми се ходи боса,

пъстри рокли още ми се носят,

още имам път непропътуван,

още ми се люби и целува...

„Безсмъртие“