Повече от седемдесет години бе извървял старият художник Калин Илиев. През своя път бе рисувал пейзажи и графика. Портрети. Натюрморт. Бе се отдал изцяло на рисуването. Така бе изградил свой свят. В него се чувстваше добре. Сякаш не виждаше какво се случва навън. Намираше муза във всичко, което го заобикаляше. Песните на птиците. Красотата на цветята. Слънцето. Звездите. Луната. Любим човек. От всичко това, той вземаше най-ярките цветове и ги пренасяше на платното. И така. Ден след ден. Неусетно бяха изминали много години. Отдавна бе признат художник и хората го уважаваха. Но той си бе дал сметка, че именно тях не познаваше. В неговият свят нямаше шум. Нито тълпа. Имаше само моливи, четки, палитра, платно и ателие. Изключително скромен по време на изложбите той казваше няколко думи за картините и оставяше посетителите да разглеждат. Неусетно бе дошла старостта. Калин имаше вече време за всичко. Да порисува малко. Да поговори с някого. Но сега искаше да опознае и хората. Обичаше да сяда ...